Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Отмъщение

— Къде отиваме? — попита Нико, докато бързаше след Аш през западното крило на манастира, по главния, облицован с тик, коридор и после надолу по стълбите към слабо осветеното мазе, в което бяха складирани различни бурета и сандъци.

Аш се отправи безшумно към центъра на дървения под, фигурата му хвърляше дълга сянка от светлината на самотния фенер, провесен над главата му. Нико застана до него. Той проследи погледа на Аш, който беше насочен в краката им.

Старецът извади от робата си ключ. Беше тънък като дърводелски пирон и леко назъбен в единия край. Той се наведе и го мушна в дупка на пода, която Нико не можеше да види. Старецът завъртя ключа, чу се изщракване и той дръпна един капак в пода, водещ към каменно стълбище, от което лъхна застоял въздух. Спуснаха се надолу.

След дванайсет стъпала стигнаха до влажен нисък тунел. Тръгнаха по него към източника на светлина в самия му край.

— Наричаме го „наблюдателницата“ — тихо обясни Аш и кимна за поздрав на двамата дългокоси рьошуни, които бяха коленичили, опрели гръб един в друг, в средата на ярко осветеното подземно помещение, в което се бяха озовали.

Белият измазан сводест таван се издигаше високо над главите им. Тук-там някой заблуден корен го беше пробил и надничаше в задимената атмосфера на помещението. Надолу таванът се извиваше, за да достигне до разположени в кръг стени, измазани в същия печален бял цвят.

Стените бяха осветени от безброй фенери и по протежението им бяха подредени редици от стотици еднакви миниатюрни ниши. В много от тези ниши Нико можеше да види тъмните очертания на Клейма, закачени на куки. Бяха хиляди.

Онова, което би могло да бъде величествено изживяване — да стоят дълбоко под земята, заобиколени от безкрайното множество Клейма — се превръщаше в нещо зловещо и нереално, защото всички те се движеха. Нико погледна по-отблизо. Беше му нужно известно време, тъй като съзнанието му сякаш отказваше да приеме онова, което виждаше, но внезапно всичко като че ли дойде на фокус и той видя как тези хиляди Клейма, висящи на жълтеникавата светлина, дишат постоянно (може би по пет пъти в минута) като миниатюрни кожени бели дробове.

Всички, с изключение на едно.

Застанаха пред него. Дъхът на Нико звучеше оглушително в ушите му, докато Аш му обясняваше тихо и монотонно как през нощта едно от Клеймата е умряло и че той се надява тази смърт да е случайна или естествена, а не убийство, което да изисква отмъщение. После Аш свали Клеймото от куката и излезе от „наблюдателницата“, а Нико побърза да го последва.

Напуснаха манастира с бърза крачка.

— Къде отиваме? — попита Нико, когато завиха и тръгнаха нагоре по долината.

— Да видим един човек — отвърна Аш през рамо. — Човек, при когото трябваше да те заведа отдавна.

— Тогава защо не го направи?

Чуждоземецът прескочи малък каменен сипей и продължи да върви, без да отговори. Нико подтичваше нагоре след него, забързвайки крачка, за да не изостава, когато сухата трева започна да се увива около краката му.

— Кой е този човек? — подвикна след стареца той.

— Виждащ. Ще ни прочете Клеймото и ще ни каже какво се е случило през нощта.

— Значи е истина — задъхано каза Нико — онова, което казват другите ученици — че прави чудеса?

— Не. Виждащият разбира неуловимата мъдрост. С техника и безкрайно спокойствие той може да прави неща, които останалите могат да постигнат само по случайност, ако изобщо го направят.

— Не разбирам.

— Знам.

За кратко следваха потока, след което се отклониха от него и тръгнаха през мочурлива почва, която потъваше под краката им. Аш говореше без усилие, сякаш бе излязъл да се разхожда на чист въздух. До него Нико вече се потеше.

— Виждащият е най-ценният член на ордена, момче. Не забравяй това, когато се срещнеш с него. Нашите знания, нашата история — всичко това се предава по приемствената линия на Виждащите. Без Виждащ ние ще сме слепи, без посока. Той може да погледне в сърцето на дадено Клеймо и да ни каже онова, което трябва да знаем. Може да погледне в сърцето на послушник и да види дали той е достоен. Донякъде той ще стори това с теб.

— Ще ме преценява, така ли?

— Ще го разбереш. Преди всичко ще се съсредоточи върху Клеймото.

— Въпреки това си мисля, че е човек, който прави чудеса.

— Момче, чудеса няма. Онова, което върши Виждащият, е напълно естествено.

— На пазара в Бар-Кхос веднъж видях мъж, който стоеше с главата надолу върху устните си. Можеше да прави лицеви опори, като свие устни и ги опре в земята. Ако това не е чудо, то тогава не знам какво е.

Аш тръсна глава.

— Виждащият е това, което вие, мерсиянците, наричате… човек с дарба. Нашите Виждащи не са били такива открай време, но този мъж, освен интуиция има и познания. Когато за пръв път дойдохме тук, в Мидерес, той чу за Занзахар и за многото неща, които донасят тук от Небесните острови. Отиде в града, за да ги изучава. Невинаги е ясно за какво са били създадени тези неща. Например семената на дървото мали. Тук те се продават като скъпи талисмани, способни да се свързват с онзи, който ги носи. По някакъв начин те записват живота му и ако човекът, който ги носи, практикува определени техники, може да преживее отново като сънища определени събития, които сам си избере. Виждащият откри как да разделя семената и да прави двойки от тях, така че да можем да ги използваме за нашите цели. Той изобрети Клеймата.

— Тогава как сте извършвали отмъщенията преди това?

— Много трудно.

Аш погледна назад към ученика си. На тъмното му лице се беше появил някакъв блясък, жизненост, която сякаш липсваше в него от известно време.

— Добре ли се излекуваха раните ти? — попита той.

— Да — отвърна Нико.

Беше истина. Беше се оказало, че раните, нанесени му от Алеас, бяха достатъчно малки порязвания. Дори не се беше наложило да ги зашиват. Нико ги беше наложил с пчелен восък, както му предложи Алеас, и те не посиняха, а останаха червени и отворени в продължение на няколко дни, преди да зараснат. След това те по-скоро го дразнеха заради постоянното сърбене, отколкото нещо друго. Когато веднъж Нико зърна отражението си в стъклото на един от кухненските прозорци, осветен от пламъка на свещ, той донякъде се изненада от онова, което видя. Каза си, че с малките белези изглежда по-възрастен.

Виждащият живееше в малка отшелническа хижа по-нагоре в долината. Тя беше разположена върху един тревист хълм в завоя на тесен пенест поток, който течеше между покрити със зелени мъхове скали. Дървета правеха завет на обърнатата към вятъра страна на хижата. Бяха цъфнали чепати джупови дървета и една голяма плачеща върба, чиито листа се носеха и блъскаха по течението на потока. Самата хижа не беше нищо повече от колиба с правоъгълен отвор, изрязан в стената й откъм потока, който служеше едновременно за прозорец и врата.

— Не забравяй какво ти казах — напомни му Аш, когато наближиха.

Нико последва рьошуна вътре. За миг, докато стоеше на прага, сред светлината, процеждаща се през входа зад него и отразяваща се в прашния въздух вътре, той се запита дали не са дошли на грешното място.

Виждащият седеше с кръстосани крака в средата на малката колиба върху рогозка от плетена тръстика. Беше обърнат към вратата и очите му бяха полузатворени. Беше мършав, много възрастен мъж. Притворените му очи бяха покрити с млечнобяла ципа, а лицето му изглеждаше като плод, оставен твърде дълго на слънце. Той беше чуждоземец. От ноздрите и ушите му стърчаха дълги кичури бели косми, които се открояваха върху тъмната му кожа. Главата му беше плешива. Ушите му бяха ритуално осакатени и висяха над раменете му така, както Нико никога преди не беше виждал.

Нико се обърна със зяпнала уста към Аш, който вече беше коленичил на пода. Аш кимна с глава на Нико да коленичи до него.

Възрастният чуждоземец се втренчи в Нико по начин, който му напомни за котките на майка му, когато гледаха нещо, което го нямаше. Мъжът бавно примигна, след това разтегна уста в усмивка, която оголи беззъбите му венци. Той кимна веднъж, сякаш за поздрав. Изглеждаше доволен от младия мъж пред себе си или поне го намираше за забавен.

Когато се обърна към Аш, лицето му стана сериозно. Без да каже и дума, Аш сложи мъртвото Клеймо в треперещите ръце на стареца, след което зачакаха.

Въздухът се изпълни с монотонно пеене, когато Виждащият започна да мънка на чуждоземен език и да се чеше заради въшките, с които очевидно беше пълна робата му. Накрая той млъкна и остана да седи напълно неподвижен, със затворени очи, а върху плешивия му, покрит с червеникавокафяви петна череп от време на време кацаха тревни мухи. Беше като в онези първи уроци по медитация на „Соколът“, когато Нико не успяваше да се отпусне и болката в тялото му накрая се превръщаше в агония. Всъщност той се опита да потъне в медитация, но без никаква полза, защото беше нетърпелив да узнае какво ще се случи по-нататък. Започна разсеяно да дъвче устната си и се загледа в покритите с петна от влага дъски на отсрещната стена.

Почувства истинско облекчение, когато Виждащият най-сетне наруши мълчанието на медитацията си, облиза устни и се отдръпна от безжизненото Клеймо в ръцете си.

— Шиншьо та-кана… — каза той пронизително. — Йоши ли-нага!

Сетне кимна и се намръщи с тъжно изражение.

— Убийство — със суров глас преведе Аш на момчето.

 

 

Вечерта, когато рьошуните довършваха вечерята си около масите в просторната трапезария, която заемаше по-голямата част от северното крило на сградата, и свещите горяха все по-ярко на фона на отслабващата светлина, идваща от многото прозорци, внезапно се чу звън на прибор върху стъкло и приглушените разговори на събралите се членове на ордена утихнаха.

Нико вдигна поглед от масата, където седеше заедно с другите ученици, като продължаваше да дъвче остатъците от оризовия си пай. Алеас млъкна и стори същото. В дъното на стаята един съсухрен чуждоземец се надигна бавно от дървения си стол. Беше по-възрастен от Аш, макар и не толкова стар и съсухрен колкото Виждащия. Нико знаеше, че това е Ошьо, предводителят на ордена — мъжът, който беше основал манастира тук, в планините на Чийм. Беше го виждал на няколко пъти да куцука около манастира. Никога преди не го беше чувал да говори.

Гласът на стария рьошун отекна в залата.

— Приятели мои — обърна се той към множеството лица, насочени към него. — Тази вечер имаме задача от необичайно естество. Един от нашите доверители е тръгнал по Високия път. Виждащият ни информира, че става дума за убийство. Благодарение на мъдростта си той успя да ни каже и кой е виновникът за това деяние. — Ошьо направи пауза и започна да изучава едно по едно лицата около себе си, сякаш преценяваше дали го слушат внимателно или пък търсеше у тях някакво качество, което само той може да види. — Тази нощ обявяваме отмъщение срещу жрец на Ман. Имайте предвид, че не става дума за обикновен жрец. Не, както винаги животът отказва да ни даде просто решение. Тази вечер обявяваме отмъщение на Киркус дул Дюбоа, сина на Сашийн дул Дюбоа, Светия матриарх на Ман.

В стаята се разнесе шепот. Нико погледна крадешком към Аш, който седеше на масата на възрастния водач. Аш отпиваше от бокала си с вода с безизразна физиономия.

— Много пъти сме обявявали отмъщение срещу хора от империята, но никога срещу някой толкова високопоставен. Да го направим тази вечер, е опасно начинание за нашия орден. Киркус е бил наясно, че жертвата му носи Клеймо и е под наша защита. По тази причина империята би следвало да знае, че ние ще потърсим отмъщение срещу него. Без съмнение те ще сторят всичко по силите си, за да ни спрат, включително и — както подозирам — да ни унищожат напълно. В края на краищата това е единственото дете на матриарха. Предполагам, че първият им отговор ще бъде да се насочат към агентите ни в пристанищата на Мидерес с погрешната представа, че хората ни в градовете ще знаят местоположението на манастира ни. Тъй като нямаме друга връзка с нашите доверители, освен чрез агентите ни, това е единственото, което манианците могат да сторят засега. Тази вечер наредих да бъдат изпратени пощенски птици до всички тях, за да ги предупредим да бъдат бдителни. Тъй като ще има последствия за всички нас, казвам ви това тук и сега, когато сме заедно, за да споделим храната си. Трябва да сме наясно с какво се захващаме тази вечер. С оглед на казаното дотук няма да изпращам никого да извърши това отмъщение. Вместо това ще помоля за трима доброволци.

Настъпи пауза и след това в средата на залата изскърца стол и един мъж се изправи. Почти едновременно с него още дузина рьошуни се надигнаха от местата си.

— Благодаря ви — усмихна се Ошьо. — Сега да видим кои са кандидатите? А, Антон, ти ще отидеш. И Килос от малките острови. И ти — да, Басо, виждам те. Ти също ще отидеш. Добре. Трима от най-добрите сред нас. — Другите седнаха по местата си и оставиха тримата избрани да стоят сами под насочените към тях погледи. — Боя се, че трябва да тръгнете тази нощ. Може би е твърде късно да пресрещнем Киркус дул Дюбоа, преди да се е върнал в Ку’ос, но въпреки това трябва да побързаме, преди империята да успее да се подготви за нашето отмъщение. Защото ние трябва да отмъстим въпреки очевидната заплаха за нашия орден. Тази вечер една жена лежи мъртва. Животът й е бил жестоко отнет от този млад мъж. Този път справедливостта на нашата задача е очевидна, а ние знаем, че това се случва рядко. Този път няма просто да преследваме убиеца на заможен главорез или патриций, хванал брат си да спи със съпругата му, или пък жена, принудена да върши неща, за които не е имала друг избор. Тук не става дума, както толкова често се случва, за сивото, което се намира между бялото и черното и заради което толкова често ни се налага да търсим прошка в часовете ни на вътрешна тишина.

Много глави кимнаха в съгласие. Нико забеляза, че има и едно видимо изключение — Барача, който седеше до Аш. Той изглеждаше разтревожен и очевидно искаше думата.

— Ще преследваме едно истинско чудовище. И трябва да изпълним своя обет, независимо от цената. Защото, ако светът има някаква полза от нас, рьошуните, то това е тя. — Ошьо склони глава. — Това е всичко.

 

 

— Лоша работа — каза Ошьо, главата на ордена на рьошуните, от тапицирания стол в кабинета си на върха на кулата на манастира.

Говореше на родния им хоншу, чиито срички бяха остри и кратки. Правеше го винаги, когато бяха само двамата. Аш, който седеше на перваза на прозореца в другия край на стаята, не отговори.

— Изправяме се срещу цяла една империя, за да извършим това отмъщение — продължи Ошьо. — Моля се това да не стане причина за нашата гибел.

— И преди сме се изправяли срещу могъщи врагове, учителю — напомни му меко Аш.

— Така е. И загубихме всичко.

При тези думи един мускул на челюстта на Аш потрепна.

— Може би тогава не сме имали друг избор — рече той. — Както нямаме и сега. Какво друго можем да сторим, освен да изпълним обета си и да действаме съобразно нашето ча?

— Ча… — замислено повтори Ошьо с лека, иронична усмивка. — Приятелю, моето ча изглежда ясно, когато режа сирене, пия чий или пърдя в старото си чамово легло. Но когато седя и размишлявам за подобни неща, за нашия манастир и за множеството опасности, които трябва да предвидя с оглед бъдещето на всички ни, моето ча се замъглява от несигурност. И тогава започвам да се чудя дали не съм загубил пътя си.

— Глупости — сопна се Аш. — Тази вечер ти се изправи пред нас и ни каза защо трябва да извършим това отмъщение, независимо от последствията. Твоята постъпка реши въпроса. Каква по-голяма увереност ти е нужна?

Ошьо въздъхна. Отговорът му беше тих, сякаш говореше на себе си.

— И през цялото време се питах дали думите ми не ни водят към поредното масово клане или поне към поредното ни прогонване от дома.

Аш извърна поглед от прозореца. Днес, както и през всеки друг ден, откакто се беше завърнал в манастира, той се чувстваше уморен, защото главата го болеше по-често и спеше зле. Аш очакваше това да се случи. В много случаи, когато извършваше отмъщение, тялото му изчакваше, докато стигне до безопасно убежище, преди да позволи на болестта или раните да надделеят над него.

Докато живееше в манастира, имаше навика да се усамотява. Откакто се беше завърнал обаче, съзнаваше, че се е изолирал дори повече от преди. Когато се чувстваше достатъчно добре, тренираше извън стените на манастира или правеше дълги преходи пеша в планините, като избягваше хората, които срещаше, включително и собствения си ученик. Ала най-вече стоеше сам в килията си, спеше, когато можеше, четеше поезия от старата си родина или медитираше. Искаше останалите членове на ордена да видят, че е болен.

— Не такава увереност ми е нужна — продължи Ошьо. — В живота си не съм бил само рьошун. Водил съм и армии на бойното поле, не помниш ли? Командвах флота през великия бурен океан. Скъпи ми Аш, веднъж убих военачалник по време на случайната ни среща, която трая не повече от три секунди. Не, не ми липсва увереност в собствените ми действия, нито пък някога ми е липсвала. Мисля, че може би съм загубил своя чан, и се опасявам, че това прави решенията ми колебливи.

Интересна дума, чан. Както ча на търговски, тя означаваше много неща: страст, любов, надежда, изкуство, безразсъдна смелост. Понякога можеше да означава загадъчната мъдрост на глупака. Това беше външният израз на ча в действие.

— Уморих се от тази работа, това е всичко. Прекарах твърде голяма част от живота си като рьошун, войник, генерал и нищо повече. Когато настъпи подходящият момент, ще предам властта на Барача. Той е по-потаен политик от мен, макар неговото ча да е нечисто.

Пфу. Ако сега той беше начело, вече щяхме да преговаряме с манианците и да обсъждаме откупа в замяна на живота на младия жрец.

— Тогава може би Барача е мъдър за годините си. Кой би казал, че той греши, ако благодарение на това оцелеем?

Аш почувства как кръвта нахлува в лицето му.

— В някогашната ни родина ти никога не си бил рьошун, какъвто бях аз, Аш — продължи Ошьо. — Не знаеш как действително стояха нещата. Доверителите ни носеха обикновени медальони на вратовете си и ако ги убиеха, ние събирахме информация, която би ни отвела до техния убиец. Беше мръсна работа, уверявам те. Понякога убивахме погрешния човек. Често така и изобщо не успявахме да открием виновника. Дори и днес тук, в Мидерес, с нашите Клейма и дърветата мали, които сме донесли чак от Небесните острови, понякога не успяваме да доведем отмъщението докрай.

— Да, но винаги сме опитвали. Такова е нашето обещание.

— Обещанието ни, да — отвърна Ошьо. — Но в някогашната ни родина обещанието ни беше винаги практично. Съмнявам се, че някога бихме изложили ордена си на опасност по този начин.

— Може и да е така — поклати глава Аш. — Но тук, на тази земя, ние сме нещо различно от старите убийци. Останахме встрани от политиката на света. Нито пък хитруваме за наша собствена изгода. Просто предлагаме справедливост на онези, които се нуждаят от нея. Ако не се изложим на риск сега, то нашето обещание към тези хора не значи нищо и ние не значим нищо, а всичко, за което сме живели, е просто една измама.

Ошьо се замисли над думите му. Сякаш не можеше да открие слабо място в тях.

— Какво си ми казвал винаги, когато най-много съм се страхувал да взема решение? — попита Аш.

— Много неща. Предимно безсмислици.

— Да. Но какво ми повтаряше всеки път, отново и отново?

— Аха — изръмжа старият водач. — Усмихни се и хвърли зара.

— Винаги съм смятал, че този съвет заслужава внимание.

Ошьо шумно въздъхна. Но това беше въздишка на облекчение, не на отчаяние. Той се отпусна в дълбокия си стол и очите му се насочиха към нещо върху масичката за чий в средата на стаята — може би към играта на светлината по повърхността й. Масичката беше от див тик, издялана от дъските на един от корабите, които преди трийсет години ги бяха докарали дотук от далечния Хоншу.

Аш наблюдаваше възрастния мъж, когото познаваше от толкова отдавна. Учителят му не осъзнаваше, че чеше разсеяно с ръка левия си крак. Аш обаче го забеляза и се усмихна вътрешно, но не каза нищо.

Изглежда, че засега въпросът беше приключен. Двамата потънаха в едно от онези уютни мълчания, които можеха да продължат с часове, без да има нужда да проговорят. Някъде отдолу под тях се разнесе глухо, далечно дрънчене — някой беше изпуснал наръч тренировъчни оръжия или може би поднос със съдове в близката кухня. Аш си каза, че е почти обяд и е по-вероятно шумът да идва от кухнята. От прозореца или изпод широкия процеп на вратата се разнесе ухание. Миришеше на печен киш или варено месо с подправки.

Ошьо се размърда на стола си. Погледна надолу към ръката си и видя, че чеше крака си. Отдръпна я смутено.

— Повече от двайсет години съм с този дървен крак и продължавам да го чеша, сякаш наистина ме сърби.

Аш почти не го слушаше. Тъпата болка в главата му се влошаваше и той притисна челото си с ръка.

— Добре ли си, стари приятелю?

Ошьо се изправи мълчаливо, намести дървения си крак и закуцука през стаята към Аш, седнал на осветения от слънцето перваз на прозореца.

— Да — отвърна Аш с треперещ глас.

Той притисна пръсти, опитвайки се да прогони болката.

— Отново те боли глава — отбеляза Ошьо и сложи ръка на рамото му.

— Да.

— Става все по-зле.

Аш порови из робата си. Измъкна торбичката, пръстите му трепереха, докато я отваряше и вадеше от нея изсушен лист дулче. Постави го в устата си, между езика и бузата.

— Толкова е зле, че понякога изобщо не виждам.

Ръката на Ошьо стисна рамото му. Не му беше присъщо да докосва някого по този начин.

Аш извади още един лист и го сложи в устата си до другата буза.

— Има ли нещо, което мога да сторя за теб? Или може би Ч’енг?

— Не, учителю. Той не може да ми помогне.

— Моля те, стига с това „учителю“. Много отдавна не си мой ученик.

Болката бавно намаля. Поне дотолкова, че Аш да му се усмихне в отговор, макар да избягваше да погледне учителя си в очите, които внезапно бяха станали влажни и мрачни.

— Остарели сме повече, отколкото мислим — каза той, опитвайки се да разведри настроението.

— Не — възрази Ошьо и като тътреше крака, се върна обратно до тапицирания стол. — Ти си остарял повече, отколкото мислиш. Аз съм наясно със своята немощ и възнамерявам да се оттегля веднага щом това е възможно, запазвайки малкото достойнство, което ми е останало.

— И аз обмислям същото нещо — призна Аш.

Старият генерал се облегна в стола. Той втренчи поглед в Аш по начин, който беше станал привичен след всичките тези години — наклони глава назад с изострени от усилието да се съсредоточи черти и притворени очи, преценяващи човека пред него.

— Надявах се на това, когато след толкова години най-сетне видях, че имаш ученик. Какво те накара да промениш мнението си?

— Не съм променил мнението си. Но преди няколко месеца двамата водихме един разговор. В мислите ми.

— Когато беше сред ледовете?

Той кимна.

— Тогава може би е било нещо повече от това. Преди няколко месеца сънувах сън. Беше много студено. Ти не мислеше, че ще оцелееш.

— Не, не мислех. Но ти ми предложи сделка и ми обеща, че ще се прибера жив у дома, ако се съглася на нея. И аз я приех.

— Разбирам. И каква беше тази сделка?

— Че няма да ме спреш да работя, ако започна да обучавам ученик.

— Аха — изкикоти се Ошьо. — Това обяснява нещата. Да. Справедлива сделка. Ще я спазя.

— Добре.

— Кажи ми тогава как го избра?

Аш въздъхна. За момент се върна в Бар-Кхос, потънал в света на сънищата, докато младият мъж се промъкваше в стаята, за да му открадне кесията.

По онова време Аш сънуваше дома си. Малкото селце Аса, сгушено дълбоко в извивката на дъното на планинската долина. Гледката се спускаше стръмно надолу покрай многобройните тераси с ориз и ечемик към безкрайния простор на синьото море, което стигаше чак до хоризонта и опираше в небето.

Бутай, младата му съпруга, беше там. Тя стоеше на прага на къщата им с кошница диви цветя в ръце. Имаше дарбата да ги превръща във фини парфюми и вечно го изненадваше с ароматите им. Тя се загледа за момент в сина им, който цепеше дърва с вродена лекота. Той беше момче на около четиринайсет години.

Тогава Аш беше помахал на жена си и сина си, но те не го бяха видели — вместо това се смееха на нещо, което момчето беше казало. Жена му беше красива, когато се смееше, и както винаги изглеждаше като момиче.

И тогава Аш се беше събудил в непозната стая, в непознат град, в непозната земя и непознат живот, който по никакъв начин не беше неговият собствен… Очите му бяха влажни от мъка. Чувството за загуба беше толкова болезнено, сякаш всичко се е случило едва вчера. Болката, която започна да пулсира в главата му, беше толкова жестока, че направо го ослепяваше. Извика, мислейки за момент, че това е синът му, но още докато го правеше, проумя, че не би могъл да е той. В този момент се беше почувствал толкова погълнат от самотата, че не можеше да помръдне.

Беше си помислил: Ще умра сам. До мен няма да има никой.

— Изглеждаше така, сякаш той е избрал мен — отвърна той на Ошьо.

Старият водач донякъде прие отговора му.

— Не си ли се замислял с каква цел?

— Не зная. Сякаш по някакъв начин и двамата сме имали нужда един от друг. Не мога да обясня как.

Ошьо кимна с многозначителна усмивка, но каквото и да знаеше по въпроса, той реши да не го споделя на глас. Вместо това каза:

— Значи не си променил мнението си за това да поемеш ръководството от мен? Мислех си, че може да го сториш, ако достатъчно дълго те дразня с името, на Барача.

Аш избягваше да го погледне в очите.

— Какъв би бил смисълът? Болестта ми се влошава. Не мисля, че ми остава много време. Познавал си баща ми и неговия баща преди това. След като ослепяха, двамата си отидоха много бързо.

Усмивката на Ошьо угасна. Лицето му стана съсредоточено. Той си пое рязко дъх.

— Страхувах се от това — призна Ошьо. — Но се надявах да не се случи. Дълбоко съжалявам, Аш. Ти си един от малкото истински приятели, които са ми останали.

Отвън на двора зачурулика пойна птица. Аш насочи вниманието си към нея, за да не вижда емоцията, която разкрива неговият приятел.

Младият Ошьо никога не би бил толкова открит. Не и Ошьо, мъжът, обучавал се за рьошун в старата им родина и в старите времена, когато само малцина оцеляваха след изпитанието. Ошьо, който беше напуснал първия орден на рьошуните, когато те бяха преминали на страната на владетелите, който по-късно беше станал войник и се бе сражавал при Хак и Ага-са и някак бе оцелял и след двете битки, който беше печелил почести след почести в дългата война срещу владетелите и бе заслужил върховното командване на Народната армия, която в крайна сметка се беше оказала обречена. По онова време би било немислимо да чуеш генерала да оплаква толкова открито съдбата на свой другар. Още по-малко вероятно беше това да се случи по времето, когато ги беше повел в изгнание — единственият генерал, успял в битка да се измъкне заедно с хората си от последната фатална клопка, потушила Народната революция веднъж завинаги.

В онези дни той беше жилав, силен и издръжлив. Тогава неговото командване ги беше задържало заедно по време на дългото им пътуване през Мидерес, когато повечето хора от флотата му, включително и съсипаният от скръб Аш, просто биха предпочели смъртта пред поражението и загубата на любимите им хора, които или бяха загинали, или бяха изоставени. Когато най-сетне стигнаха до Мидерес и останалите от флотата бяха станали наемници на страната на Империята на Ман или срещу нея, Ошьо беше решил да поеме по друг, по-несигурен път. Пътят на рьошун.

И ето го сега тук — съсухрен старец на износен, стар стол. И двамата със стола скърцаха при всяко движение на уморените им части и възрастният мъж си позволяваше да разкрие съжалението, стаено в сърцето му, сега, когато най-сетне виждаше, че краят му не е далеч.

Аш погледна през прозореца на високата кула към дърветата мали, скупчени в средата на площада. Можеше да види пойната птичка там, долу — тъмносиньото й оперение се открояваше на фона на листата с бронзов цвят.

— Да тъгуваш за отминалото време, означава да водиш печален живот — остроумно отбеляза Аш.

— Знам — отвърна старият генерал и поклати глава.

Двамата ветерани седяха известно време под прашната слънчева светлина, заслушани в кратките жизнерадостни трели на птицата в късното лято. Аш си помисли, че тя вика своя другар. Партньорът, когото беше загубила.

— Иска ми се само… — най-сетне успя да промълви Ошьо, но се поколеба и другите думи останаха неизречени.

Да видя още веднъж Диамантената планина — довърши вместо него Аш, рецитирайки старата поема. — И с устни да докосна моите любими.

— Да — рече Ошьо.

— Знам, стари приятелю.