Кол Бюканън
Чуждоземецът (20)

Впечатления от Ку’ос

Последното нещо, което някой очакваше да чуе по време на забързаното блъскане при дебаркирането, беше изстрел на пушка. Пътниците утихнаха, когато гърмежът отекна над главите им и ги накара да се втурнат вкупом към левия борд на платнохода „Майка Роза“, сякаш палубата на кораба внезапно се е наклонила по време на бурно море.

Хората се бутаха и надничаха през раменете на другите, за да виждат по-добре лениво помръдващите води на пристанището отдолу. Там, близо до корпуса, имаше фигура, която пляскаше с ръце със зловещото настървение на злощастна душа, осъзнала, че всеки момент ще се удави.

— Това е мъж — отбеляза Нико, който наблюдаваше през перилата, след което погледна към пристанището и разсейващото се облаче дим, което все още излизаше от цевта на пушката в ръцете на войник в бяла ризница.

— Да — съгласи се застаналият до него Аш. — Това го виждам.

Друг войник побърза да се присъедини към първия стрелец, който презареждаше оръжието си. Новодошлият носеше арбалет и още не го беше заредил, когато другарят му вдигна пушката отново.

Нико видя плясъка във водата, преди да чуе втория изстрел. Той изригна близо до главата на плуващия, макар че мъжът сякаш не го забеляза.

— Какво прави той? — попита удивено Нико.

— Мъжът е роб — отвърна Аш. — Тук, в Ку’ос, има повече роби, отколкото свободни граждани. Те са над един милион, или поне така се говори. Изглежда, че този се надява да се измъкне от острова, като се качи нелегално на борда на някой кораб.

— Е, ако такова е било намерението му, не се е справил много добре.

Аш известно време изучава младия си ученик.

— Може би трябва да скочиш и да му покажеш какъв е правилният начин.

Последва нов изстрел. За секунда Нико се оглеждаше за нов плясък във водата. Не видя такъв и тогава мъжът привлече вниманието му. Отстрани на главата му бавно се разля яркочервено петно и той бавно се обърна във водата. Остана да се носи по корем с изцяло потопено лице и без да помръдва.

— Убиха го! — възкликна Нико.

— Такова беше намерението им.

— Но…

— Той рискува — меко го прекъсна Аш. — Нямаше късмет. Хайде да слезем от кораба, преди на останалите пътници да им втръсне да гледат тялото му. — Аш дръпна Нико за ръкава и тръгна към подвижния мост. Младият мъж забърза след него, като поглеждаше назад.

Спуснаха се по мостчето с тежки раници на гърбовете. Нико все още изглеждаше някак зашеметен.

Бяха минали осем дни, откакто бяха напуснали Чийм, и докато корабът приближаваше към Първото пристанище на огромния островен град, той беше смаян от мащабите на онова, което се разкриваше пред погледа му. Ку’ос беше най-големият град в познатия свят, по-гъсто населен дори от древния Занзахар в далечния край на Мидерес. Нико никога преди не беше виждал толкова високи сгради. Те се издигаха към небето като гъст храсталак в гора. Множеството прозорци чернееха на фона на притъмняващото небе. Сред тях, скупчени най-нагъсто в сърцето на града, бяха островърхите небесни кули, които се извисяваха като миражи към ниските сиви облаци. За окото те изглеждаха физически невъзможни, дори след обясненията на Аш за стоманените им скелети и някаква странна разновидност на течен камък. Аш му каза равнодушно, че не по-малко невъзможни изглеждат и формите, които пикират между високите сгради — хора, увиснали под изкуствени криле. Но в крайна сметка всичко в този непознат пейзаж изглеждаше невъзможно, докато той бавно се приближаваше към поклащащия се нос на кораба.

Сега, когато до него във водата се носеше мъртвец, а едно куче беше доплувало и дърпаше тялото, стиснало го със зъби, когато гласовете на хиляди хора се смесваха с шумотевицата на пристанището, което беше просто един от многото кейове на остров Ку’ос, Нико се запита какво, в името на Големия глупак, прави тук.

Сред блъсканицата от толкова много хора той се почувства като мравка. Високо зад редиците складове, обърнати към източната част на пристанището, се издигаха сгради. В далечината множество комини бълваха черен дим. Нико си пробиваше път напред, насочван от ръката на Аш върху рамото му. Той нямаше представа накъде върви и известно време просто се буташе, движейки се сред по-малка върволица от хора. Минаха покрай група войници, излежаващи се върху щайги. Приближиха се до огромна сграда с една открита страна и се озоваха на широко пространство с висок наклонен покрив от опушено стъкло и стоманени подпорни греди.

Шумът беше ужасен — беше почти невъзможно да разговарят. Нико се оглеждаше безмълвно, докато на пътя му не се изпречи едно високо бюро.

— Следващият! — извика отегченият служител зад бюрото и размаха уморено ръката, на чийто лакът се подпираше, възползвайки се от подплънката на ръкава на бялата си роба. В другата си ръка държеше подобна на парцал кърпа, в която издуха зачервения си нос в мига, в който Аш пристъпи към бюрото.

Бюрото беше толкова нависоко, че служителят ги гледаше отвисоко.

— Някакви стоки за деклариране? — носово попита жрецът.

— Не, аз съм инструктор по боравене с хладни оръжия — непринудено и разговорливо обясни Аш, изправи гръб и дръпна тежката си туника под наметалото, за да приглади гънките, останали от пътуването. — Ще работя в академията на Ул Сун Жуан, а това е моят ученик.

Нико се насили да се усмихне.

— Носиш ли оръжия със себе си?

Аш вдигна платнения си вързоп.

— Добре, добре — най-сетне обяви служителят, който изглеждаше така, сякаш единствените неща, за които мисли в момента, са леглото и паница гореща супа. — Всеки, който внася оръжия на острова, трябва да заплати допълнителна такса от един марвел. Още два за влизането в града на двама ви. Плюс още един за административни такси. Това прави общо четири марвела.

Мъжът протегна ръка.

Аш пусна монетите в нея. Жрецът демонстративно изпробва всяка от тях със зъби. Сложи една в джоба си, а останалите пусна в процепа на бюрото, след което надраска нещо на лист хартия и го подхвърли на Аш.

— Добре дошли в Ку’ос — каза той, дръпна един лост и под повърхността на бюрото с дрънчене се отмести решетка, за да минат.

— Следващият!

Слънцето се беше скрило зад слой облаци и в Ку’ос беше студено. Аш и Нико останаха близо до доковете, смесвайки се с тълпата, и си пробиваха път, като сменяха павираните улици, сгушени между високите сгради. Постройките бяха изградени от тухли вместо от дялан камък. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше кранове. Имаше нови строежи върху заравнени площадки или върху по-стари съществуващи сгради. Навсякъде по улиците се вееха знамената с червената ръка на Ман, а високо над тях на вятъра плющяха вимпели, сякаш градът се подготвя за някакво празненство. Платно с изображение на матриарх Сашийн висеше върху цялата стена на една от сградите. Между постройките бяха опънати плакати с надпис „Ликувайте!“.

Нико мислеше, че Бар-Кхос е оживен град. Но той не беше нищо в сравнение с този метрополис. Улиците бяха толкова претъпкани, че за хората едва оставаше място да се движат. Облеклото следваше всички възможни моди — диплеща се коприна от далечните земи на чуждоземците, кожи от севера, костюми от кожи на зелове на бели и черни ивици, дъждобрани от омаслено платно, наметала от пера с огромни качулки, червени роби. Най-много обаче изпъкваха жълто-кафявите дрехи на робите с нашийници, които вървяха поотделно или на групи, често натоварени с пакети. Отстрани на улиците децата събираха димящ тор от зеловете в кофи. Жреци крещяха от високите балкони на кулите на храмовете през биволски мехове, усилващи пресипналите им гласове. В клетка, провесена на стълба в средата на едно кръстовище, седеше гол престъпник, люлееше крака и замеряше с изпражненията си всеки, който имаше нещастието да дръзне да се доближи твърде много до него.

Беше дъждовният сезон и сякаш за да им се напомни това, заваля проливен дъжд. Пороят разчисти пътя им, защото хората побързаха да се скрият.

— Имам чувството, че се въртим в кръг — оплака се Нико, докато бършеше лицето си.

— Така е. Ако някой ни следи, след известно време би трябвало да му се изплъзнем.

— Да ни следи?

— Да. Ку’ос е град на параноята. Жреческото съсловие тук има своя тайна полиция. Наричат ги регулатори. Всеки заподозрян в предателство или в ерес бива арестуван и хвърлен в затвора. Хората получават пари, за да донасят за съседите си. С надвисналата над Киркус заплаха от отмъщение, за която вече знаят, че е реална след първия ни опит да отнемем живота му, регулаторите ще са двойно по-бдителни. Вероятно наблюдават хората, които влизат в града.

— Значи сме в опасност дори сега?

— Във всеки миг, който прекарваме тук, сме в опасност, Нико. Чуй ме сега — докато сме тук, ще правиш каквото ти казвам, без да спориш и без да се колебаеш. Ако се забъркаме в неприятности, единствената ти грижа трябва да бъде собствената ти безопасност. Ако с мен се случи нещо, изчезни. Тръгни си.

Тези думи ни най-малко не повишиха увереността на Нико. Докато вървяха, той не можеше да се сдържи от време на време да не хвърля по някой поглед през рамо, докато Аш не му каза да престане да се набива на очи по този начин. Двамата ставаха все по-мокри.

— Този дъжд ми пари на очите — оплака се Нико, настигайки Аш, след като му се беше наложило да отскочи от пътя на преминаваща каруца. — Освен това има противен вкус.

— Самото небе тук е замърсено. Това е заради въглищата, които изгарят. Когато не вали тази гадост, градът обикновено е обвит в зловонна мъгла. Наричат я „Мъглата на Баал“ в памет на онзи стар крал, известен със своята надменност. Чувал съм, че с времето човек свиква с нея.

Нико се съмняваше в това. В продължение на цял час следваше стареца по петите, като наблюдаваше странните гледки в града и му костваше все повече усилия да не обръща внимание на къркоренето на празния си стомах, тъй като бяха пропуснали закуската.

Най-сетне спряха в един хосталио — ниска сграда от скучни сиви тухли, със замъглени от мръсотия прозорци и прогнили рамки, покрити с олющена боя. На сградата беше закачена огромна табела, издигаща се на около трийсет стъпки над улицата. На нея на търговски пишеше „Хосталио ел Парадизио“ и имаше рисунка на легло.

Аш обяви, че това ще свърши работа. Сградата беше също толкова запусната, колкото и всяка друга в квартала.

Вътре на регистратурата дадоха фалшиви имена. От тях се стичаше вода, която капеше по покрития с плочки под. Служителят почти не вдигна поглед от вестника си, докато Аш се подписваше в книгата за посетители. Мъжът прекъсна четенето си само колкото да каже:

— На четвъртия етаж все още има стаи. Опитайте там. След девет часа не се допускат посетители. В стаята не може да се готви. Никакъв огън, дори й свещи. А и е забранено изхвърлянето на отпадъци от прозореца — добави той и най-сетне вдигна поглед. — За тази цел се използва дупката на нужника на всеки етаж. Това е почтено място и искаме то да остане такова, ясно ли е?

— Тогава ще се отнасяме към него с уважението, което заслужава — отвърна Аш и стисна юмрука си, докато водата не потече върху отворената книга за посетители и не омаца хартията с пепелявосиви петна.

Служителят затвори шумно книгата, за да я предпази от още щети, и обяви, че сделката е приключена, с оглушително подсмърчане. Върна се към четенето на вестника на бюрото си. Аш и Нико понесоха багажа си нагоре по стълбите. Служителят ги наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Да открият празна стая, означаваше да открият врата — каквато и да е врата с ключ в ключалката. Както им беше казал служителят, откриха една на четвъртия етаж. Нико, който вървеше отпред, хвана ключа и го завъртя. Той отказа да помръдне.

— Дръпни се — нареди му Аш.

Ключалката не беше в самата врата. Тя се намираше в метална кутия, която на свой ред беше прикрепена към касата на вратата. За да завърти ключа, Аш трябваше да пусне монета в процепа на кутията. Оказа се, че трябва да е цял марвел, защото четвъртината просто изскачаше обратно.

Нико се заслуша как тежкият марвел иззвънтя в кутията. Звучеше така, сякаш монетата се изтърколи надолу през самата стена. Нещо в кутията изщрака. Ключът в ръката на Аш се завъртя, след което той го извади и отвори вратата.

Помещението едва ли можеше да се нарече стая, защото мястото в него едва стигаше да легнат. Имаше две легла едно върху друго, които се разгъваха от стената. В момента и двете бяха прибрани. Аш пусна поредната монета в поредния процеп в пантата на едно от леглата, след което го свали надолу. Седна тежко върху него и сложи кожената раница в скута си. Въздъхна като старец, какъвто всъщност беше.

Нико затвори вратата и прекоси с няколко крачки разстоянието до прозореца в отсрещната стена, където свали раницата си и я опря върху покритата с петна мазилка под него. Стаята миришеше на смолиста трева, застояла пот и влага. Нуждаеше се от проветряване. Нико се опита да отвори капаците на малкия прозорец. Те отказаха да помръднат.

— Нико — обърна се към него Аш и му подхвърли четвърт марвел.

Нико забеляза процепа за монети върху рамката на прозореца. Той скептично пусна монетата в него и чу изщракване, когато тя се претърколи вътре. Отвори капаците и се озова пред опушена, покрита с петна от птичи изпражнения, тухлена стена на не повече от седем стъпки от другата страна на уличка.

Повечето прозорци отсреща бяха отворени и през тях се виждаха гърбове на хора, седящи на столове, бледи лица, надничащи навън, и откъслечни движения, като същевременно долитаха спорещи гласове. Въздухът в уличката беше по-зловонен от този в стаята. Звуците на града нахлуха вътре. Нико се наведе навън, за да погледне към улицата далече долу, осеяна с боклуци и локви с вода. Когато погледна наляво, видя цяла поредица от улици, които стигаха чак до залива на Първото пристанище.

Той огледа прозорците отсреща, докато старецът разопаковаше багажа си зад гърба му. През прозореца точно срещу него се виждаше възрастен мъж, който седеше на столче и конструираше нещо от кибритени клечки.

Нико се извърна от прозореца и се облегна на перваза. Той видя как слабата дневна светлина само прави грозотата на стаята още по-очевидна.

— Кога ще се срещнем с Барача и Алеас?

— Утре — отвърна Аш и внимателно остави пръчката за уста и сапуна си до умивалника. — Макар че първо трябва да се срещнем с агента и да се уверим, че са пристигнали без проблеми.

— Може да отидем сега.

— Не. По-добре да изчакаме да се стъмни.

„Чудесно, няма що“ — каза си Нико. Не му харесваше мисълта да седи цял ден в тази стая, без да има какво да прави.

— Ти и преди си бил в Ку’ос. Можеш да ми покажеш някои от забележителностите.

— Вземи — рече Аш, като му подаде една от малките книги, които носеше в раницата си. — Можеш да почетеш малко, за да си запълниш времето. Написана е на търговски. Аз ще подремна.

Нико погледна предложената му книга, но не посегна да я вземе. Предположи, че е поезия. Аш постоянно четеше подобни неща.

— Ако трябва да съм честен, бих предпочел да изтръгна ноктите си един по един.

Аш сви рамене и повдигна вежди, след което остави книгата на леглото. Докато пътуваха, реагираше по същия безстрастен начин всеки път, когато предложеше на Нико да чете и той му откажеше.

— Не можеш да четеш, нали, момче? — добави той този път.

— Разбира се, че мога — изправи гръб Нико. — Просто предпочитам да не го правя.

— Не. Вероятно можеш да прочетеш отделни думи, но не и да четеш както трябва.

Нико взе книгата от леглото.

— Искаш ли да ти прочета нещо? Ето, тук пише… — Той присви очи към думите върху корицата. — Зовът… на… Херон — прочете той, отвори книгата и погледът му се плъзна надолу по ситния шрифт. — Съб… рани мис… ли от… от…

Думите започнаха да се въртят пред очите му както винаги. Погледът му се замъгли, той примигна и се опита да се съсредоточи отново. Не се получи.

Отвратено захвърли книгата върху леглото.

— Не че никога не съм опитвал — обясни той. — Думите започват да се размазват една в друга. Подскачат и се променят, когато погледна към тях. В пиесите поне мога да проследя какво се случва. Но не и в книгите.

— Разбирам — рече Аш. — И аз имам същия проблем.

— Но ти четеш през цялото време!

— Да, сега го правя. Но като момче имах затруднения и това ме караше да се страхувам от думите. Някои от нас са родени по този начин, Нико. Това не трябва да ни спира да четем, а просто затруднява четенето. Трябва да се упражняваш и да го правиш, следвайки свой собствен ритъм. Ела, седни до мен. Ще ти покажа.

Нико щеше да се отдръпне, ако имаше накъде. Вместо това усети перваза на прозореца зад гърба си. Аш седна на леглото и отвори книгата в скута си. Забеляза съпротивата на Нико.

— Довери ми се, Нико. Да можеш да четеш, е нещо, което си заслужава.

— Но ти имаш само поезия. Поезията ме отегчава.

— Глупости. Поезията е онова, което преживяваме, онова, което дишаме. — Старият чуждоземец отвори книгата напосоки.

Той изучава страницата известно време, след това облиза палеца си и я прелисти.

— Чуй това — каза. — Така понякога пишем поезия в Хоншу. Това е Исея, която седи сама в нощта.

Той зачете тихо:

Планинско езеро

пие луната.

Пие мен самата.

Той погледна Нико.

— Усещаш ли я? Усещаш ли тишината?

— Мисля, че трябва да го прочетеш отново. Толкова е кратко, че не осъзнах, че е започнало. — Ала още докато изричаше тези думи, Нико седна до Аш и погледна надолу към напечатаните думи.

Аш сложи книгата в скута на Нико.

— Опитай се да прочетеш нещо, когато намериш за добре.

Нико прочете внимателно всяка дума, като безмълвно оформяше звуковете с уста. Когато те започнаха да се променят и разместват, той се насили да се отпусне. Можеше да чете, когато пожелае. Мразеше изтощителните усилия, които трябваше да полага, за да го стори, както и чувството за безсилие заради неумението си. С тези кратки стихотворения беше по-лесно. Езикът беше прост, заобиколен с големи празни пространства. Той прелисти страниците, подбирайки стихотворенията, които се появяваха пред очите му. Откри, че чете едно от тях на глас.

На вратата

празното пространство

на уплашена птица.

— Виждаш ли? — похвали го Аш. — Четеш отлично. Трудно е, но не е невъзможно.

— Тези стихотворения или се появяват в съзнанието ти мигновено, или изобщо не се появяват.

Аш кимна.

— Можеш да задържиш тази книга. Можеш да я приемеш като част от обучението си.

— Благодаря — каза Нико. — Никога преди не съм притежавал книга.

Той я погледна втренчено. Поглади с пръсти кожената й корица.

Изправи се с книгата в ръка.

— Сега, моля те — обърна се той към стареца, — не може ли да излезем и да правим нещо?