Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Последствия

Нямаше изход.

Пристанищата бяха затворени след смъртта на единствения син на матриарх Сашийн. На главните улици на града, както и на много от страничните, бяха направени пропускателни пунктове. Градските стражи сравняваха лицата със скиците, които държаха в ръцете си. Хората си шушукаха, че рьошуните са дошли в града — единият от тях бил чуждоземец — убили Киркус и още били някъде наоколо. Някои казваха, че това е отмъщение заради смъртта на младия рьошун, който беше изгорен в Шей Мади. Навсякъде обикаляха патрули. Беше наложен вечерен час, нарушителите ги чакаше екзекуция. Групи войници, водени от регулатори с мрачни лица, нахлуваха в стаите на хосталиата, нелегално отворените кръчми, бордеите и частни жилища и със сила изискваха отговори на въпросите си, отвеждаха заподозрените, като през цялото време търсеха някого.

Сякаш това не беше достатъчно, за да се наруши нормалният живот и ритъм на града, но сред населението започнаха да се носят слухове за предстояща военна кампания. От седмици в града прииждаха войници. В северния и западния му край непрекъснато изникваха нови лагери заедно със становете на придружаващите ги паразити — амбулантни търговци, проститутки, занаятчии и скитници — струпани в покрайнините им. В Първото пристанище се събираше огромен флот. Беше по-голям от всичко, което хората помнеха да са виждали досега. Състоеше се най-вече от бойни кораби, но имаше и едномачтови параходи и транспортни съдове.

Някои предполагаха, че те ще отплават за Лагос, за да сменят Шеста армия там, но останалите ги наричаха глупаци и бързо започваха да ги овикват — всички знаеха, че на острова сега е необходим само символичен гарнизон. Името Лагос напоследък се произнасяше шепнешком. След неуспешния бунт там той беше превърнат в пустиня по заповед на самата матриарх Сашийн. Историите, които идваха от острова, разказваха за опустошени бойни полета, на които не расте нищо, осеяни тук-там с високи като планини погребални клади на местата, където някога са се издигали градове и села, защото всеки мъж, жена и дете на острова са били изгорени. Градовете били пълни с нови заселници от империята, които получавали парцели земя. Били хиляди.

По-умните глави смятаха Чийм за по-вероятна цел на предстоящото нашествие. Може би на матриарха най-после й бе омръзнало нейните флоти да стават жертва на пиратство. По-малко вероятна възможност бяха Свободните пристанища, макар това да изглеждаше рисковано начинание — техният флот продължаваше да е най-добрият в света. И трябваше да е така, защото макар и превъзхождан числено, той удържаше на хищническите домогвания на империята през последните десет години.

Тогава може би щяха да нападнат Занзахар, предполагаха майтапчиите, които бяха задължителни за такива разговори. Те се шегуваха, защото това би била най-голямата глупост от всички.

Град Ку’ос беше развълнуван от тези предположения и от несигурността и макар че вероятно беше достатъчно сигурно място за онези, които го наричаха свой дом, улиците му бяха опасни за останалите. Барача, неговият ученик, дъщеря му и Аш, който все още беше в безсъзнание, бяха преследвани. Трябваше да напуснат града, и то час по-скоро.

Но пристанищата бяха затворени.

Тъй като нямаха друг избор, потърсиха място, където да се скрият. Щяха да изчакат корабоплаването да бъде разрешено. Смятаха, че това е въпрос най-много на седмици. Градът разчиташе на морската търговия за оцеляването си. Не можеше дълго да се задушава по този начин.

Откриха един изоставен склад недалеч от заливчето, където бяха кремирали тялото на Нико. Дървената част от сградата беше частично изгоряла при пожар, който беше унищожил по-голямата част от северната и западната й страна. Но частите, които гледаха към морето, все още имаха покрив и сред почернелите им развалини бегълците намериха няколко ъглови стаи, които бяха сравнително незасегнати.

Скриха се там и зачакаха, като се грижеха, доколкото могат, за Аш.

Старият рьошун беше изпаднал в безсъзнание. Дишането му беше плитко, но равномерно. Не издаваше никакви звуци и не помръдваше. Понякога клепачите му потрепваха, сякаш сънуваше.

През повечето дни Барача седеше в склада и наблюдаваше морето през един от избитите прозорци. Когато не правеше това, той крачеше напред-назад в ограниченото пространство на по-вътрешната стая и тихо проклинаше загубата на ръката си. Както и да страдаше, колкото и голяма да беше болката, той я прикриваше по свой начин, присъщ само на алхази. Поне изглеждаше, че чуканът на ръката му зараства добре.

Той рядко поглеждаше към Аш, който лежеше безжизнен и измършавял върху своя сламеник. Сякаш всячески се стремеше да избягва възрастния мъж в това състояние на слабост и то по някакъв начин го ужасяваше.

— Надявам се никога да не се разболея, ако ти ще трябва да се грижиш за мен — смъмри го една сутрин Сересе, забелязвайки липсата му на загриженост към стареца.

Аш лежеше в единия край на стаята, а Барача седеше до прозореца в другия. Тя изстискваше вода в устата на Аш от една накисната кърпа и не видя, че баща й се обърна и я погледна начумерено.

Барача си помисли, че може би по онова време е била твърде малка, за да помни как майка й лежа в безсъзнание в продължение на една седмица, преди да умре.

А може би — каза ехото в мислите му — си го спомня много добре и просто е по-силна от теб.

Осъзна, че това е истината, тя сякаш го накара да се смали и той извърна поглед.

Дните се превърнаха в седмици. Всички бяха неспокойни и напрегнати и скърбяха посвоему. Започнаха да разговорят по-сопнато помежду си. Често им се налагаше да спират внезапните си спорове от страх да не издадат присъствието си. Караха се кой яде повече храна или пие повече вода. Спореха кой трябва да изхвърли кофата, която използваха за гърне, или да наблюдава за неочаквани посетители, кой да готви и да почиства, или пък просто кой къде да спи. Дори се караха по време на ежедневните си игри на раш, в които залозите бяха храна и вършенето на домакинската работа. Понякога почти се сбиваха заради игрите на карти, обвинявайки се взаимно, че мамят или че правят тайни коалиции помежду си. Всички бяха възмутени, а губещият огорчено се изолираше встрани.

По време на един от тези разгорещени спорове в края на втората седмица, когато тримата си крещяха един на друг с пламнали лица, от ъгъла на стаята се разнесе глас, който любезно ги помоли да млъкнат.

Беше Аш, който седеше върху сламеника, в очите му се четеше раздразнение.

— Учителю Аш! — възкликна Алеас.

— Да — отвърна Аш, сякаш потвърждаваше, че това наистина е той.

 

 

Тъй като пристанищата бяха затворени и корабите не можеха да ги напускат, по-малко капитани бяха склонни да отплават към остров Ку’ос с товарите си, а онези, които все пак акостираха, неизбежно продаваха стоките си на баснословни цени.

Вследствие на това цените в града стигна до нива, които можеха да си позволят само заможните хора. На четиринайсетия ден от блокадата, която Ку’ос сам си беше наложил, избухнаха бунтове заради недостига на храна. Един квартал със складове в северната част беше сринат със земята. Из целия град бушуваха пожари. Улиците бяха барикадирани. На Площада на наказанията кавалерията съсече двеста души, които искаха хляб. Повечето от тях бяха гладни жени и деца.

На следващия ден пристанищата бяха отворени.

 

 

В този ден Храмът на чувстващите беше пуст, като се изключат онези, които живееха зад стените му, защото матриархът беше заповядала всички развлечения да бъдат прекратени, докато градът е в траур заради загубата на сина й.

Че не смяташе, че смъртта на Киркус е кой знае каква загуба. Той много добре познаваше природата на младия мъж.

Киркус беше разглезен глупак с мания за величие, който причиняваше поразии, където и да отидеше, докато чакаше майка си да се оттегли и да му позволи да заеме трона. Кой знае какви чудовищни беди щеше да сътвори, ако беше заел поста на Свети патриарх. Ако беше доживял да получи тази титла, щеше да е първият патриарх, роден и отгледан за тази роля — всички предишни владетели си бяха пробили път до върха със зъби и нокти и се бяха вкопчили с все сили да се задържат там колкото се може по-дълго. Никой от тях не беше оцелял достатъчно дълго, за да предаде трона на някой от потомците си — толкова ожесточена беше борбата за него.

Че беше смаян от новината за смъртта на младия мъж, когато се върна в Ку’ос. Не толкова от самата му гибел, колкото от факта, че рьошуните са успели да постигнат нещо такова. От професионална гледна точка той не можеше да се сдържи да не им се възхити. Директна фронтална атака на самия Храм на шепотите — когато беше чул разказите на свидетелите, беше изумен от дързостта на това начинание. Никой не го беше предвидил, още по-малко Че. Имперските дипломати бяха обучени да използват по-изтънчени методи — те не прилагаха такъв директен подход.

Тук, в Храма на чувстващите, майката на Че беше ужасена от онова, което тя възприемаше като истинска трагедия за империята. По някакъв начин тя се смяташе за лично засегната от случващото се в Храма на шепотите, особено когато то касаеше самия матриарх. Без съмнение това беше следствие от разговорите в леглото, които толкова често водеше с жреците на храма. Че знаеше, че тя привлича клиенти от по-висока класа в сравнение с останалите жени.

— Днес кожата ти изглежда ужасно — смъмри го тя, докато седяха до фонтана на седмия етаж на Храма на чувстващите.

— Благодаря ти, че ми го напомни, майко.

— Не се грижиш за себе си. Имаш изтощен вид.

Той отдръпна лице от докосването на меките й пръсти.

— Бях на път — отвърна той — във връзка с дипломатични проблеми. Имаше трудности.

— Имам своите източници и знам, че си се върнал още преди дни. Би трябвало досега да си си починал добре.

Въздухът тук беше прохладен, освежен от малките водопади на фонтана. Че можеше да види отражението си върху повърхността на езерцето, но то беше замъглено. Той разсеяно прокара върховете на пръстите си през набраздената от вълнички вода.

— Не спя добре — призна накрая.

Майка му се вгледа по-внимателно в него. Втренченият й поглед го накара да се почувства неудобно и той отказа да я погледне в очите.

— Безпокои ли те нещо?

Че вдигна поглед. В другия край на залата седяха няколко евнуси, които клюкарстваха помежду си. Думите им едва се чуваха на фона на плисъка от фонтана, но въпреки това той сниши глас, преди да заговори.

— Майко — започна той, след което направи пауза, мъчейки се да изрече думите, които искаше да каже. — Някога мислила ли си да напуснеш това място?

— Да напусна храма? — примигна изненадано тя.

— Ку’ос, майко. Орденът на Ман. Никога ли не си мислила, че можем да зарежем всичко това и да живеем както ние изберем?

Тя хвърли бърз поглед към евнусите.

— Да не си си загубил ума? — изсъска тя и се наведе по-близо до него. — Да напусна ордена? Какво те е прихванало да говориш такива неща? Защо бих искала да напусна дома си?

Че извърна поглед от пламтящите й очи. Тя възвърна самообладанието си.

— Сине мой, независимо дали ти харесва, или не, този живот ме устройва. Тук съм в безопасност. Мога да имам каквото пожелая. И в замяна на това мога с нещо да допринеса посвоему за общото добруване на Ман. Тук имат нужда от мен. Ценят ме.

— Ти си уличница — отвърна той, преди да успее да се спре.

Усети жилещата й плесница върху лицето си. Евнусите спряха да бъбрят и погледнаха към тях от другата страна на фонтана.

— Гледайте си вашата работа — предупреди ги Че и те бързо извърнаха погледи.

— Майко — опита той отново, този път по-тихо, — тук си в опасност. Трябва да знаеш това. Ти си онова, с което те ме държат в подчинение.

— Глупости. През годините си създадох много приятели, Че. Хора с високо положение. Те знаят, че съм вярна на Ман. Няма да позволят да ми се случи нищо лошо. — Тя направи пауза и присви очи. — Защо? Да не би да планираш нещо, което да разгневи началниците ти?

Че усети в каква опасност се намира и сдържа езика зад зъбите си.

Той загреба шепа вода и намокри лицето си. Това го освежи, макар вкусът на водата върху устните му да беше странно кисел.

— Просто съм напрегнат — най-сетне отвърна той. — Може би трябва да си намеря по-спокойна работа.

Изправи се. По брадичката му се стичаха капки вода.

— Трябва да тръгвам.

Всички следи от подозрителност изчезнаха от лицето на майка му.

— Толкова скоро? Та ти тъкмо дойде!

Че кимна. За миг му се прииска да протегне ръка и да докосне лицето й — да я докосне, да се почувства свързан с нея, да се почувства по-близо до тази жена, която му беше чужда дори сега. Но той знаеше, че това ще й се стори странно и само ще го издаде още повече.

— Ще се видим скоро, майко. Грижи се за себе си.

 

 

Днес дъхът на невидимия вонеше на подправки. Не беше високият превзет носов глас, който беше говорил с Че преди да поеме към Чийм, нито пък обикновеният груб баритон на човека, на когото беше докладвал при завръщането си. Гласът беше женски — него чуваше най-рядко.

Не харесваше този глас. Не харесваше нито един от тях, но този му беше особено неприятен. Че винаги се чувстваше неспокоен, когато го чуеше през дървения панел на стената в потъналата в сенки ниша. Беше приглушен и звучеше мрачно и древно, сякаш говореше самата смърт.

— Имам нова задача за теб — каза му гласът.

— И аз така предположих.

Разнесе се хриптящо дишане, сухо като изгнило дърво.

— Самозабравяш се, дипломате. Обуздай тази своя арогантност или ще се погрижа тя да бъде избита насила от теб.

Тя бърка неприязънта ми с арогантност — помисли си Че. — Колко типично за тези хора.

Той се овладя, поне дотолкова, че да промърмори някакво извинение.

— Много добре — каза жената. — Ето задачата ти. Светият матриарх скоро ще напусне Ку’ос. Тя се нуждае от дипломат, който да я придружава по време на предстоящата кампания.

— Значи подготовката за нашествието продължава?

— Разбира се. Матриархът беше отслабена от смъртта на сина си. Победа на бойното поле ще подпомогне укрепването на позициите й.

— Какво очаквате от мен?

— А, понякога забравям, че вашите инструктори ви учат, че трябва да знаете само онова, което е необходимо. Може би се дължи на възрастта ми, способностите ми отслабват. — Отново се разнесе онова хриптене и Че осъзна, че това е смях. Гласът продължи: — Тогава ще ти обясня. Виждаш ли, в нашия орден имаме традиция, която води началото си от най-ранните дни на империята. Когато някой патриарх или матриарх отиде на бойното поле, той е придружаван от избран дипломат.

— Защо аз? — направо попита той.

— Никога преди не си ми задавал такъв въпрос — прошепна гласът.

Че си прехапа езика. Думите, които излизаха от устата му, преди да ги помисли, започваха да го смущават. Маската му се пропукваше и което беше по-лошото — изглежда, той не можеше да попречи с нищо това да се случи.

— Избрах теб — отвърна гласът, — защото повечето дипломати бяха изпратени в Минос, за да започнат първоначални преговори и за да подсилят убеждението, че Минос, а не Кхос, е нашата цел. Ти, Че, си най-добрият от останалите тук.

Може би това дори беше самата истина.

— Какви са заповедите ви?

— Прости. Подчинявай се на матриарха.

— Това ли е всичко?

— Има още едно нещо.

Той зачака. Вече знаеше, че неговите началници оставят най-важната част от мисията му за накрая.

— Матриарх Сашийн поема голям личен риск с това начинание — продължи гласът, после се поколеба, сякаш за да събере достатъчно воля да изрече онова, което предстои да каже. — Ако стане очевидно, че тя ще попадне в ръцете на неприятеля, или ако тя реши, че всичко е загубено, и се опита да побегне към дома… Тогава ти, млади дипломате, трябва да я убиеш.

— Да я убия?

— Да я убиеш.

Че хвърли поглед през рамото си, сякаш беше възможно някой да ги слуша.

— Това някакво изпитание ли е?

— Не, това е заповед. Не можем да рискуваме един Свят матриарх на Ман да попадне в ръцете на мерсиянците. Нито пък можем да й позволим да подвие опашка и да избяга. Престижът на империята би пострадал твърде много от кое да е от двете. Тя или ще спечели, или ще умре като мъченица. Ясно ли е?

Дъхът му заседна в гърлото. Зачуди се колко ли предишни дипломати, които са придружавали светия водач, са получавали същите указания. Осъзна, че може би всички — защото никой от техните водачи не беше попадал в ръцете на неприятеля, нито пък беше напускал бойното поле, без да загине в битката.

Внезапно всичко, което Че знаеше за структурата на властта в империята и за това, кой наистина я управлява, се промени из основи.

— Да, ясно е.

— Добре. Тогава тръгвай, дете мое.