Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Убийство

На Киркус му се гадеше. Той стоеше до тежката врата, притиснал ухо към нея. От другата страна се чуваше само тишина.

Те идваха за него и той го знаеше. Искаше му се да побегне, но накъде? Намираше се на самия връх на небесната кула, единственият път беше надолу и той минаваше точно през хората, които се опитваха да го убият.

Можеше само да се надява, че стражата на храма ще ги спре. Щяха да ги спрат — беше сигурен в това — защото мъжете от охраната бяха обучени още от деца да правят точно това.

Но как изобщо тези хора са успели да стигнат толкова далече? — зачуди се той.

Киркус се отдръпна от вратата и се върна в Залата на бурите. В ръката си държеше къс меч. Претегли тежестта му и го размаха няколко пъти във въздуха.

Каза си, че няма да има нужда от него. Те нямаше да успеят да влязат тук.

Мансе, старият жрец, стоеше в средата на стаята и го чакаше, пъхнал ръце в ръкавите и склонил глава. Една няма слугиня се грижеше за огъня, макар да наблюдаваше Киркус с крайчеца на окото си.

— И двамата застанете до вратата — заповяда им Киркус. — Уведомете ме, ако се случи нещо.

Той не им обърна внимание, когато притичаха покрай него. Прекоси стаята и спря пред прозореца. Притисна чело към хладното стъкло. От тази височина се виждаше над мъглата. Изглеждаше така, сякаш кулата на храма заедно с останалите кули се издигат над море от облаци като острови, стърчащи тук-там.

През дебелото стъкло се чу вик от прозорец на долния етаж. Стомахът на Киркус отново се сви.

Досега само веднъж се беше страхувал истински за живота си и това беше преди няколко години по време на първото му пречистване. Беше стигнал до половината на едноседмичния ритуал и по никакъв начин не можеше да събере волята, необходима му, за да продължи. Знаеше, че е близо до края.

Баба му беше дошла при него. Беше му дала вода и беше попила противната мръсотия от лицето му. Той най-сетне беше спрял да трепери, а сълзите му бяха секнали. Вдигна поглед към нея, виждайки призраци. Знаеше, че е на ръба да загуби ума си.

Защо божествената плът е толкова силна? — беше прошепнала тя в ухото му.

В отговор той само беше изграчил, неспособен да говори.

Кажи ми! — настоя тя и гласът й го шибна като камшик.

Защото тя не страда от слабост — изрецитира той, едва способен да изрече думите.

Добре. Сега ми кажи кои са тези слабости.

Той имаше усещането, че е под въздействието на наркотици. Мислите му отказваха да се съсредоточат. Той се мъчеше да ги събере, като бързо насочи вниманието си към думите на баба си.

Съвест — изрече задъхано.

Добре. И защо смятаме съвестта за слабост?

Той се беше поколебал с отговора. Знаеше го, но в тогавашното му състояние умът му сякаш беше разбит на парчета и той не можеше да оформи правилните думи.

Старата вещица се беше усмихнала.

Защото, дете мое, тя не е естественото ни състояние.

И тогава усмивката й избледня, защото главата му отново се беше отпуснала от изтощение.

Слушай ме, това е важно!

С цялата си сила той беше надигнал отново глава.

Дори даоистите знаят това. В природата не съществува усещане за правилно или погрешно, няма изначални закони за справедливост. Вълчицата чувства ли се виновна, когато нападне младо и уязвимо животно и го разкъса? Не, тя го прави, защото трябва да живее и да храни вълчетата си. Съвестта е човешко понятие. Хората учат децата си на такива неща, за да могат те да различават правилното от погрешното, но никой не се ражда с вярата в тях.

Киркус се беше намръщил. Знаеше всичко това. Защо тя губеше малкото му останало време?

Сега ми кажи — защо хората насаждат тези вярвания в съзнанието на децата си?

Защото са слаби — отвърна той, припомняйки си правилните думи. — Нуждаят се от правила, които да ги защитават от силните.

Точно така. Защото те виждат света около себе си, виждат неговата жестокост, смъртта и несправедливостта, слепия шанс, борбата за оцеляване и за надмощие, неизбежната смърт и започват да треперят от страх. Не могат да се изправят пред горчивата истина за света. Ако го сторят, биха загубили разсъдъка си, точно както казват, че ние, последователите на Ман, сме загубили своя. И така, те измислят начини, с които да се защитят от действителността. Съвест, закони и справедливост, правилно и погрешно, Майката на света. В тези неща те търсят убежище, за да се сгушат заедно срещу студенината на света, докато споделят топлината на своите заблуди. Но ние сме Ман, Киркус. Ние не сме толкова слаби. Ти и аз, всички ние от Ман, още от деца сме закърмени с различни правила. Принуждавани сме да гледаме света и да го приемаме такъв, какъвто е наистина. Затова божествената плът е толкова силна, дете мое. Затова винаги успяваме накрая. Виждаме света такъв, какъвто е наистина, така че когато сме изправени пред взимането на решение, не сме ограничени от изборите, които изглеждат правилни или морални. Ние сме свободни да правим онези избори, които са най-ефективни за постигането на желанията ни. В това е силата ни. В това е твоята сила. Никога не го забравяй, дете. Никога не забравяй своята сила, защото ти си силно, много силно момче. Сега трябва да оцелееш. Призови цялата си воля. Стигни до края.

Тогава това се беше оказало достатъчно. Той беше завършил пречистването.

Киркус издиша. Дъхът му замъгли стъклото и закри света зад него. За момент той си помисли за Лара. Зачуди се къде ли е тя днес. Може би беше отишла на игрите.

Знаеше, че Асам и Брайс вече са там. Представи си как тримата се срещат на имперската трибуна, как разговарят непринудено благодарение на годините, които са прекарали като деца в свади и игри из тихите зали и тъмните скривалища на Храма на шепотите. Представи си малкото лице на Лара и как тя примигва, когато й кажат, че той няма да дойде днес и че е затворен в храма, докато майка му не реши друго. И как след това тя сменя темата и думите й нямат нищо общо с Киркус, тя се предпазва, като не го споменава повече.

Лара — каза вътрешният му глас.

Той отлепи челото си от прозореца. Започна да обикаля стаята, като правеше съзнателно усилие да съсредоточи волята си. Спря до един от бокалите, от които се надигаше пара, и се наведе, за да вдъхне от него. Почувства прилива на енергия, който премина през тялото му. Мускулите му се изпълниха със сила и той се изправи. Размаха меча отново. Той изсвистя във въздуха.

Още от малък се беше обучавал да използва такова оръжие.

Ако стигнеха дотук, той щеше да ги убие всичките. До последния.

 

 

Най-горният етаж беше странно пуст. Влязоха във висока сводеста зала, която водеше към подобни помещения, всичките осветени от ниски примигващи газови лампи. Въздухът беше топъл и задушен. Под таваните, покрити с декоративна мазилка, се носеха струйки дим. В стените отляво и отдясно бяха наредени врати. Зад тях се чуваха приглушени гласове и от време на време някой гневен вик.

Тримата рьошуни бяха близо един до друг, докато се придвижваха през залата. Тропотът на ботушите им отекваше от пода от полирано дърво.

Един облечен в бяла роба жрец претича през сводест проход на петдесетина крачки от тях. Той хвърли поглед към неканените гости, но не спря. Чуха подире му да се затваря врата и в ключалката се завъртя ключ. Влязоха в сводестия коридор.

Там имаше двама жреци воини, пазещи по една врата. При появата на рьошуните те извадиха мечовете си, но не помръднаха от местата си.

— Алеас — обърна се Барача към ученика си.

Младежът вдигна арбалета. Поколеба се само за секунда.

Стреля веднъж, после още веднъж и уцели пазачите в гърдите. Те нададоха викове на болка и се строполиха.

— Продължавай да вървиш — подкани Аш младия рьошун.

Приближиха се до следващата зала и видяха жреци воини с маски да се разгръщат в редица с пистолети в ръце. Рьошуните се прикриха от двете страни на сводестия вход към помещението. Барача разкъса и захвърли робата си. Алеас коленичи, за да остави арбалета на пода и да запали внимателно с клечка кибрит торбичка пламтящ прах. Нещо капеше на пода — младежът осъзна, че е кръв от собствената му буза.

Той хвърли горящата торбичка и се дръпна назад, запушил ушите си с пръсти. В мига, в който прахът избухна с трясък и ослепителен блясък, Барача и Аш се втурнаха в помещението, Алеас ги следваше само на няколко крачки.

Дузина жреци воини се олюляваха заслепени, притиснали ръце към ушите си.

Аш наруши магията, като внезапно се втурна напред и започна да мушка и да сече. Острието му изсвистя. То като че ли пропусна жреца воин срещу него, но след това главата на мъжа се килна назад и падна на пода заедно с ръцете му, а от чуканите на врата и ръцете бликна кръв, която опръска всички наоколо. Докато Барача разпорваше корема на втори жрец воин, отекна изстрел. Димът се разсея и остана само острата миризма на барут. В този момент мъжете с белите роби започнаха да захвърлят пистолетите си и да вадят мечовете си, размахвайки ги бясно срещу нападателите си. Отекна нов изстрел, който се изгуби в хаоса на битката.

Аш си пробиваше път към средата на линията на жреците воини, като се движеше приведен и на зигзаг, нанасяше удари и отбиваше тези на противниците си. Барача пристъпваше подире му, като прикриваше фланговете им и сипеше удари наляво и надясно. Един мъж в бяла роба нанесе мушкащ удар напред, към едната открита страна на едрия алхази. Над сърцето му беше отпечатана пурпурна длан, която сякаш бележеше идеалното място, където да бъде уцелен. Алеас простреля мъжа в гърдите и го прикова към пода.

В разгара на битката младият рьошун погледна над главите на сражаващите се и видя стълбище, в чиято горна част стоеше жена в бяло на средна възраст. Тя беше застанала изправена и без маска, докато презареждаше пистолета си.

Алеас хладнокръвно се прицели с втората си стрела и стреля в гърдите й.

Тетивата на арбалета се скъса точно в мига, в който младежът изстреля стрелата. Краищата й изплющяха назад, а стрелата се удари в каменната стена зад жената. Тя вдигна поглед и го поздрави с усмивка, оголвайки боядисаните си в червено зъби.

Алеас се мъчеше да смени тетивата на арбалета и следеше с крайчеца на окото си движенията на жената, която вдигна пистолета си, за да стреля по него.

Видя дима и след това пламъка. Почувства удар в главата си, олюля се назад и падна. От скалпа му бликна кръв. Както беше по гръб, зашеметен и треперещ, той започна да зарежда опипом, докато дъхът му излизаше със свистене през стиснатите му зъби.

Жреците воини се окопитиха и се втурнаха вкупом към Аш и Барача в съгласувана контраатака. Аш се движеше твърде бързо, за да бъде обкръжен. Барача имаше повече затруднения, тъй като мечът му беше много по-тежък. Алхази получи удар по гърба, който разряза жакета му и кожата под него.

Той изрева нещо на своя език и развъртя меча си, без да гледа. Заби го в ребрата на един мъж, острието се заклещи там и му се наложи да спре, за да го освободи. Едрият рьошун вдигна глава точно навреме, за да види поредния жрец воин, който му нанесе съсичащ удар от горе на долу с меча си. Той отсече китката на Барача и се заби в дървения под.

Алеас избърса очи, докато запъваше с трепереща ръка тетивата. Учителят му закрещя от гняв и болка, втренчил поглед в отсечената си ръка, лежаща на пода. Барача грабна меча си с другата ръка и измъкна острието. Преряза гърлото на нападателя си с него.

След това изпадна в дива ярост.

— Аеос, Тумес! — изкрещя жената, която все още се мъчеше да презареди. — Заобиколете и хванете младия.

Двама жреци воини напуснаха схватката и се насочиха към Алеас.

Той все още беше на пода и започна да се изтласква с крака назад, докато бързаше да сложи стрела на опънатата тетива. Изстреля я в корема на най-близкия си нападател. Вторият се хвърли напред и Алеас започна своя битка, като отбиваше ударите с незаредения си арбалет. За момент изпадна в паника. Един удар изби оръжието от ръцете му. Алеас се претърколи. С мъка се изправи на крака. Тежестта на оборудването го забавяше и не можеше да пази равновесие. Изтегли меча си.

Жреца воин си го биваше с меча, но Алеас не му отстъпваше по умения. Той инстинктивно приклекна и когато се изправи, нанесе мушкащ удар към шията на мъжа, който той едва успя да избегне. И двамата бяха задъхани — единият, облечен в броня, а другият, натоварен с оборудване. Алеас беше в по-добра форма. Той нанесе силен страничен ответен удар и пристъпи напред в стил кали. Насоченият му навън удар уцели мъже в ребрата. Алеас завъртя острието и го измъкна. Остави мъжа да се свлече на пода.

Вдигна поглед. Бяха спечелили битката. Само двама жреци воини оставаха на крака и двамата, изправени срещу Аш. Барача крачеше към жената на стълбите и ревеше някакви думи с такава сила, че нищо не му се разбираше.

Жената стреля с пистолета си, но не улучи. Тя го захвърли настрани, извади меча си и зае разкрачена поза на стълбището.

— Ела ми тогава, грамадно копеле такова — заяви тя.

Барача изкачи три стъпала, замахна с чукана на ръката си и опръска очите й с кръв.

Със следващото си движение вкара острието на меча си право в корема й. След като я набучи така, той я придърпа по стълбите надолу към себе си. Натисна я с крака и издърпа меча си. Тя се строполи надолу по стълбите и застина неподвижно.

На мястото на битката се възцари спокойствие. Последните жреци воини бяха повалени. От високия таван отекваха стенания, кашляне и звуци от повръщане.

Барача се отпусна на едното си коляно.

— Алеас — изръмжа той.

Младият мъж си проправи път през касапницата и отиде да помогне на учителя си.

Барача погледна към горния край на стълбището. Тежка врата със свод препречваше пътя.

— Горе, момче. Отведи ме горе.

Двамата се заизкачваха с мъка. Беше хлъзгаво. Барача бързо губеше кръв. Алеас му помогна да седне на пода и подпря гърба му на вратата. Оттук имаше добра видимост. Щеше да е трудно някой да ги изненада.

— Турникет — дрезгаво нареди алхази.

Беше блед като восък и зъбите му тракаха. Алеас побърза да отвори аптечката и се захвана за работа.

Аш с препъване се изкачи по стълбите и се свлече до Барача, опирайки гръб в стената. Беше покрит с кръв от главата до петите, макар по-голямата част от нея да не изглеждаше негова.

— Как си? — задъхано попита той.

Барача погледна надолу към чукана на ръката си. След поставянето на турникета изтичането на кръв беше намаляло, макар че раната все още изглеждаше зле.

— Загубих ръката си — беше всичко, което успя да каже.

Алеас му попречи да продължи да говори, като пъхна парче кожен ремък между зъбите му. Разкъса една от торбичките с пламтящ прах и посипа раната с него без предупреждение. Барача захапа ремъка със зъби. Кожата изскърца. Ученикът му извади клечка кибрит, запали я и я приближи до чукана. Прахът пламна и обгори раната. Алхази обърна очи и загуби съзнание. Алеас се зае да бинтова ръката му.

До тях Аш ровеше в аптечката. Взе бурканчето с масло за подсилване и намаза още от белия крем върху езика си. Разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Не сме в добра форма, учителю Аш.

— Ха! — възкликна старецът. — Не очаквах, че ще стигнем дори дотук.

Алеас посочи вратата.

— Е, не можем да продължим повече. Съмнявам се, че дори с черен барут можем да преминем през тази врата.

— Глупости! — възрази възрастният мъж. — Все още разполагаме с умовете си.

Без да се изправя, Аш се протегна и започна да чука с дръжката на меча си по желязната врата. Изчака и след това затропа отново.

— Приключихме с тях! — извика той. — Вече е безопасно да излезете!

Алеас се намръщи.

— Наистина ли мислиш, че са толкова глупави? — тихо попита той.

— Винаги очаквай глупостта — също толкова тихо отвърна Аш, — когато умовете са разпилени от страха.

Сякаш в потвърждение на думите му един приглушен глас се обади през вратата.

— Кой говори?

— Тумес! — моментално отвърна Аш.

Не последва отговор. Рьошуните изчакаха няколко минути, но нищо не се случваше.

Алеас се запита как изобщо биха могли да открият Нико в сегашното си състояние. Дори не знаеха къде го държат. Беше безнадеждно.

През вратата се разнесе глух звук, последван от още един. Тя започна да се отваря.

Аш се опря на меча си и олюлявайки се, се изправи на крака. Той се усмихна с оголени зъби на подалото се лице на стар жрец.

Преди мъжът да успее да реагира, старият рьошун се мушна покрай него. На прага стоеше жена, притиснала ръце към устата си и с широко отворени очи.

— Не правете нищо — нареди им Аш, след което извика през рамо. — Алеас!

Младият мъж провери пулса на учителя си. Беше му трудно да го намери. Ето го — слабо туптене под пръста му. Реши, че в момента не може да направи нищо повече за него.

Последва стария чуждоземец вътре.

 

 

В сребърни кафези пееха птици. Въздухът беше толкова натежал от миризмата на наркотици, че главата на Алеас се замая.

Стаята беше ярко осветена в сравнение с полумрака, който току-що бяха напуснали. Причината беше във високите прозорци, които я заобикаляха отвсякъде. Тук, над мъглата, небето беше синьо, а слънцето твърде ярко, за да го погледне човек.

— Киркус? — попита Аш.

Старият жрец сведе глава. Жената, вероятно някаква слугиня, за миг хвърли поглед към издигнатата част над главите им.

Те подминаха пропукващия огън в средата на стаята и бързо се заизкачваха по дървените стъпала, които водеха към спалните помещения, отделени от тънка ламперия. И четирите стаи бяха празни.

Аш застина за миг. Той вирна нос във въздуха и подуши.

Завъртя се и се върна в стаята, която току-що бяха проверили.

Наведе се под масивното легло и пъхна ръка под него. Започна да дърпа. Появи се крак, после гол задник и накрая цялото тяло.

Беше млад жрец, чиято долна устна беше пробита със златни шипове.

— Киркус — триумфално каза Аш, вперил поглед в ужасените упоени очи на младия мъж.

Киркус вдигна ръце като малко момче, което иска да се предпази от утринната светлина.

— Къде е той? — попита Аш.

Киркус примигна, накрая успя да фокусира лицето на рьошуна. Аш изръмжа и го разтърси.

— Отиде на Шей Мади — задъхано отвърна Киркус и размаха небрежно ръка във въздуха.

Казваше истината. Алеас можеше да го прочете в очите му.

Наведените им глави сякаш вдъхнаха сили на младия жрец. Той се опря върху дланите си, за да се изправи.

— Закъсняхте — заяви той. — Той е пречупен, както ще бъдете и вие, ако ми навредите, по какъвто и да е начин.

— Довърши го — каза Алеас с леден глас. — Може би все още има време да спасим Нико.

Аш промени позата си и опря върха на меча си в бялото гърло на Киркус.

— Спри! — изплака младият жрец. — Правите това за злато, нали? Е, аз имам злато, повече злато, отколкото можете да похарчите през целия си живот.

— Тогава каква ще ни е ползата от него? — отвърна Аш и с почти нежно движение натисна върха на острието си в гърлото на младия мъж.

Киркус широко отвори очи. Езикът му се подаде от зиналата уста. Той протегна ръка към гърлото си, опитвайки се да го запуши. Между пръстите му се появи тъмночервена струйка. Бавно започна да се дави, умирайки.

Наблюдаваха го, докато накрая тялото на сина на матриарха не остана да лежи безжизнено.

Когато се върнаха, Барача беше в съзнание и се опитваше да се изправи на крака. Алеас се удиви колко жилав е този мъж.

— Направихте ли го? — попита той, докато Алеас му помагаше да стане.

Младият мъж кимна.

— Ами момчето?

— Шей Мади — мрачно отвърна Алеас.

— Може би е излъгал — предположи едрият алхази, обръщайки се по-скоро към Аш, отколкото към своя ученик. Но Аш не му обърна внимание, а се отправи надолу по стълбите.

Спуснаха се с кутията.