Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Обещания за божественост

От обляното в слънце преддверие на арената Киркус наблюдаваше майка си заедно със събралите се около нея жреци.

Двете й години като Свети матриарх на империята бяха започнали да си казват думата въпреки кралското мляко, което пиеше всяка сутрин и за което плащаше щедро. Причините за видимите бръчки по челото й вероятно бяха мръщенето и грижите, макар че тук и сега майка му предпочиташе да се усмихва, и то често.

Застаряващата й външност беше първото нещо, което Киркус забеляза при завръщането си от голямата обиколка с баба си, след като виждаше майка си за пръв път от толкова много месеци насам. Това беше и първото нещо, което й каза. Думите му я накараха да се засмее и да го целуне нежно по челото.

Като се изключат фините жречески златни верижки, които висяха между ушните миди и ноздрите й, и обръснатата й глава, която отразяваше светлината, майка му можеше да мине за съдържателката на претъпкан градски бордей късно през нощта. Обикновеното лице на Сашийн беше поруменяло от близостта на толкова много тела, множеството газови лампи в опушените ниши по стените и липсата, на какъвто и да е вятър откъм обляния в слънце главен вход на имперската трибуна в стената зад нея. Тя беше полегнала настрани върху хълбока си, извитата й китка лежеше върху таза й. Брадичката й беше високо вдигната, а тежките й гърди се очертаваха през белия плат на робата.

Това предизвикваше приятни мисли у повечето мъже, включително и у самия Киркус, който достатъчно често беше виждал майка си да лудува и не знаеше нищо за баща си, освен какви са предпочитанията му за партньори в леглото.

Мъжете и жените в стаята говореха помежду си, с изключение на онези, които се бяха събрали най-близо до Светия матриарх. Те слушаха Сашийн и на свой ред разговаряха с нея с онази липса на официалност, характерна за Върховните жреци на Ку’ос, която беше изненадала Киркус, когато за пръв път беше посетил двора на предишния водач, патриарх Анслан. Киркус беше очаквал някаква помпозност и церемониалност, поне до степента, която се демонстрираше пред по-нисшите касти на ордена и простолюдието по улиците.

Вместо това Върховните жреци на Ку’ос се държаха като неспокойни съучастници в грандиозен и невероятно амбициозен заговор, чиято цел беше ни повече, ни по-малко управлението на познатия свят. Почитта, която те показваха към своя Свят матриарх, не идваше просто от уважението към нейното положение — тя се беше появила сякаш отникъде и бе станала водач на Ман за изненада на всички — а от уважение към бързината, с която надушваше всякакви признаци за предателство, качество, довело до смъртта на толкова много от старите им другари.

Сякаш за да подчертаят този факт, Върховните жреци демонстративно не обръщаха внимание на двамата телохранители, които стояха край Сашийн. Те бяха високи, с масивно телосложение и стояха напълно неподвижно, а очите им бяха скрити зад очила от опушено стъкло, така че никой да не може да разбере накъде гледат. Върховните жреци най-вече избягваха да поглеждат към ръцете на телохранителите, които висяха със стиснати юмруци покрай торсовете им в брони, така че ноктите на драскащите им ръкавици да са безопасно прибрани.

Киркус слушаше само с половин ухо онова, което майка му или останалите имаха да кажат. Днес нямаше официално събиране на двора, а само демонстрация на сила. Този следобед в Шей Мади членовете на висшата каста се възползваха от възможността да общуват помежду си, докато наблюдават забавленията на арената. Въпреки това имаше мъже и жени с високо положение, които не можеха да се сдържат да не се възползват от предимствата, които биха могли да извлекат от това събиране.

Киркус остави дребнавите им проблеми да минават край ушите му, докато дъвчеше нежната месеста част на плода пармадио и потръпваше при всеки прилив на наркотично удоволствие от горчивите му семки. Това усещане само се подсилваше от трептящия рев на тълпата, който достигаше до преддверието. От време на време Киркус оглеждаше с блуждаещ поглед събралите се Върховни жреци, които разговаряха на групички, докато вдишваха от димящите си бокали или отпиваха от студените си ликьори. Накрая погледът му винаги се спираше върху двойната врата отзад.

Той заподозря, че Лара няма да идва днес. Последният й любовник генерал Романо беше дошъл сам и стоеше в ъгъла, потънал в задълбочен разговор с генерал Алеро, недалеч от Асам и Брайс, приятелите на Киркус, които бъбреха с две жени. Докато Киркус изучаваше младия генерал, мъжът извърна глава и го погледна право в очите от другия край на стаята.

Между тях премина нещо, наподобяващо омраза.

Романо беше племенник на последния патриарх и надарен наследник на едно от най-старите и могъщи семейства в ордена. Младият Романо беше най-сериозният претендент за поста на Сашийн, макар да беше ясно, че той ще изчака да свърши нейното властване, преди да направи опит да стане водач. Очакваше се, че през това време самият Киркус ще е станал патриарх. Лара не би могла да си избере любовник, който да е по-сериозен противник на Киркус от Романо.

Романо кимна с глава на Киркус, който кимна в отговор с полузатворени очи.

Ако изобщо беше решила да дойде, Лара щеше да придружи Романо. Тя очевидно продължаваше да избягва Киркус. Последното му избухване в горните бани на Храма на шепотите в деня след завръщането му беше поставило и двамата в неловко положение.

Той се беше надявал, че когато види отново Лара, ще се отнесе спокойно и зряло към положението, в което се намират. Имаше чувството, че е претърпял развитие в тази посока, поне по време на изпитанията си в чужбина. Вместо това веднага щом погледът му се спря върху нея, тялото му сякаш изпита някакъв непреодолим шок. И докато стоеше зашеметен и гледаше как тя минава край него, без дори да го погледне, Киркус осъзна, че крещи след нея такива потресаващи думи, че мина известно време, преди да си даде сметка какво е казал.

— Скоро ще се нуждая от съгласието ви, матриарх — прошепна на майка му жрицата Суул. — Остава малко повече от месец до годишнината на Аугере ел Ман.

Киркус мъчително преглътна буцата в гърлото си. Той извърна поглед от вратата в дъното на стаята и насочи отново вниманието си към разговора около себе си.

Жрицата Суул беше свела ниско глава, преструвайки се на раболепна, както винаги. Може би това беше нейното естествено проявление на Ман, макар че Киркус понякога подозираше, че не е така.

— Трябва да знам дали нашите планове за честването са подходящи и дали вие самата нямате други идеи.

— О, не се ослушвай, Суул — каза майка му и махна с едната си ръка, докато с другата придърпа робата си над опънатото си бедро, за да се охлади. — Нали знаеш, че съм оставила всичко това на теб и хората ти. Повярвай ми, точно в момента имам други грижи.

— Да — отвърна Суул и се приведе още по-ниско. — Подозирам, че може и да съм чула за тях. За онази петиция на Мокаби. Поредният му план за нашествие в Свободните пристанища. Без съмнение на стария воин му е омръзнал животът в пенсия.

— Както винаги ушите ти чуват само клюките, породени от скуката. — В тона на майка му се появи нетърпение, съпроводено с уморена студенина, която Киркус долавяше все по-често в гласа й напоследък.

— Въпреки това и дори да е така, сигурна съм, че има достатъчно време да обмислите тези интриги, независимо дали са верни, или не. Но ако мога да отговоря откровено, матриарх, само веднъж ще честваме петдесетата годишнина от манианското господство. Трябва да се погрижим да го направим както трябва.

— Кажи ми, Суул — намеси се Киркус с уста, пълна с пармадио, както говореше и майка му. — Всяка сутрин, когато станеш, бръснеш ли си главата като нас, останалите, с бръснач и студена вода, или си естествено плешива? Може би имаш някакъв рядък недъг, предаден ти от майка ти и нейната майка преди това? Може би затова майка ти поначало се е присъединила към ордена, за да намери място, където няма повече да изглежда странно сред другите? Моля те, отговори ми, просто питам.

Тя се усмихна, макар че усмивката й по-скоро приличаше на гримаса.

— Навремето майка ми е помагала при раждането ти — отвърна тя. — Можеш да покажеш малко уважение, младо пале такова.

В отговор той схруска поредните семки между зъбите си. Не каза онова, което можеше да й каже.

Киркус беше проследил размяната на реплики с интерес. По свой едва доловим начин Суул се държеше с него като майчински настроена леля поне дотолкова, доколкото на една жена й бе позволено да се държи майчински в ордена, където тези връзки се подхранваха от лоялност и необходимост, а не от добрина и любов. Думата „любов“ се използваше единствено във връзка със секса. Като дете той беше живял в Храма на шепотите, в обширните апартаменти на майка си и баба си — едната беше последната гламари на патриарх Анслан, избраната му съпруга, а другата — доверената му съветничка по въпросите на вярата. Суул често ги посещаваше, понякога с дъщеря си Лара. В летните вечери, когато го оставяха сам в апартаментите, тя разказваше на него и на Лара истории от миналото. Седяха заедно на балкона на спалнята му. Многото животни, които беше поискал да му подарят през годините, кряскаха и тропаха в клетките си, докато вечерната светлина висеше като саван над простиращия се долу град Ку’ос.

От високата гледна точка на Храма на шепотите формата на островния град беше видима за окото. По източния бряг имаше естествено издадено парче земя, което навлизаше на североизток в морето. На север имаше четири изкуствени насипа, които много приличаха на пръсти. Бяха осеяни със сгради, които стигаха чак до ръба на водата и бяха известни като Петте града. Като дете Киркус изучаваше брега от изток на запад. Можеше да види как островът е оформен като огромна отворена ръка с длан, обърната към небето. Малкият й пръст беше скъсен, за да символизира скъсените малки пръсти на Ман. Като малък наблюдаваше отгоре, от самото сърце на града, и тази гледка никога не му омръзваше.

В онези топли вечери Суул разказваше своите истории с остър шепот, сякаш думите й са нещо ценно, което трябва да бъде опазено. Беше му разказвала за времето, когато майка й и баба му са били млади жени, работещи за култа, време на глад и болести, познато като Великото изпитание. И двете имали буйни сърца, били сродни души и приемането им в ордена станало заради любовник, когото споделяли, без да си съперничат.

И двете участвали в Най-дългата нощ — нощта, последвала големия пожар, който опустошил целия град. Стените от пламъци били толкова всепоглъщащи, че може би единствено морето успяло да ги потуши. Двете заедно убили един от най-високопоставените чиновници на града, който живеел в разточително великолепие в стария дворец, докато градът бил в развалини и навсякъде наоколо върлувал глад. И двете присъствали на екзекуцията на момичето царица, всъщност дори взели малко участие в нея. Задъхани, коленичили в краката на самия Върховен жрец Нихилис, когато той бил помазан за Първия патриарх на Ман.

Суул беше разказала на него и Лара тези и още много други неща. Изглежда, че се гордееше с неговото и своето семейство, с близостта помежду им и издигането им във властта. Едва когато порасна, Киркус научи за другите страни на тези истории. Баба му, омаломощена след едно пречистване, беше сграбчила ръката на Киркус и му бе разказала за убийството на най-старата си приятелка, майката на Суул, защото се е отклонила от пътя на Ман.

Беше минала половин година, откакто Киркус се беше срещал лично със Суул. Сега, когато стоеше срещу нея, той сякаш я видя през очите на момчето от детството си и се запита кога са загубили онази връзка помежду си, която той тайно толкова ценеше като малък. Каза си, че вероятно е станало, когато двамата с Лара са се разделили, но след като се замисли по-дълбоко, установи, че е от много по-отдавна. Осъзна, че се е случило, когато бе пораснал. Когато вече нямаше нужда от такива неща в живота си като една мила матрона.

Отхвърлих тази жена — помисли си Киркус и погледна право в сините й очи, а тя отвърна на погледа му — и всичките добри неща, която тя някога стори за мен.

Киркус вдигна ръце към гърдите си и след това ги протегна напред — знак, че отстъпва. Жената примигна изненадано.

Някой до него се прокашля. Беше Синимон, Върховният жрец на Монбари — култ в култа, чиито членове се бяха обявили толкова пламенно за инквизитори и защитници на вярата, че плашеха всички. Мъжът заговори с глас, който звучеше като чакъл, носен от придошла река. Изражението му не се виждаше под множеството обици, красящи лицето му.

— Значи е истина? — попита той Сашийн. — Мокаби смята, че най-сетне може да смаже Свободните пристанища?

Сашийн наклони глава, обмисляйки въпроса му.

— Така смята той. Почти нямахме време да обсъдим предложенията му. Скоро ще се срещна с генералите си, за да разискваме този въпрос. Вие, разбира се, ще сте първите, които ще узнаят решението.

— Скоро ще трябва да решим и въпроса за Занзахар — промърмори зад чашата си дребният Бушрали — Върховният жрец на регулаторите вече беше пиян. — Това увъртане за цените на зърното и солта няма да доведе доникъде. Ако не свалим цените си и ако Халифатът разшири водите си за безопасно плаване до двеста мили към Свободните пристанища, както заплашва, че ще направи, то тази война на изтощение може да се проточи безкрайно.

Синимон поклати глава и черните му очи проблеснаха, а тежките железни обици по лицето му иззвънтяха. Голите ръце и крака на жреца се подаваха от обикновеното му бяло расо. Те бяха накъдрени от парчетата благородни метали, вкарани под кожата, които се движеха като множество змии, достигащи чак до глезените му и до костеливите му, обути в сандали ходила, и сякаш всеки момент щяха да изпълзят през Кожата и да се спуснат по земята на свобода.

— Трябва да отправим свои искания към Халифата — промърмори жрецът, — преди всичко да спрат да продават на Свободните пристанища същото зърно, което ние продаваме на тях. Това е отвратително. Вече дори не се опитват да го крият.

— Ако поискаме нещо такова, има опасност да ни наложат ембарго — завайка се Бушрали. — И какво ще правим без постоянни доставки на черен барут?

— Така да бъде тогава — намеси се Киркус, най-сетне достатъчно заинтригуван, за да вземе участие в разговора. — Може би е време да поставим на изпитание този монопол на Занзахар и да видим колко дълго ще издържат те без зърното ни. Аз също прегледах цифрите като всички вас.

— Добре казано — съгласи се Синимон и майка му също го погледна с интерес, макар че не каза нищо.

Бушрали показа раздразнението си, като размаха бокала си и разплиска виното си. Капките му обсипаха мраморния под като кървави перли.

— Цифрите са точни, млади господарю. Нашите запаси от черен барут ще се изчерпят много преди на Занзахар да му притрябва зърно, сол или ориз от друго място. Мислите ли, че те ще позволят да се случи нещо друго? Мислите ли, че ограничават запасите ни от черен барут, защото не искат да търгуват? Те знаят колко са запасите ни в цялата империя до последния гаран. Знаят колко използваме всеки месец срещу Бар-Кхос и другаде. Знаят дори кога барутът в някой от складовете ни е остарял и е вече неизползваем. На кого мислите така усилено се опитват да попречат моите регулатори? На бунтовниците и еретиците? Да, наистина е така. Всяка седмица предаваме стотици такива предатели в ръцете на монбарите на Синимон, след като приключим с тях. Но нека ви кажа следното — почти половината от докладите, които чета, се отнасят само за Ел-муд. Нощното крило има очи и уши навсякъде и все още не сме намерили начин да ги неутрализираме.

Мъжът спря, когато видя гневния блясък в очите на Киркус. Той, изглежда, най-сетне си спомни с кого разговаря, защото се изчерви и плешивата му глава започна да изглежда бледа в сравнение с пламналото му лице. Хвърли поглед към Сашийн и телохранителите от двете й страни, след което се поклони ниско.

— Простете ми — обърна се той към Киркус. — Явно пих твърде много и си позволих да поучавам мъж, сякаш все още е момче.

Киркус, който се наслаждаваше на смущението на дребния мъж, продължи да го гледа гневно. Синимон наруши мълчанието.

— Бушрали, мислех, че ти ще си последният човек, който би признал за подобен наш недостатък.

— Не разводнявам истината като други — отсече Бушрали. С по-умерен тон той се обърна отново към Киркус: — От хиляда години тези пустинни хора от Занзахар са превърнали разузнаването и подмолните шри в изкуство. Не можем да ги заблуждаваме дълго. Агентите на Ел-муд са истинската причина за монопола на Занзахар. Не можем дори да започнем да планираме нашествие в Халифата, без те да разберат за това. Да разговаряме за тези неща, дори тук, в тази стая на най-посветените, означава да кажем твърде много.

— Точно затова само говорим — спокойно се намеси Сашийн. — В момента нямаме никакви намерения по отношение на Занзахар, нито пък ще имаме някога.

Гласът й прозвуча почти искрено, макар Киркус да забеляза, че майка му не казва цялата истина. Той изсумтя и тогава в очите й се появи предупредителен блясък. Младият мъж прикри усмивката си, като отново отхапа от пармадиото.

— Може би си забравил уроците по история, които толкова те карах да научиш? — порица го тя. — За това как е паднал Маркеш, когато им наложили ембарго, задето искали Небесните острови и източниците на черен барут само за себе си?

Познаваше историята добре, но не захапа въдицата. Продължи да дъвче и да наблюдава майка си, докато тя гледаше него.

— Без оръдия враговете им ги унищожили за едно десетилетие. Трябва да запомниш това, сине мой. Маркеш — търговската империя, която била толкова влиятелна, че целият Мидерес говори един език благодарение на тях. Дори и сега употребяваме старите им наименования за много места. Ако не бяха те, все още щяхме да използваме железни тръби за оръдия и кухи пръчки за пушки. И въпреки това империята им паднала. Мислиш ли, че сме толкова защитени, че няма да ни се случи същото?

— Ние сме силни. Те не са били такива.

— Да, силни сме. Но не сме непобедими. Може би е трябвало да си спомниш това и по време на скорошното си Жертвоприношение.

Тя не каза нищо повече пред останалите.

Киркус подхвърли сърцевината на пармадиото на един минаващ роб и избърса ръце в робата си. Разговорът се насочи към други теми.

Когато се беше завърнал, майка му беше бясна. Дотолкова беше разгневена, че се разкрещя, когато разбра, че по време на Жертвоприношението той е убил човек, който е носел Клеймо.

— Мислиш ли, че те няма да се опитат да го достигнат дори тук? — извика тя на баба му.

— Подготвени сме за нещо такова, ако се случи — беше чул да казва баба му през тежката врата, зад която подслушваше. — Успокой се, дете. Не сме се издигнали толкова високо, като се страхуваме от хора като рьошуните. Твоята тревога е слабост. Трябва да се пречистиш от нея.

В началото Киркус не се поддаваше на такива притеснения. Знаеше, че Жертвоприношението го е променило. Обичайната му, ежедневна арогантност се беше превърнала в нещо по-дълбоко и той усещаше собствената си правота във всяко действие, което извършваше, независимо колко маловажно или значимо е то. Всеки път, когато докоснеше нещо с пръстите си, той знаеше, че с тези ръце е отнемал живот. Беше подчинил волята си на тази задача и в крайна сметка тя не се беше оказала толкова трудна. Най-сетне Киркус беше вкусил за кратко усещането на божествената плът.

При завръщането си у дома в Храма след голямата обиколка той почти очакваше Лара да види, че пред нея стои нов, израснал мъж, да се хвърли, обляна в сълзи, в отворените му прегръдки и да покаже колко съжалява. Последното нещо, което беше очаквал, бе предишната им враждебност да продължи.

След този последен отказ Киркус все по-често се уединяваше в личните си покои и в повечето случаи не допускаше приятелите си до себе си. Картината на Клеймото, окачено на врата на момичето, не излизаше от главата му. Без да иска, започна да си припомня историите за рьошуните и невъобразимите митове, в които бяха обгърнати. Откри, че стомахът му често се свива на топка от страх. Усещането за новооткритата му сила започна да намалява.

Щеше да има и други жертвоприношения и пречиствания. Той отново щеше да почувства тази сила, щеше да се упражнява да я носи в себе си, докато се превърне изцяло в нея. Но въпреки това оставаше мъчителното безпокойство, докато лежеше буден през нощта и се ослушваше в тропането на далечни врати и тишината, която не беше никаква тишина, а какофония от звуци, твърде недоловими, за да ги чуе.

Киркус погледна надолу към ръцете си и усети лепкавата пот. Ноздрите му сякаш бяха задръстени от праха, който влизаше от арената навън.

Каза си, че трябва да се измие.

Той се обърна да се извини и да си тръгне, но видя, че жрец Хийлас се приближава от входа на имперската трибуна. За момент лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш е обвито в дантели, когато премина през слънчевата мараня, за да влезе в стаята.

— Матриарх, народът ви призовава — обяви с поклон уредникът на майка му.

Разговорите в стаята утихнаха. Наистина шумът на тълпата се бе извисил до монотонно скандиране, което Киркус можеше да усети в стомаха си.

— Тогава да излезем, за да им доставим удоволствие — каза Сашийн и лицето й мигновено се разведри.

Киркус избърса ръце в робата си, въздъхна и я последва навън. Множеството Върховни жреци тръгнаха подире му.

При появата на Сашийн сто хиляди гласа изреваха от трибуните на арената. Тя вдигна високо ръка, за да ги поздрави, и за момент Киркус забрави мърморенето и усети в него да се надига прилив на възбуда.

Небето беше замъглено от облаци и на имперската трибуна, запазена за Светия матриарх и нейните Върховни жреци, беше по-хладно. Върху пясъчния под на Шей Мади тълпа от голи мъже и жени, оковани във вериги, се бяха скупчили заедно като жертви на някакво природно бедствие. Бяха еретици, събрани от цялата империя, които бяха заловени да практикуват старите религии — някои от тях отправили знак към духовете богове, други молитва — към Големия глупак и предадени от съседи или роднини.

Освен това бяха и бедни. Бездомници и сакати — хора, които едва можеха да се грижат за себе си, да не говорим пък да забогатеят. Хора, считани за провалили се в очите на Ман и толкова далеч от божествената плът, колкото изобщо бе възможно. Всички те бяха паразити и мърша.

Един по един те бяха жигосани от членове на Монбари в бели раса — суровите инквизитори на Синимон. Тежките им обици тъмнееха на слънчевата светлина. Някои от жигосаните щяха да бъдат изпратени в солниците на платото Високата сгур, за да прекарат остатъка от краткия си живот в тежък труд. Повечето щяха да станат роби в градовете на империята, които се занимават с физически труд или щяха да служат за сексуални развлечения. Безполезните щяха да бъдат използвани на арената за забавление на тълпата.

Сега, когато Сашийн беше вдигнала и двете си ръце, жигосването спря. Монбари стояха запотени от усилието със своите въжени примки и димящи железа за жигосване и очакваха тя да заговори. Тълпите около тях се смълчаха.

Сашийн заговори с висок, ясен глас, който отекна от трибуните. Тя каза на тълпите онова, което те най-много искаха да чуят от своя Свят матриарх. Как чрез своята преданост всички те заедно са част от Ман. Как чрез своята лоялност като един са изградили тази велика империя. Тя обяви, че те са родени да бъдат победители в живота. Помогнали са за разпространението на вярата и когато смъртта дойде да ги вземе, всеки от тях ще продължава да бъде победител.

Докато гледаше отвисоко към простолюдието, Киркус знаеше, че това са глупости, но въпреки това се изпълни със силата на този миг. Той сведе поглед към дъното на арената и белите бедра на голите жени, струпани като стадо в средата, събудиха в него копнеж. Всички те стояха обърнати с гръб, сякаш за да скрият срама си и да запазят очите си от онова, което ги заобикаля. Киркус можеше да чуе риданията им на фона на по-силните крясъци на чайките в залива на Първото пристанище в далечината.

Майка му хвана китката му и го стресна, когато я вдигна във въздуха и изкрещя към тълпите. Отекна нов рев и за момент той беше неспособен да разсъждава.

Киркус усети влага в очите си. По плътта му премина лека тръпка. Отново беше изпълнен с Ман и с усещането за собствената си значимост.

Собствената си божественост.