Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Шей Мади

Главният бияч се наслаждаваше на работата си. Поне на Нико му се стори така, когато якият мъж го извлече грубо от клетката под стадиона, където го държаха, като от време на време злобно повтаряше думата „рьошун“ с пълните си мръсни устни, сякаш тя бе най-лошата от всички ругатни. Камшикът му се стовари два пъти върху гърба на Нико, макар младият мъж почти да не го усети. Беше просто поредната от многото болки.

— Върви! — каза той и блъсна Нико през ръждясалата врата на клетката.

Младежът тръгна, препъвайки се, през тесния проход. Видя, че след не повече от шест крачки има друга плъзгаща се врата, която беше отворена отвън.

Един пазач го смушка през решетката с дървена вила. Въпреки че върховете й бяха тъпи, убождането беше болезнено и принуди Нико да мине от другата страна.

Той се спъна в простряно тяло и падна на пода, ожулвайки коленете си. Изкрещя в агония, когато нова болка прониза натрошената му ръка.

Болеше го навсякъде и имаше треска. Лявото му око беше подуто и затворено — не беше сигурен дори дали очната ябълка е още вътре. Устните му бяха превърнати в каша. Повечето му предни зъби липсваха или бяха счупени. Болеше го, като дишаше.

Вратата зад гърба му изтрака и се затвори. Заключи я един от пазачите, докато главният бияч се смееше и крещеше на останалите нещастници в клетката.

— Направете място за могъщия рьошун. Може би ако сте достатъчно любезни с него, той ще спаси всички ви.

Нико се сви на топка и остана да лежи разтреперан. Усещаше собствената си воня и тази на околните. Клетката беше претъпкана с мъже и жени, които чакаха да умрат.

Усети нечия ръка върху своята. Погледна със здравото си око и видя лицето на мъж, който гледаше загрижено надолу към него.

— Пийни — подкани го мъжът, като му поднесе черпак с вода.

Нико отпи и се закашля.

— Полека — успокои го мъжът.

Нико пийна още малко. Имаше рани в устата. Въздухът влизаше и излизаше от ноздрите му със свистене.

Той предпазливо се опита да седне ако не за друго, то поне за да диша по-добре. Почти веднага усети пареща болка в ребрата и изпъшка.

Мъжът му помогна и няколко души му освободиха място, за да може да опре гръб в решетките на клетката. Главата на мъжа беше обръсната. Беше облечен в черна роба.

— Да, монах съм — отвърна мъжът, като видя изненадата, изписана върху лицето на Нико.

Младият мъж кимна. Това беше единствената благодарност, която можеше да предложи на непознатия. Той се огледа и видя, че всички го наблюдават. Сведе поглед към пръстения, осеян със сламки, под.

Откъм арената отвън се надигна рев. Звукът достигна до тях, заглушен от тежката врата в края на друг дълъг проход между килиите. Една жена лежеше в праха на пода и стенеше.

— Нека Дао бъде с теб — каза монахът на Нико и отново го докосна леко по ръката.

Докосването му беше успокояващо, човешко. Той се обърна, за да се погрижи за жената и да й предложи малкото утеха, която можеше.

Нико обви тялото си с ръце, като движеше крайниците си бавно и внимателно. Насили ума си да се съсредоточи върху дишането. Всеки път, когато издишваше, мислеше как агонията напуска тялото му. Когато вдишваше, мислеше за вътрешната тишина.

След известно време установи, че това като че ли дава резултат. Поне дотолкова, че да може да разсъждава трезво. Мислите бяха нещо хубаво. Те можеха да го отведат далеч от това място.

Позволи на съзнанието си да се носи. Представи си слънчевия Кхос, дома си, майка си. Сега повече от всичко друго на света му се искаше да я види.

Времето минаваше неочаквано бързо. Решетката зад главата му изтрака. Отново се появи главният бияч.

— Тази ще е следващата — обяви мъжът и посочи жената, утешавана от монаха. — Също и монахът.

Останалите пазачи започнаха да ръчкат избраните пленници с вилите си, макар и от безопасно разстояние, през решетките.

— Ставайте, ставайте! — крещяха те.

Монахът помогна на жената да се изправи. Двамата бяха плътно един до друг. Външната врата на клетката се отвори. Те заедно пристъпиха в прохода, водещ към портата.

— Спрете — нареди главният бияч.

Пазачите се притиснаха към прохода между клетките и бръкнаха вътре с ръцете си в кожени ръкавици. Задърпаха дрехите на жената, докато тя не остана гола. Кожата й беше покрита с лилави натъртвания и следи от ухапвания. Позволиха на монаха да задържи робата си, за да разбере тълпата какъв е.

Подадоха му меч и малък кръгъл щит. Той обаче ги хвърли на земята.

— Няма да се бия — заяви с равен глас.

Пазачите се разпсуваха и отново го сръчкаха с вилите. Въпреки това монахът отказа да вземе оръжието и щита. Зад портата тълпата ревеше нетърпеливо. Пазачите се отказаха да го убеждават и вързаха меча и щита към китките му, където те увиснаха безполезно. Ръцете на мъжа трепереха, макар че той стоеше гордо.

Портата се отвори. През нея проникна дневна светлина. Нико не виждаше нищо отвън, заслепен от внезапния блясък.

Жената и монахът бяха изблъскани през вратата и след това тя се затвори подире им. Тълпата изрева.

Нико усети звука дълбоко в стомаха си. Припика му се. Той се стегна, съпротивлявайки се на нуждата да се облекчи.

За щастие няколко мига по-късно това усещане отслабна.

— Какво ще стане с тях? — попита младият мъж с лишен от емоция глас.

Не отправи въпроса си към никого конкретно.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Ще умрат — отвърна един глас.

Принадлежеше на мъж на средна възраст, който седеше с трима други — войници, ако се съдеше по белезите, татуировките им и по безгрижните им изражения, сякаш често бяха очаквали заедно идването на смъртта. Приличаха на кхосианци.

Специални — предположи Нико. От разказите на баща си знаеше, че подземните бойци често биват залавяни, когато тунелите зад тях се срутят.

— Въоръжени мъже ще ги изколят като добитък или пък ще бъдат разкъсани от обезумели от глад животни. — Войникът погледна без състрадание младия мъж срещу себе си.

Нико извърна глава и прехапа устни.

— Винаги има шанс — обади се друг, жена със стари белези от жигосване върху двете бузи, — ако се биеш достатъчно добре, тълпата да те пощади.

Войникът изсумтя, като хвърли поглед към слабото тяло на младия мъж, върху чието лице бе изписано изражение на едва прикрит ужас.

Нико преглътна мъчително. Помисли си за обезумялата от страх млада жена отвън, която беше не повече от двайсетгодишна. Можеше да е Сересе или всяко друго момиче, което беше познавал у дома. Какъв свят беше този, в който хората искаха да гледат за забавление как насичат някого на парчета?

Отвън се разнесе писък. Жената. Стадионът утихна.

Молбите й за милост, примесени с ридания, отекнаха в клетката, но после внезапно секнаха. Всички зад решетките сведоха погледи към пода, защото не можеха да се погледнат в очите — дори и киселият войник го направи.

Монахът крещеше нещо. Нико не можеше да различи думите, макар да се чуваше, че те са гневни и пламенни. Последва звук като от дюкяна на касапин, последван от още един. Този път тълпата не крещеше.

Нико покри главата си с ръка и се сви на пода. С всеки удар на сърцето си можеше да почувства как болката пулсира в раните му. Отново потърси други неща, върху които да се съсредоточи.

Помисли си за Аш и за това, че учителят му не беше дошъл да го спаси от този ужас.

А може би беше опитал и сега лежеше мъртъв някъде.

Но Нико отказваше да повярва в това. Всъщност той смяташе стареца за непобедим, като някаква природна сила — а човек не може да спре силите на природата, може само да ги изчака да преминат.

Къде си тогава? — запита се той, мислейки за възрастния мъж.

Може би Аш изобщо не беше направил опит. Може би някаква част от кода за поведение на рьошуните го бе възпряла да се опита да го спаси. Правилникът не позволяваше личното отмъщение — не и когато нуждите на тяхната мисия за отмъщение са по-неотложни.

Трябваше да те напусна, когато още можех — разсъждаваше Нико. — Трябваше да ти кажа, че повече не искам да вървя по този път и че се връщам у дома при майка си.

За миг прокле деня, в който Аш се беше появил в живота му. Но в действителност това беше повърхностна емоция и той бързо я отхвърли. Не искаше да остава с горчиво усещане за тези неща, когато собственият му край беше толкова близо. Аш беше добър с него. Беше грешка на Нико, че позволи нещата да стигнат чак дотук.

В съзнанието му се появи Сересе. Ако не беше учителят му, Нико никога нямаше да я срещне. Но мислите му отново се изопачиха — представи си своя приятел Алеас, който омайва момичето с чара си и очевидните си качества, така че то да се влюби безумно в него, след като Нико вече го няма. Представи си как си спомнят за него — за своя клет и странен приятел с добро сърце, и как дори и тогава споменът за него е горчив. Трябваше да се опитаме да го спасим — ще си кажат те, преди да се върнат в хубавото си ложе, за да забравят съжаленията си в любовната игра.

„Още горчивина“ — помисли си Нико. Това не беше типично за него или поне винаги бе смятал така. Но майка му понякога беше такава. Може би беше вярно онова, което казваха хората — че въпреки всичко родителите влияят на децата си.

Отвън някой говореше на тълпите — силен и властен женски глас. Приличаше на гласа на матриарха. Тя им разказваше нещо за рьошуните. Нико осъзна, че говори за него.

Милостива Ерес, той още не беше готов! Зачуди се дали изобщо някога ще бъде. Един пазач се приближи и го сръга в ребрата през решетките. Докосването го накара да трепне. Продължаваше да покрива с ръка главата си.

— Добре! — сопна се той и мъчително се изправи.

Принудиха го да тръгне през прохода между клетките.

Хвърлиха в краката му черна роба. Накараха го да я облече. От усилието едва не припадна.

След това му дадоха къс меч и щит. Един пазач пристегна щита на безполезната му наранена ръка. Мъжете работеха тихо и професионално като уморени търговци на добитък, доволни, че краят на работния им ден наближава. Забеляза, че никой не го поглежда в очите.

— Не се съпротивлявай много — прошепна в ухото му един от пазачите. — Остави ги да те довършат бързо.

Входът зейна пред него, облят от утринната светлина.

Докато пазачите го подбутваха с вилите си към вратата, Нико бе обхванат от смразяващия ужас от неизбежността на случващото се.

 

 

Слънцето грееше над главата му, отслабено от тънък слой облаци. Мъглата, която беше видял по време на пътуването си към Шей Мади, вече беше изчезнала, макар че пясъкът под босите му крака беше все още влажен. Във въздуха се носеше мирис на клане. Той полепна по езика и гърлото му. Можеше да види следите от кръв в пясъка, водещи към затворени врати в стените.

Нико погледна към хилядите лица на трибуните. За миг погледите им сякаш го разкъсаха на мястото, където стоеше. Някой се засмя и в следващия момент всички се смееха — какофония от звуци, която като че ли идваше от някакъв ужасяващ кошмар, който изведнъж се е превърнал в реалност. Нико се сви. Срамът надделя над паниката му.

— Ти дойде да ни убиеш, малък рьошун — извика един глас и той се обърна, за да се изправи срещу матриарха, която стоеше в кралската си ложа, заобиколена от жреци. — Сега ще платиш за своя провал.

Над огромния амфитеатър се спусна тишина. По пясъка се плъзна сянка. Над главата му кръжаха птици — черни гарвани.

Една врата от отсрещната страна бавно започна да се отваря. Чу се пукотът на фишеци. Сумрачната вътрешност на входа беше осветена от проблясъци.

На пясъка нахлу глутница вълци.

Нико неволно отстъпи крачка назад.

Покрай каменните стени на арената бяха наредени войници. Стените бяха твърде високи, за да може да се покатери по тях. Вратата зад гърба му беше плътно затворена.

Нико преброи общо шест вълка. В началото те се движеха малко объркано, но после го забелязаха. Подредиха се около външния край на арената и започнаха да се приближават.

Нико хвана меча по-здраво. Претегли на ръка острието, за да усети тежестта му. Беше касапско оръжие, чиято тежест беше изместена към върха. Барача понякога ги караше да тренират с такива прости оръжия.

С крайчеца на окото си долови движение и се обърна, за да види как един вълк се хвърля към него. Изпод ноктите на лапите му хвърчеше пясък. Изплезеният му език се клатеше навън.

Нико нямаше къде да избяга.

Разкрачи крака за равновесие и вдигна щита. Беше му необходимо цялото му хладнокръвие, за да се изправи срещу нападението на това животно. Може би това беше най-волевата му постъпка в целия му досегашен живот.

Размаха острието и от силата на замахването едва не загуби равновесие. Вълкът щракна със зъби и побягна. Острата му животинска миризма остана да се носи след него.

Друг вълк нападна отдясно. Нико отново замахна с меча като обезумял и пропусна за малко, животното отскочи извън обсега му.

Три други вълка се приближаваха бавно отпред. От младия мъж се лееше пот, сякаш някой го беше облял с вода. Той отстъпи към затворената порта. Тълпата изрева в очакване.

Внезапно в дълбините на съзнанието му се появи едно тихо място — откъснато ъгълче, в което той се оттегли, без да се замисли. Пое си мислено дъх и това се оказа достатъчно, за да се запита: Какво ще спечелят от тази касапница?

Ехото от смеха на тълпата все още отекваше в главата му. Той си припомни горчиви мигове от детството си в училище, когато децата се присмиваха на нещастието на другите. Смехът им беше жесток и режещ, без състрадание. Понякога той самият се беше присъединявал към него.

Спомни си също и за монаха, който крещеше гневно на същата тази тълпа. В нея имаше хиляди хора, а този мъж се беше оказал единственият човек със здрав разум тук.

Беше самата истина и когато го осъзна, срамът от подигравките им го напусна. Той се обърна към множеството хора и изпита срам вместо тях заради желанието им да гледат нечие убийство и да изпитват наслада от това.

Всички ние в сърцата си сме жестоки деца — помисли си той.

Кръвта нахлу в лицето му. Стисна здраво челюсти. Осъзна, че да се страхува от това и да бяга от него, е все едно да му позволи да спечели и да признае, че то е правилно. Реши, че е по-добре да изпитва гняв. Да се съпротивлява.

Шестте вълка нападнаха.

Нико се поколеба само за миг и тогава в него се случи нещо жизненоважно.

Обучението му се свърза с отчаянието му.

Той изсумтя, оттласна се от вратата и се втурна с главата напред срещу животните, точно както би сторил учителят Аш.

Срещу него един вълк отляво тичаше толкова бързо, че изпод лапите му се вдигаха дъги от прах. Нико го удари в муцуната с щита и болката, която се стрелна нагоре от счупената му ръка, само му вдъхна повече сила. Съсече вълк, нападащ отдясно. Мечът разцепи главата му.

Когато се доближи до групата от останалите три животни, той внезапно скочи напред и заби крака дълбоко и здраво в пясъка, като вдигна цяла вълна песъчинки към очите на вълците. Това се оказа достатъчно, за да ги заслепи за момент и да ги накара да се поколебаят, тръскайки главите си. В следващия миг той беше между тях, мушкаше и сечеше с меча си, нанасяше удари с щита и не усещаше нищо, когато зъбите и ноктите им го драскаха.

След това не осъзнаваше по-голямата част от случващото се, защото беше изпаднал в кръвожадна ярост. Усети, че накара един от вълците да се закове на място, когато сам изръмжа като животно. Осъзна, че насече друг от вълците на парчета. Почувства, че получи дълбоко ухапване по бедрото и в отговор ухапа нападателя си също толкова ожесточено, забивайки меча си в него отново и отново.

Внезапно си даде сметка, че стои на колене в пясъка и се опитва да си поеме въздух с пламтящите си дробове, изтощен и с изчерпани сили.

Всички вълци около него лежаха мъртви или умиращи.

На стадиона не се чуваше никакъв звук, с изключение на собственото му шумно дишане и това на вълк, полегнал наблизо на една страна, чието тяло мъчително се повдигаше и отпускаше. Нико не усещаше раните си, когато вдигна поглед и видя, че матриархът го гледа втренчено от трибуната. Дори от това разстояние той зърна, че устата й е отворена от изненада.

Нико чу как хората започнаха да скандират. Нямаше представа какво означава това.

Забеляза как един жрец воин се затича през тълпата, за да стигне до матриарха. Мъжът изкрещя нещо в ухото й. Погледът й се насочи отново към Нико. Тя измъкна крив нож от пояса си и го заби дълбоко в корема на пратеника, след което преметна тялото му през стената и то падна върху арената. Без да пуска потъмнялото и влажно острие, тя се обърна с лице към арената.

— Изгорете го! — заповяда тя. — Изгорете го жив!

От тълпата се надигна вълна от протести. Матриархът остана изправена срещу нея, без да трепне.

От вратите при стените се появиха жреци воини. Те заобиколиха Нико, насочили мечовете си към него, така че и да не помисля да помръдне.

Не че би могъл да го стори. Той пусна меча и се олюля назад. Сложи лице между коленете си и си пое въздух. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да си почине.

Когато отново вдигна поглед, видя, че мъжете са се заели да издигат клада в средата на огромната арена. Пазачи и войници носеха наръчи нацепени дъски и мебели към нея. Хората на стадиона крещяха недоволно. Те се блъскаха във веригата от войници. Някои ги замеряха с разни предмети.

Кладата се издигаше все по-високо.