Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

В очакване с Мокаби

До сутринта мъглата едва се беше разредила.

Тя беше обвила улиците като дебел слой сняг и затъмняваше всичко наоколо, дори самото слънце, което светеше слабо, без да топли. За онези, които имаха нещастието да са на крак в този ранен час, дневната светлина не беше нищо повече от слаб проблясък, придаващ форми на сутрешния хлад. Пешеходците се блъскаха върху паважа. Каруци пресичаха пътя на други каруци, докато мулетата, които ги дърпаха, нервно се зъбеха едно на друго. От мъглата се носеше зловоние. Тя полепваше по гърлото и пареше на очите. Покриваше с влага всяка повърхност, така че дори от увисналите знамена в квартала се стичаха капки.

Аш бързаше по улицата. Наметалото му беше подгизнало, както и дрехите под него. Все още носеше меча със себе си, макар и скрит от погледите. Ръката му беше изцапана със засъхнала кръв, която се беше стекла от отворилата се отново рана. Старият чуждоземец леко накуцваше.

Паметникът пред него се издигаше в мъглата като огромен шип, извисяващ се в мрака. Вертикално по дължината му бяха нанизани гърчещи се фигури, чиито предсмъртни мъки бяха увековечени умело в бронз. Аш спря под него. Три пъти по-високият от реалния си ръст генерал Мокаби стоеше в основата на шипа, загледан нагоре. Лицето му беше замръзнало в триумфа на победителя, макар тази победа да беше извоювана трудно, както личеше по бръчките на умора на лицето му. Беше застанал с ръце на кръста и леко отметната назад глава. Сякаш разбираше възхищението на множеството пред това най-велико негово постижение.

Нико не се виждаше никъде.

Аш въздъхна и се отпусна тежко върху парапета, обграждащ паметника. Той трепна, когато освободи краката си от задължението да носят тежестта на тялото му.

Настъпи ранно утро. Чуждоземецът се уви по-плътно в наметалото си, макар че мократа вълна не топлеше особено. Не помръдна повече. След известно време започна да изглежда като част от паметника. Така, когато движението по площада наоколо се увеличи, никой не забеляза, че е там и чака.

Ранното утро премина в късна сутрин. Все още нямаше следа от Нико.

Старецът се изправи и известно време обикаля основата на монумента, за да си сгрее краката. Докато крачеше, той се вглеждаше в заобикалящата го мъгла. В далечината един часовник удари точния час.

До ранния следобед Аш седя с меча в скута си, пренебрегвайки опасността — в града беше забранено открито да се показва оръжие. Палецът му потропваше върху кожената ножница. Погледът му се стрелкаше насам-натам изпод гънките на качулката му. Откъм морето, което беше леко вдясно, подухна бриз. Над земята, откъснати от невидими за него дървета, се носеха изсушени и крехки есенни листа. Мъглата се раздвижи и в нея се появиха празнини, но тя все пак отказа да се вдигне.

Часовникът удари отново. Аш бавно се изправи.

Нико! — извика той.

Глухият звук се изгуби в обвиващата го мъгла.

Мъртвите листа се въртяха около глезените му. Старецът наведе глава.

 

 

— Сега ми кажи какво точно се случи? — настоя Барача, вече губеше търпение с другаря си.

Аш известно време запази мълчание.

Камъните, върху които седяха, бяха хлъзгави от влагата и приличаха на черна вулканична скала. Тук-там във вдлъбнатините по тях имаше миниатюрни езерца от застояла вода, които отразяваха ивици мрак и от време на време образуваха ручейчета, завършващи с бавно и монотонно капещи капки. Наблизо чайка апатично кълвеше умрял рак.

— Скрих го и се опитах да ги накарам да преследват мен. Беше грешка.

— Така ли мислиш? — саркастично го попита Барача.

— Татко — остро се намеси Сересе.

Аш гледаше втренчено надолу към ручейчетата, къпещи камъните в краката му. Морето беше някъде там, скрито и тихо, като се изключат тези следи от него.

Алеас се опита да заговори, но се чу само гракане. Той опита отново.

— Това едва ли е грешка на учителя Аш. Цяло чудо е, че той изобщо се е измъкнал. — Барача погледна ядосано младия си ученик, но Алеас продължи: — Щяха да заловят и нас, ако не беше бдителният поглед на Сересе.

Той пръв изрече на глас онова, което всички си мислеха, че е сполетяло Нико. Бил е заловен.

— Какво се случи? — попита Аш и вдигна поглед от водата.

— Сересе. Тя мислеше, че ни следят, когато се върна в хосталиото. Измъкнахме се, преди да успеят да предприемат нещо срещу нас. Ако не го бяхме направили — Алеас срещна погледа на учителя си, преди да продължи, — щяха да ни изловят като пилци.

Известно време мълчаха. Не беше обичайното мълчание, споделено между приятели, а всеки от тях сякаш се бе изолирал, обгърнат от собствените си грижи. На брега се разливаха вълнички. Зад тях се чуваше глухият и призрачен шепот на звуците на града.

Барача изучаваше стария чуждоземец, който продължаваше да седи на своя камък. Едрият мъж отново поклати глава.

— Намислил си нещо. Изплюй камъчето.

— На сутринта трябва да действаме според плана си.

— Наистина ще трябва, нали? Така няма да ни остане много време за подготовка, Аш.

— Тези мъгли траят по няколко дни. Утре времето би трябвало да е същото като днес. След това — кой знае?

Барача приглади брадата си. От неравните й краища се стичаха капчици вода.

— План ли? — попита Сересе. — Какъв план?

— Сключих сделка — обясни Аш, — която може да ни помогне да влезем в кулата.

— А какво ще стане с Нико? — попита тя. — Нима просто ще го оставим в ръцете им? Милостива Ерес! Кой знае на какво е подложен в този момент, докато ние седим тук начумерени и се препираме помежду си?

— Напълно съм наясно на какво е подложен, Сересе — меко отвърна Аш. — Няма да го изоставим… Сигурно вече са го отвели в Храма на шепотите, защото това е работното място на регулаторите. Така че ако искаме да спасим Нико, трябва да отидем там.

— Да го спасим? — сопна се Барача и се изправи. — Няма да правим нищо такова. Момчето е загубено за нас и всички ние го знаем. Не можем да рискуваме още животи като пълни глупаци. Ако щурмуваме храма, ще го направим, за да ликвидираме Киркус. Това и нищо друго е нашата мисия тук.

— И ние ще изпълним мисията си. Но преди да премахнем Киркус, той ще ни каже къде е Нико. Тогава можеш да правиш каквото искаш. Аз ще отида да намеря ученика си.

— Аз също — присъедини се Алеас.

— Ти ще правиш каквото ти се каже, момче — отсече едрият алхази. — Веднага щом приключим задачата си, ще си тръгнеш с мен, защото ако дотогава си жив, това ще е истинско чудо и аз повече няма да излагам живота ти на опасност. — Резкият му тон стресна Алеас и той не каза нищо. — А ти, дъще, която си толкова разпалена и храбра — ясно ми е какви са намеренията ти, но искам да знаеш, че няма да идваш с нас. Теб в никакъв случай не бих изложил на опасност.

— Не можеш да ме спреш, татко.

Барача направи една крачка към нея и стисна големите си юмруци. Костваше му видимо усилие да се въздържи.

— Мога да те спра — каза й той и никой не се усъмни в думите му.

Сересе скочи, също стиснала юмруци, и вдигна гневен поглед към огромната му фигура.

— Ако беше твоят ученик, татко, нямаше ли да се опиташ да го спасиш?

— Може би — призна той и избегна погледа на Алеас. — Ако имаше някакъв шанс за успех. Но откога съм длъжен на това момче, за каквото и да е? Аш трябваше по-добре да се погрижи за него. Не е моя вината, че е попаднал в ръцете на врага.

Сересе извърна лице.

— Той е прав, Сересе — вдигна ръка Аш. — Не можеш да дойдеш с нас. Ще имаме нужда от някой, който да остане навън и да помогне за бягството ни. Влизането вътре е едно, но баща ти каза самата истина — ще бъде истинско чудо, ако някой от нас оцелее. Ако това все пак стане, то за да се измъкнем, ще ни е необходимо още едно чудо. Ще си нужна най-вече за това.

Думите му я поуспокоиха и тя отново се отпусна на мястото си.

— Трябва да побързаме — продължи Аш, — ако искаме да се снабдим с всичко необходимо. Опасявам се, че за това ще е нужна по-голямата част от оставащите ни средства.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го спасиш? — Сересе се вгледа в лицето на възрастния мъж.

Преди той да успее да отговори, Барача се изплю върху скалите между тях.

— Не правим това, за да спасим момчето, няма ли всички вие да си го набиете в главите? Ако се съди по онова, което знаем, той може да е вече мъртъв.

Аш отново погледна към морето, изучавайки го не с очите, а с ушите си. Барача взе едно камъче и го метна по скалите, където то изчезна с тракане.

Вниманието на Аш беше привлечено от плясък на криле. Обърна се точно навреме, за да зърне подплашена чайка, която отлиташе. Той не видя самата птица, а празното пространство, което беше оставила. Вдигна поглед и различи как бялата чайка се носи в белотата на небето.

На лицето му се появи непринудена усмивка. Той отметна качулката си и пое дълбоко дъх.

— Той е жив — заяви старецът.

Барача се намръщи. Алеас и Сересе се обърнаха към него в очакване.

— Как би могъл да знаеш това? — попита Барача.

— Интуиция — отвърна чуждоземецът. — Момчето е живо. И се нуждае от мен.

 

 

Нико нямаше представа къде се намира.

Когато го заловиха, оковаха китките му една за друга и му надянаха качулка на главата. Преживяването беше ужасяващо — невъзможността да вижда, тежкият плат, притискащ лицето му, докато с мъка си поемаше въздух, грубите ръце, впити в кожата му, които го бутаха и блъскаха в една или друга посока, ударите, виковете и дезориентацията. Около него се надигаха развълнувани гласове. Беше изпратен ездач, носещ съобщението, че е заловен рьошун — тропотът на копитата заглъхна някъде отпред по невидимата улица. Нико беше хвърлен в каруца. Гадеше му се от миризмата на собствените му покрити с мръсотия дрехи, докато колата се друсаше по павираната улица. Пресякоха мост или някаква друга, направена от дърво, конструкция. Обкованите с желязо колела на каруцата затрополиха по него и после спряха, за да бъде отворена тежка порта, след което колата мина през нея и някакъв каменен вход, за да спре отново. Нико беше извлечен навън и блъскан грубо да върви по каменния под, после нагоре по стълби и накрая през още една врата.

Сега стоеше в някаква стая. Можеше да прецени, че е голяма, по ехото, което чуваше през тежкия плат на качулката. Някъде в далечината крещеше жена. Крясъкът завърши със звука от удар.

Въздухът беше изпълнен с миризмата на дим от хазии. Вляво от него хора разговаряха тихо.

— Ключовете? — попита регулаторът до Нико.

— Ще имам нужда от договора, ако все още е у теб — каза друг хриптящ мъжки глас, принадлежащ на страстен пушач.

До ухото на Нико се чу шумолене от разгъването на хартия.

— Хванахте само един, а?

— Един е повече, отколкото ти някога си хващал, Малш — саркастично отбеляза жената регулатор.

Пушачът се изкикоти като котка, която кашля, за да изплюе топче козина, след което се приближи до Нико. Младият мъж чу метално скърцане, наподобяващо разтварянето на ножици, и някой бавно започна да реже дрехите по тялото му.

— Ще ми трябва и име, под което да го заведа.

Когато отговори, женският глас беше изпълнен с решителност.

— Скоро ще го получиш — провлечено отвърна тя.

 

 

Поведоха Нико гол и все така с качулка през поредица от железни врати, които се отваряха пред него и след това се затваряха зад гърба му, и всеки път тракането им беше съпроводено с дрънкането на връзка ключове. Подът под краката му създаваше усещането за пясък.

Точно пред него някакъв мъж говореше високо и гласът му отекваше в тясното пространство на коридора. Рецитираше стих или поема на език, който беше само наполовина търговски. Нико беше подкаран грубо към гласа, докато не се озова почти пред лицето на мъжа, след което го подмина и гласът заглъхна по-бързо, отколкото изглеждаше нормално.

Коридорът постепенно започна да завива надясно. Скоро започна и да се накланя, Нико се спъваше и почти падаше всеки път, когато кракът му стъпеше във въздуха.

Регулаторите го спряха и подът под краката им изхрущя. Завъртяха го.

Звукът от желязната врата, която се отваряше на пантите си, беше като уплашения писък на младо момиче.

Нико беше изблъскан през някакъв вход. Той се препъна и размаха напред окованите си ръце. Вратата се затвори с трясък и звукът в малкото пространство се промени.

Той помисли, че е сам, но после чу тропането на ботуши от едно място, а сетне и от друго. Почувства, че двамата регулатори дишат от двете му страни.

— Легни на пода! — нареди мъжът.

— Какво?

— Легни на пода! — повтори жената.

Нико трепереше. Абсурдното беше, че можеше да чуе тракането на собствените си зъби.

Коленете му започнаха да се подгъват и той се строполи на пода. Брадичката му се удари в твърдия камък, който остро притисна ребрата му.

Чу звук от движение, проскърцване на кожа и изпукване на пръсти. Това се повтори общо четири пъти.

Първият ритник беше достатъчен, за да изпусне пикочния си мехур. Тялото му се сви на топка и той изстена от нажежената до бяло болка дълбоко в него.

— Вече се напика — отбеляза жената.

И тогава те се нахвърлиха върху него.

Нико се опита да изпълзи по-далеч от ударите. Чуваше собствения си глас да им крещи да спрат. В този момент беше готов да им каже всичко, защото не можеше да намери в себе си кураж при тази ситуация, когато беше лишен не само от дрехите си, но и от достойнството и духа си.

Но те не го питаха нищо. Просто се редуваха да тъпчат краката му, да удрят главата му в пода или да го ритат в ребрата. Не го правеха яростно, а бавно и методично, сякаш това е работата им и те искат да я свършат както трябва.

Щяха да го убият — беше сигурен в това. Но когато главата му започна да се носи в мъглата от мрак, вратата изскърца и се отвори, а ударите спряха без предупреждение.

— Матриарх — задъхано и с явна изненада каза мъжът.

Чуха се стъпки и шумоленето на роба.

— Позволете му да ме види — нареди непознат женски глас.

Качулката беше махната от лицето му. Нико лежеше, опитвайки се да си поеме въздух, присвил очи под ярката светлина на единствения сложен на пода фенер.

Той отвори окървавеното си око, колкото да погледне към новодошлите. Двамата регулатори се бяха поклонили ниско, обърнати към жена на средна възраст.

Тя беше облечена в бялата роба на ордена. До нея стоеше още по-висок младеж със стегнато и атлетично тяло, също в бяла роба.

— Дадохте ли му вече от подправката за ума? — попита матриархът.

Всички погледнаха надолу към Нико, който кървеше върху студения каменен под.

— Не, първо искахме да сломим съпротивата му.

— Много добре. Сега можете да му я дадете.

Бяха дадени заповеди на някого извън килията. Появи се стар жрец, който носеше в отворените си длани сгъната бяла хартия. Той коленичи до Нико. Внимателно докосна лицето на момчето, докато то не го погледна в очите. Нико си помисли, че може би е лечител. Старецът разгъна хартията. Духна повърхността й. Лицето на Нико се покри с фин бял прах.

Той се закашля и започна да търка парещите си очи. Налегна го умора и той се отпусна на пода. Мислите му започнаха да се носят през гъста мъгла, сякаш щеше да заспи всеки момент. От време на време на повърхността им се появяваха сънища, които изчезваха, без да оставят следа.

След това усещанията на Нико бяха само откъслечни.

 

 

Оставете ни — нареди женски глас.

Матриарх?

Искам да говоря с него.

Както наредите.

Нико крачеше по тясна планинска пътека. Над него в тревата пасяха кози, които го наблюдаваха крадешком, докато минаваше край тях.

Баа! — изкрещя той, давайки им да разберат, че знае, че го наблюдават.

Защо издава такива звуци?

Заради подправката. Почти е потънал в света на сънищата.

Нико беше жаден и подушваше водата пред себе си. Изкачи се на една височина и погледна надолу, към дефилето. Между камъните на дъното му течеше река. Той се усмихна.

Момче! — извика му глас някъде от високо.

Нико вдигна поглед към лицето на жената. Беше обикновено лице, загрозено от емоциите, които преминаваха по него — напомни му за птица, за нещо черно и злобно.

Тя му задаваше въпроси и той говореше ли, говореше за учителя си, за града и за това, какво правят тук. До нея стоеше млад мъж, който гледаше надолу, към него. Докато Нико говореше, лицето му ставаше все по-злобно. Устните му се извиха като на вълк, готов да нападне.

Жената гледаше, без да мига, с твърдите си като стъкло очи. Нико имаше чувството, че ако не спира да говори, тя ще спре да го гледа с този втренчен и гладен поглед. Той искаше да избяга от него. Искаше да се върне в своето лично пространство. Говореше за Чийм и манастира в тамошните планини. Говореше за Алеас, Барача и стария Ошьо. Говореше за стария Виждащ в неговата колиба, за това, че докато се чешеше заради въшките, може да прави неща, които Нико все още не разбира.

Жената му заповяда да спре да говори несвързано и сграбчи лицето му в ноктите си.

Отново го попита кой е неговият учител и каква е следващата стъпка, която планира. Нико й каза за Храма на шепотите и че са обмисляли начините, по които могат да проникнат в него, за да намерят Киркус и да го убият.

Тя му се ядоса, макар Нико да не разбираше защо. Може би защото беше забравил да изпълни ежедневните си задължения, или защото се беше разкрещял на Лос.

Жената стисна силно лицето му, след което се изправи.

Тя каза на младия мъж до себе си, че може би баба му е била права и че ако сега това е всичко, на което учат рьошуните, значи няма от какво толкова да се страхуват.

Тя се надвеси над него. Между тънките й рубиненочервени устни се появи слюнка, която се разтегли и падна върху затвореното му око.

Ти дойде тук, за да убиеш сина ми, малък рьошун. Затова ще ти кажа следното — твоите приятели скоро ще бъдат мъртви, орденът ти ще бъде унищожен, а теб… — Тя го побутна с палеца на крака си и той трепна от болка. — Теб ще те използваме като пример за назидание.

Младият мъж дишаше тежко. Искаше му се да разкъса Нико на парчета.

Сега лично ще го довърша — изръмжа той.

Не. Можеш да се позабавляваш с него, но го остави жив. Утре отново ще има игри. Ще го изпратим там. Чу ли, пале? — Тя отново го сбута с крака си. — Ще те изпратим в Шей Мади. Ще срещнеш смъртта си пред тълпите. Те ще видят колко свирепи са рьошуните всъщност и как трябва да треперим пред тях.

Тя се отдръпна и робата й се изду след нея.

Младият мъж се ухили с острите си зъби.

Той стъпи с все сила върху ръката на Нико. Нещо вътре изхрущя.

Нико изкрещя.