Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Министерството

Заради огромните размери на Министерството на войната неговите коридори и зали обикновено изглеждаха пусти. Човек можеше да мине от единия край на сградата до другия и почти да не срещне хора. Беше тихо като в библиотека или в музей. През дебелите врати от тик от време на време се чуваше шепот на разговори, а в залите се разнасяше силното тиктакане на стенни часовници. В парка отвън лаеха кучета и крещяха деца, но тези звуци бяха приглушени от прозорците с бели рамки, през които в сградата нахлуваше светлина. Сега стотиците стъкла потреперваха отново и отново от далечния грохот на оръдията.

На по-важните места в цялата сграда беше разположена охрана. Стражите стояха неподвижни като статуи и присъствието им почти не се забелязваше, докато наблюдаваха минаващите покрай тях с разфокусиран поглед.

В момента двама от тях правеха точно това. Те познаваха мъжа, който вървеше към тях и към стаите на генерала, защото той беше адютантът на Крийд и идваше тук по няколко пъти на ден. Тази сутрин обаче лицето му беше по-бледо от обичайното и стъпките му отекваха като ускорения пулс на сърце. Когато приближи, мъжете от караула забелязаха малките зелени квадратчета от графови листа, които все още бяха залепени по лицето му на местата, където се беше порязал, докато се бръсне, както и разчорлената му, несресана коса.

Личният секретар на генерала, младият Хист, вдигна поглед, когато мъжът профуча покрай прилежно подреденото му бюро. Секретарят отвори уста да заговори, но двамата стражи, които пазеха вратата, го изпревариха.

— По каква работа, лейтенант Калвоне? — излая единият, когато мъжът задъхано спря пред тях.

— Не сега — отсече Бан и блъсна вратата, преди те да успеят да отстъпят встрани.

 

 

— Спешно съобщение — обяви Бан, като влезе в стаята, стиснал в ръка парче хартия.

Генерал Крийд, лорд-протекторът на Кхос, не отговори. Той седеше със затворени очи на наклонен стол с кожена тапицерия, докато старият му портиер Голанс сплиташе дългата му черна коса.

— Генерале — опита отново Бан и когато Крийд не отговори, той въздъхна и си напомни, че не може да припира този мъж.

Голанс си тананикаше нещо фалшиво, докато довършваше сплитането на косата на възрастния мъж. На слънчевата светлина косата му изглеждаше черна като перата на гарван, като само тук-там на слепоочията имаше следи от сиво. Генералът се гордееше с гривата си. Той я носеше пусната по време на битка, защото знаеше, че му придава младежки вид въпреки напредналата му възраст. Той въздъхна, когато Голанс го потупа по рамото, за да го извести, че е приключил.

Генерал Крийд се надигна от стола и за пръв път погледна към Бан.

— Докладвай — подкани го той от другия край на стаята.

— Съобщение от Минос. От един от агентите им в Лагос, сър.

— Прочети ми го.

Бан се закашля, за да прочисти гърлото си.

От Министерството на разузнаването, Ал-Минос, чуждестранен отдел.

Генерал Крийд, информирам ви, че научихме, че един от нашите агенти е успял да прихване имперско съобщение в близост до Лагос. В него се отправят поздравления към адмирал Кернмор за участието му в потушаването на скорошния бунт на острова, но се анулира предишната заповед за бързото връщане на Трета флота в Ку’ос при такъв резултат. Вместо това на флотата е наредено засега да остане в Лагос и да чака по-нататъшни указания.

Смятаме, че това по някакъв начин може да е свързано със Свободните пристанища.

Бан вече няколко пъти беше прочел писмото. Въпреки това пръстите му отново се разтрепериха.

Успокой се, човек. Може би не означава нищо.

— Било е изпратено с пощенска птица преди четири дни. Получихме го тази сутрин.

Генерал Крийд не показа никакви външни признаци на тревога, макар Бан да очакваше това. От смъртта на жена му преди три години генералът не се стряскаше от нищо, случващо се в тази безкрайна война с манианците, сякаш вече нищо не можеше да бъде толкова лошо, колкото вестта, която беше получил в деня на смъртта й.

— Мислех си, че напоследък са прекалено тихи — промърмори генерал Крийд от другия край на стаята и се обърна към прозорците, гледащи към Щита, сключил ръце зад гърба си.

По някакъв начин въпреки онова, което казваше, спокойният тон на генерала успокои нервността на Бан. Той отново осъзна колко много цени качествата на водач, които притежава този възрастен мъж.

Той се превърна в мой баща — каза си Бан, — а аз — в малко момче.

Дръпна един от двата дървени стола пред бюрото и тежко се отпусна на него. Бан беше замесен от различно тесто, не от това на генерала. Малко след зазоряване след дълга и безсънна нощ, през която мислите му отказваха да се успокоят, бе събуден от Ханлоу от кхосианския разузнавателен корпус. На вратата на къщата си той беше приел от мъжа съобщението — разшифрованата версия беше надраскана на гърба. Ханлоу му беше казал, че тъй като Крийд все още спи, той не би могъл просто да го остави на бюрото му. Бан прочете бележката и погледна Ханлоу в очите. След което се съгласи да отнесе съобщението лично на Крийд.

Когато се накани да тръгва, не можа да намери ботуша си и това се превърна в причина за несправедлив спор с жена му. Търпеливото благоприличие на Марлий само засили внезапното му лошо настроение и той започна да обикаля из къщата, ровейки, за да намери ботуша си. Постепенно се изпълни с мрачна ярост — нещо ново и напълно непознато за него.

Бан се обърна и изкрещя на Марлий, което беше все едно някой по-агресивен мъж да прибегне към насилие.

Синът му избяга от стаята. Ариале заплака в стаята си на горния етаж. Марлий вървеше след съпруга си и му говореше спокойно, като така не му оставяше пространство да диша. Той се наблюдаваше отстрани, сякаш беше пътник в собственото си тяло. Осъзнаваше, че гласът му отеква силно и остро в изсветляващите стаи на къщата, осъзнаваше нещата, които й казваше, и чувстваше гнева, който безпричинно кипеше в него. Не можеше да я погледне.

Накрая Марлий го беше сграбчила здраво за ръката.

— Какво има? — изсъска тя.

Бан се беше насилил да я погледне в очите. В този миг лудостта го беше напуснала.

Какво правя? — беше се зачудил той, идвайки на себе си.

Бан дълго и шумно издиша. Погали ръката й, за да се извини.

— Може би нищо — беше отвърнал нежно той и я бе притеглил към себе си.

Зарови лицето си в косата й, ухаеща на горски плодове, и притисна твърдото й тяло към своето. Усети гърдите й, слабините й и тънкия й кръст между ръцете си. И в тази прегръдка почувства как цялото изтощение от войната нахлува в него, сякаш годините на някой старец внезапно са били изсипани върху млад човек, който не заслужава това. Разтреперан той се запита отново: Какво правя? Имаше усещането, че всичко, което обича и което придава смисъл на живота му, се крие в отговора на този въпрос.

Марлий вдигна липсващия му ботуш, който беше открила малко преди това. Очите им проблеснаха и те опряха чела едно в друго. Той я целуна по лицето.

В ръката си продължаваше да стиска смачканото съобщение.

— Какво мислите, сър? — попита Бан и облиза сухите си устни. — Звучи ми като предстоящо нашествие.

Старият воин стоеше толкова близо до стъклото на прозореца, че дъхът му го замъгляваше. Избърса го с ръкава си с едно движение на ръката.

— Да, така звучи, нали?

— В Кхос ли?

Генералът се замисли за момент.

— Може би.

При тези думи Бан усети как кръвта напусна лицето му.

— Но какво можем да направим?

Известно време Крийд не казваше нищо, а само гледаше с присвити очи към Щита под тях.

— Трябва да уведомим Съвета — каза той накрая.

Бан се вгледа в профила на началника си, очертаващ се смътно на дневната светлина. За момент — за не повече от една-две секунди — брадичката на генерала потрепери.