Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Чуждоземец

— Ние сме причината за това — каза Сересе, докато гледаше през прозореца на каретата към разрушението навън, петната от кръв по улиците и почернелите сгради, от които все още се надигаше дим.

Барача я погледна озадачено. Напоследък не разбираше дъщеря си. До него Аш изглеждаше изгубен в своя собствен свят. След възстановяването си почти не говореше.

Каретата зави на изток към Първото пристанище, следвайки криволичещия главен път, известен като Серпентината. Сякаш несъзнателно Аш поглади с ръка малкото шишенце с прах, което висеше на врата му, потънал в мислите си.

Бяха преценили, че е твърде рисковано да си запазят билети за пътнически кораб, пътуващ направо за Чийм. Регулаторите щяха да следят пристанищата с надеждата, че рьошуните ще напуснат скривалището си сега, когато пристанищата са отворени отново. Вместо това те се срещнаха с един контрабандист, познат на Барача, и му предложиха голяма сума пари за места на бързия му едномачтов платноход. Той имаше намерение да превози товар дрос до Пало-Фортуна. Оттам те лесно можеха да намерят транспорт, за да се завърнат в Чийм. Тази възможност беше по-безопасна. Така щяха да избегнат митницата и да стигнат до кораба с малка гребна лодка от пристана пред частните складове.

Кочияшът дръпна поводите и зеловете спряха. Вдясно от тях, зад кея, се простираше откритият залив с корабите на флотата, които стояха на котва. Каретата се разлюля, когато четирите фигури, обвити в наметала и скрити под качулки, слязоха от двете й страни. Барача плати на мъжа и последва останалите трима до края на кея, където във водата се полюшваше гребна лодка. При греблата седяха шестима брадати моряци, които неспокойно оглеждаха околността. Държаха греблата си вертикално във въздуха.

Рьошуните спряха за момент, за да погледнат огромния флот.

— Чудя се накъде се готвят да отплават — замислено рече Барача.

— Накъдето и да е, жал ми е за тях — отвърна Алеас.

Моряците чакаха. Не искаха да се мотаят, след като корабът им вече беше натоварен и готов да отплава.

— Не забравяйте — обърна се Барача с приглушен глас към Алеас и дъщеря си, — ние сме избягали роби, а Аш е монах, който ни придружава на път към мисията си в Минос. Говорете само когато ви питат и гледайте да не се набивате на очи.

Алеас и Сересе първи се спуснаха в лодката. Моряците не ги поздравиха, само грубо ги подканиха да сядат бързо и да не се пречкат. Аш остана назад, като продължаваше да опипва шишенцето на врата си.

Барача се приготви да последва двамата младежи. Той спря, все още стъпил с един крак на кея. Промърмори нещо, което прозвуча като ругатня, и се обърна към Аш.

— Няма да дойдеш с нас, нали?

— Не. Май няма да дойда.

Едрият алхази се върна на кея и се отдалечи на известно разстояние от лодката. Аш бавно го последва.

Двамата застанаха един срещу друг под бледото сутрешно слънце.

— Не можеш да направиш това — заяви Барача.

— И въпреки това трябва да го сторя.

— Бъди откровен, стари глупако. Искаш да отмъстиш за твоето момче. Искаш да убиеш матриарха.

Аш не го отрече.

Барача говореше тихо, макар да изричаше думите със сила.

— И какъв пример даваш с тези си действия? Нашият най-стар рьошун отива да търси лично отмъщение?

— Търся справедливост. Това е най-малкото, което това момче заслужава да сторя за него.

— Играеш си с думите — изсумтя Барача. — Ако направиш това, ще нарушиш кодекса ни. Говориш за лично отмъщение, а то противоречи на всичко, към което се стремят рьошуните. Дори аз разбирам това.

— Тогава значи вече не съм рьошун — студено отвърна Аш — и нарушавам само своите лични правила, а не тези на ордена.

Барача го сграбчи за рамото. Старият чуждоземец сведе очи към ръката, която го държеше, сетне вдигна поглед към гневните очи на алхази.

— Рьошун или не, даваш пример на всички нас. Просто си се побъркал от мъка, това е всичко. Не си на себе си.

— Не, не съм. Обливах се в пот заради кошмарите, които сънувах в продължение на две седмици. Вчера сутринта се събудих и открих, че те са истина. — Аш хвана ръката на Барача и без усилие я свали от себе си.

— Чуй ме, алхази — вече не знам нищо друго, освен че не мога да живея в мир със себе си и една секунда повече, ако не доведа това докрай.

За момент Барача се разтрепери, на прага да изпадне в ярост. Стисна юмруци. Лицето му пламна от нахлулата в него кръв. Така ставаше винаги, когато нещата не се развиваха както той иска.

Доста неочаквано в съзнанието му се появиха думите на Благословения пророк:

Не съди за човек по пътя, който следва. Освен ако следваш всяка негова стъпка в същата посока, ти не можеш да кажеш накъде се е запътил някой друг, нито какво оставя след себе си.

Барача погледна нагоре към небето, след това надолу към земята, а накрая отново към съсипания от мъка съсухрен чуждоземен пред себе си.

Въздъхна обезсърчено.

— Тогава нека благословията на Забрим бъде с теб, стари глупако — каза той и протегна ръка.

Аш я погледна за момент с присвити очи, след това я стисна.

Барача закрачи обратно към лодката.

— Барача — извика след него Аш.

Едрият мъж се обърна.

Аш извади урната с пепел от раницата си. Приближи се и я подаде на алхази.

— Пази я, докато се върна — заръча той. — Ако не се върна, погрижи се майка му да я получи. Алеас знае коя е.

Барача кимна. С урната в ръка той скочи в лодката. Моряците я оттласнаха от кея и натиснаха греблата.

Докато лодката пореше вълните към очакващия я кораб, а солената вода се плискаше покрай бордовете й, Барача се обърна на пейката си, за да помаха за сбогом на Аш, защото знаеше, че най-вероятно няма да го види никога повече.

Но старецът вече се беше обърнал и отправил към града.

Край