Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Събрание

— Имаме нужда от тези кораби, Фрадес — обяви първият министър Чонас и се приведе напред в стола, сякаш да придаде на думите си тежестта, от която те се нуждаят. Той вдигна юмрук към двайсетте министри, събрани пред него на това военно съвещание, и го стисна, докато пръстите му побеляха. — Нашите хора трябва да ядат.

Фрадес, министърът на корабостроенето, хвърли кос поглед на сина си. Двамата седяха заедно с колегите си министри около голямата овална маса на съвещателната зала. Напудрените им в бяло лица показваха, че всички (с някои очевидни изключения) са потомствени членове на класата Мичине. Напоследък Фрадес не можеше да говори високо — казваха, че има рак на гърлото. Вместо това той зашепна сухо на сина си — младеж, чийто цвят на лицето беше пълна противоположност на този на баща му. Имаше загар и не носеше грим — както предпочитаха мнозина от младежите от Мичине напоследък. Младият мъж го изслуша, наклонил глава, след това прочисти гърлото си и се изправи.

— Разбираме това, първи министре. Трябва да ни повярвате, когато казваме, че полагаме усилия за изпълнението на тази задача като за никоя друга. Всички ресурси, които можехме да отклоним от други проекти, бяха насочени в тази посока, за да ускорим завършването на корабите. За целта дори използвахме част от фамилното си богатство, за да внесем суровини. С огорчение трябва да ви призная, да ви признаем, че не можем да сторим повече от онова, което вече правим. Ще ни е необходим още един месец, за да довършим останалите търговски кораби, които се строят в доковете на Ал-Кхос. Междувременно трябва да разчитаме на частните търговски съдове, плаващи на далечно разстояние, да продължават да изпълняват тази задача. Опасявам се, че хората трябва да затегнат още коланите.

В този момент нечий стомах в стаята шумно изкъркори и накара няколко глави да се обърнат по посока на звука.

Първият министър Чонас не беше от хората, които обръщат внимание на тези неща. Нито пък приемаше „не“ за окончателен отговор.

— А какво ще отвърне Пинчо на нашите искания? — попита той, като имаше предвид главното събрание на Минос, седалището на мерсиянската демокрация.

— Те също строят възможно най-бързо, но все още са принудени да ремонтират флотските си съдове след пролетните бури. Новите кораби няма да са при нас преди началото на есента.

— Поне хранителните ни запаси трябва да бъдат попълнени навреме за зимата — предложи министър Мемес, който седеше, подпрял мургавото си лице върху преплетените си пръсти.

Гласът на заможния износител прозвуча сдържано в огромното пространство на залата. Въпреки че беше от по-нисшите класи, вероятно мъжът съзнаваше как го възприемат присъстващите, и богатството и политическата позиция, които беше спечелил, бяха още едно отражение на променящите се времена.

— Лесно е да се каже — възрази първият министър Чонас. — Малцина от нас, събраните в тази стая, изглеждат гладни.

Въпреки това самият Чонас изглеждаше доста слаб, сякаш наистина понякога остава гладен. Той вдигна ръка, преди някой да успее да възрази срещу обвинението му. Гласът му беше равен и примирен.

— Не, те са прави да поставят флотата на първо място. По-добре е хората и дори ние самите да пристегнем коланите още малко — той огледа всички в стаята изпод огромните си рунтави вежди, — отколкото да загубим морското си превъзходство, а с него и всичко останало.

— Генерал Крийд, имахте искане към нас.

При тези думи гладният стомах на Бан отново шумно изкъркори. Той откъсна поглед от храната за угощението, разположена близо до вратите на залата, и се изправи на стола до генерала. Двамата седяха в северозападния край на масата, който гледаше към облените в слънце прозорци на южната галерия над главите на мъжете от отсрещната страна. Началникът му не отговори, нито пък Бан усети мъжът да се раздвижва, по какъвто и да е начин.

Той хвърли кос поглед на стария воин и видя, че генерал Крийд, лорд-протекторът на Кхос, гледа през прозорците към бледосиньото море на Залива на бурите. Слънцето тъкмо се беше скрило зад горната част на рамката на прозорците. Оттук не можеха да видят стръмните скали, върху които се издигаше сградата на Събранието, нито порутените къщи на бедняшкия квартал на Плитчините, който се простираше в подножието на скалите и потъваше до половина в морска вода по време на бурните приливи. Вместо това гледката, която се откриваше, беше приятна. Въздухът днес беше особено чист, всички подробности се виждаха кристално ясно и предметите изглеждаха по-близо, отколкото всъщност са. Ескадри от тримачтови бойни кораби се носеха по водите и развяваха кхосиански флагове отвъд обхвата на тежките маниански оръдия на далечния бряг, чиято линия от червеникавокафяви хълмове изглеждаше размазана на слънчевата светлина и беше пълна с наситеносиви фортове. Оттук можеше да се види, че фортовете са струпани най-нагъсто предимно около тъмното петно на патиянския град Номарл, където според докладите зад стените на пристанището във водата все още лежаха тежките овъглени и изгнили корпуси на съдовете на манианската флота, изгорени, докато бяха на котва, при едно внезапно кхосианско нападение преди три години. Това беше последната донякъде успешна офанзивна акция на кхосианците. Генерал Крийд сякаш гледаше едва различаващия се крепостен град. Гледаше го като човек, който иска да се завърне там.

Бан си помисли, че генералът отново е потънал във фантазиите си, и леко го сбута с крак.

— Да, първи министре — отвърна спокойно Крийд, сякаш през цялото време е слушал внимателно.

Столът му изскърца, когато той се изправи, за да се обърне към присъстващите в залата. Лъскавата му броня отрази слънчевата светлина. Генералът притисна длани върху полираното тиково дърво на масата и огледа един по един насъбралите се мъже. Не изглеждаше впечатлен от видяното.

— Искането ми е да се върнем на въпроса за крайбрежните фортове. И можете да мърморите колкото ви е угодно, господа, защото имам намерение да решим този въпрос тук и сега.

— Генерал Крийд, обсъждали сме това много пъти. Наясно сме, че източните ни фортове нямат достатъчно гарнизони. Въпреки това какво смятате, че можем да направим?

— Първи министре, фортовете не просто нямат достатъчно гарнизони, както толкова обича да се изразява този съвет. Те почти нямат гарнизони. Това искам да кажа. В тях има само по няколко човека, които да ги обслужват и поправят — нищо повече от това. Те със сигурност не стигат, за да окажат някаква съпротива. Имат малко черен барут и още по-малко оръдия. Всички бяха изтеглени за защитата на Бар-Кхос и южната ни брегова линия. Все още не можем да отвърнем на изненадваща атака по източните брегове.

— Това означава да приемем, че изненадваща атака е възможна, генерале. Досега трета флота ни защитаваше. Трябва да се молим тя да продължи да го прави.

Крийд махна с ръка.

— Първи министре, участъкът от морето, в който трета флота трябва да патрулира, е твърде обширен. Досега имахме късмет — това е всичко. Сега, когато бунтът в Лагос най-сетне беше потушен и голямото му пристанище бе обезопасено, манианците разполагат с идеално котвено място, от което да ни нанесат удар. Вече не можем да разчитаме, че флотата ни ще ни защити. Първи министре, трябва да осигурим хора на тези фортове.

Първият министър Чонас, който освен политик беше и философ, посрещна думите му с обичайната си добронамереност. Кимна на своя стар приятел и противник.

— Наистина те разбирам, Марсалас. И бездруго трябва да запълваме прекалено много дупки. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че нямаме ресурси да оборудваме и поддържаме по-голяма войска. Откъде можем да намерим тези допълнителни бойци? Да не би внезапно да си намерил решение?

— Разделяме резервите си на две и използваме половината, за да осигурим хора за фортовете.

При тези думи на генерала около масата се разнесоха възмутени възклицания.

— Едва ли това е решението, генерале — каза Синезе, министър на отбраната и третият най-могъщ мъж в Кхос, който седеше с кръстосани крака, а ръцете му в бели ръкавици бяха сложени върху дръжката от слонова кост на бастуна му. — Този кабинет няма да позволи резервите ни да намалеят повече, отколкото са в момента. Дори да разположим пълни гарнизони във фортовете, съмнително е дали те ще могат да удържат сериозно нападение. В онова, което сега ни предлагате, няма нищо ново. — Той направи пауза, за да се завърти на мястото си, обръщайки се към мъжа до него. — Министър Елиф, доколкото разбрах, имате още спешни новини от дипломатическия корпус, нали?

— Така е — потвърди Елиф и тутакси се окопити, след като внезапно вниманието на всички се бе насочило към него, макар да не посмя да срещне гневния поглед на генерала. — Нашият посланик в Занзахар уреди да продължим разговорите с Халифата относно тяхното скорошно предложение. Той смята, че те са искрени, когато казват, че ще разширят безопасната си морска зона по-близо до нас. Изглежда, че има истинска надежда.

Думите му предизвикаха презрението на половината от присъстващите, което се изразяваше в пъшкане и клатене на глави. Мнозина считаха, че това скорошно предложение на Халифата не е нищо повече от празни думи, просто поредната маневра в последните търговски спорове между Халифата и Ман.

— Халифатът само се надява тази война да продължи възможно най-дълго — обърна се към него Чонас така, сякаш говори на дете. — Той печели много, като снабдява и двете страни с черен барут.

Някои почукаха с кокалчета върху масата, за да изразят съгласието си с думите му. Други запротестираха и искаха и тяхното мнение да бъде чуто.

След това събранието се разпадна на поредица от спорове. Бан знаеше, че това можеше да продължи един час или дори повече.

Заради насочените към слънцето прозорци в залата беше горещо. Въпреки вентилаторите на тавана и хладния морски бриз, нахлуващ през същите тези отворени прозорци, стаята се просмука с мирис на пот и противни сладникави парфюми. След известно време интересът на Бан се ограничи до това просто да наблюдава и после се насочи към съвсем различни неща.

Беше се надявал днес да чуе някакво решение на настоящата криза с храната, но, изглежда, не можеха да сторят нищо по този въпрос. Хранителните доставки за Кхос бяха намалени дори още повече, откакто бяха загубили една флотилия със зърно при завръщането й от Занзахар. На теория Кхос можеше сам да задоволява нуждите си и без този внос — в края на краищата той беше житницата на Мерсия. Но заради постоянния приток на бежанци през последното десетилетие в Свободните пристанища, който накрая мерсиянците бяха приели радушно след тежките си загуби от първите години на войната (в края на краищата имаха нужда от тези отчаяни хора), Кхос отдавна беше престанал да произвежда достатъчно, за да изхранва останалите острови. Тъй като лятната им реколта още беше на полето и голяма част от вноса беше нужна другаде, дажбите бяха станали още по-оскъдни от преди.

Като видя щръкналите кости по телата на сина си и на жена си, Бан реши да се въздържа от семейните седмични дажби с обяснението, че ще се храни, когато е на стените или в министерството. Но дори и там войниците страдаха от същия недоимък като всички останали и храната едва стигаше.

На масата до ръката му се стовари юмрук, който го изтръгна от мислите. Бан изгледа ръката така, сякаш е паднала от небето.

— Достатъчно — избоботи гласът на генерала към насъбралите се министри и спорът беше прекратен незабавно.

Той се изправи, като гледаше не към първия министър, а към останалите около масата, и със спокоен глас каза:

— Обсъждахме фортовете и аз все още не съм приключил този въпрос. Ако изберете да не защитавате фортовете, трябва да се предпазим с други средства. Трябва да спрем да си седим на задниците зад високите стени. Трябва да атакуваме и да прехвърлим битката на вражеска територия.

Да атакуваме? Бан застана нащрек.

Един стол падна на пода, когато старият Фрадес скочи на крака, мънкайки думи, които никой не можеше да чуе. Другите министри се изправиха и гласове им се присъединиха доста по-отчетливо към неговите възражения. Бан се облегна на стола. Предпочиташе да запази мълчание сред внезапно разгневените Мичине. Той примигна към белите лица около масата. Още от детството им тези мъже бяха учени да показват емоции само когато това е абсолютно необходимо. Говореше се, че се покриват в бяло, за да скрият и най-малкия намек за изчервяване по лицето си. Сега във враждебните им лица той видя кръвта на предците им, която избиваше на повърхността и затъмняваше бледността на напудрените им лица. Това беше същата кръв като на техните прапрадядовци и чичовци, богатите патриции, които бяха детронирали първия и единствен Върховен крал на цяла Мерсия и го бяха направили, подкрепени единствено от армията на простолюдието, подтикнати да действат от плановете на краля за завоюване на чужди земи — амбиция, която не беше възприета добре от населението на Свободните пристанища.

— Да атакуваме с какво? — попита министър Синезе и размаха бастуна си във въздуха.

— С резервите ни, по дяволите! Да, отново с тях. Имаме достатъчно хора, за да започнем офанзива срещу Нормеле… Ето го там — можеш да го видиш с очите си, човече. Достатъчно е близо, та да го достигнеш с тоя твой бастун. — Докато говореше, Крийд посочи към прозореца, след това по на запад, докато накрая не започна да сочи към стената на залата, сякаш през нея можеше да се види цялата брегова линия на континента. — Първо ще завземем Нормеле. С резервите на Минос и останалите острови можем да превземем още пристанищни градове по патиянското крайбрежие. Ще установим плацдарми и опорни точки на континента. По този начин ще открием нов фронт. Ще се появят нови възможности за избор. Какво полза имаме от резервите, ако единственото, което правим, е да се крием зад стените, докато надеждите ни гаснат? Докато не са действащи, тези резерви не са нищо повече от още гърла за хранене, осигуряващи ни само душевно спокойствие. Е, господа, сега ме чуйте. — Той обходи стаята със суровия си поглед и отново ги изгледа преценяващо. — Отдавна не разполагаме със спокойствие. Време е да действаме.

Генералът не беше споменал нищо за това предложение на Бан преди срещата, а Бан беше най-близкият му помощник. Той знаеше, че старият ветеран може да бъде също толкова пресметлив, колкото и спонтанен. Може би беше повдигнал отново темата за фортовете, знаейки много добре, че ще му откажат, с намерението след това да поиска онова, което наистина желае — подновяване на офанзивата срещу империята. Или може би просто докато стоеше тук, в залата, и гледаше към вражеския град през тясната ивица вода, това беше събудило в него някаква страст или инстинкт за действие и сега той се носеше на крилете му.

Синезе, министърът на отбраната, вдигна ръка и призова за тишина в залата, докато търкаше пода с върха на бастуна си.

— Генерал Крийд, днес и в предишните събрания на този кабинет вече обявих каква е позицията ни по отношение на нашите резерви. Няма да се оставим незащитени, без подкрепления, в случай на нова мащабна офанзива на манианците срещу Щита. И тъй като, както толкова обичате да ни напомняте, сме така уязвими и по източното ни крайбрежие, това е дори още една причина резервите ни да останат непокътнати, защото тогава поне ще имаме с какво да отвърнем, ако империята реши да нападне. Генерале, едва ли сме в положението да подновим офанзивните си действия срещу манианците. Сега повече от когато и да било преди произвеждаме във всички Свободни пристанища оръдия, пушки и кораби с най-голямата бързина, на която сме способни. Гладуваме, защото даваме за черния барут на Занзахар толкова, колкото и за зърното им. Въпреки това едва успяваме да удържим положението.

— Да удържим положението, казвате? Вече десет години те бавно ни избутват назад. Докато говорим, стената на Карност всеки миг ще се разпадне. Това не е патово положение. Трябва да се откажете от тази мисъл, ако това е, което си мислите. Това с бавна, но сигурна екзекуция. Ако не променим начина си на действие, всички сме мъртви.

Първият министър се прокашля и срещна погледа на Крийд с интелигентните си очи изпод надвисналите си вежди.

— Както винаги сте реформатор, генерале. За вас е важна само победата. Бихте променили света, ако си мислехте, че това може да ни спаси. Бихте ни лишили от единствените ни резерви от хора в името на някакъв безумен стремеж към слава. Въпреки това помислете не само за всичко, което можем да спечелим, а и за онова, което можем да загубим.

Бан откри, че той самият споделя това мнение, макар че не би го признал пред своя началник.

Да, вече загубихме твърде много — каза си той.

— Предпазливостта ви ще ви погуби — обяви Крийд с изненадващо тих глас, отново, без да се обръща към първия министър, а към останалите в залата. — Това се отнася за всеки от вас. Каква е тази плахост, която сте издигнали в култ? Бих го разбрал, ако сте момчета, но не и при зрели мъже. Трябва да се отървем от нея.

— Казахте каквото мислите, генерале. Ние ви изслушахме. Искате ли сега да гласуваме?

В отговор той изсумтя през ноздрите си.

Ботушите на генерала изтракаха по пода, когато той се обърна и се отдалечи от масата. За миг Бан остана да гледа след началника си.

Какво му става? — запита се той.

Сетне се опомни и последва генерала.

— Проклети глупаци! — възкликна Крийд достатъчно силно, така че всички да го чуят.

Мъжът спря, когато наближи вратата, и се обърна към масата с дажбите и разредените вина, оставени за събранието. Храната беше проста и количеството не беше голямо, но в очите на Бан тя изглеждаше като истинско угощение.

— Вземи — сопна му се генералът и Бан примигна, когато Крийд тикна в ръцете му една дървена купа с плодове и захаросан сладкиш и добави: — Изглеждаш като прегладнял човек.

След което излезе през вратата.

Бан се поколеба за момент. Хвърли поглед към събранието. Сега всички гледаха него. Ала онова, към което най-вече бе насочен интересът му, беше храната. И по-специално едно парче бяло, изпъстрено със синкави жилки сирене, което можеше да помирише от няколко крачки разстояние. Докато пристъпваше напред и внимателно го поставяше най-отгоре върху купчината храна в ръцете си, той си помисли, че то може да издържи до церемонията за кръщаването на дъщеря му.

Преди да си тръгне, той се поклони пред събранието, доколкото можеше, и остана в това положение, докато преброи до три.

Бледите лица на мъжете се извърнаха от него като по команда.