Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Буун

Кракът го побутна отново — този път по-настоятелно.

— Кучето ти — разнесе се глас през тънката материя на одеялото му. Беше женски и кисел. — Мисля, че е мъртво.

Нико се насили да отвори леко очи и ранната слънчева светлина проникна през миглите му. Помисли си, че е твърде ярка, и се сви в топлината на собственото си тяло. Беше твърде рано.

— Остави ме на мира — смотолеви той.

Одеялото беше издърпано и Ник бе облят от дневна светлина. Закри очите си с ръка и ги присви между пръстите към момичето, което беше застанало над него с ръце на хълбоците. Спомни си, че се казва Лина.

— Казах ти за кучето ти. Мисля, че е мъртво.

Бяха нужни няколко мига, докато думите й придобият смисъл за него. Напоследък трудно ставаше сутрин — за него утрото беше нещо мрачно и нежелано и той не искаше да се сблъсква с него.

— Какво? — попита той, като се изправи да седне и се намръщи на момичето, след което се намръщи и на слънцето, светещо от няколко часа на небето.

Буун лежеше до него на мястото, където го беше оставил миналата нощ. Старото куче още спеше. По муцуната и светлата му козина лазеха мухи.

— Какво? — повтори Нико.

Разгони с ръка мухите и я прокара през козината на Буун. Той не помръдна.

— Беше така, когато се събудих — хладно отвърна Лина. — Казвам ти, че ние ще сме следващите, ако не хапнем някаква свястна храна.

— Буун?

На ярката дневна светлина кучето изглеждаше ужасяващо слабо. Ребрата му бяха издадени, а гръбнакът му стърчеше като гребен. Нико очакваше да види помръдването на ухо или може би да чуе внезапно скимтене насън. Нямаше нищо такова.

Той легна обратно на тревата и се зави през глава. Сложи ръка върху стария си приятел.

 

 

Лятната суша беше втвърдила почвата, затова Нико я разрови с ножа си, преди да започне да копае гроба с ръце. Избра парче земя под старо джупово дърво върху хълм в южната част на парка, недалеч от мястото, където пренощуваха. Измършавели лица ги наблюдаваха, докато работеха. През изминалите месеци неведнъж му се бе налагало да се бие с хора, които се опитваха да убият кучето му, хора, които бяха достатъчно отчаяни, за да копнеят за месото на животното. Нико крещеше и ги замеряше с пръчки, докато Буун ръмжеше до него. Двамата бяха един до друг. Сега той отново започна да хвърля свирепи погледи наоколо, предизвиквайки онези, които ги наблюдаваха. Мръсотията по лицето му беше набраздена от сълзите.

Ще убия всеки, който го докосне — отчаяно се зарече той.

Буун тежеше не повече от наръч съчки, когато Нико го вдигна и го положи в плиткия гроб. За момент коленичи над него и погали златистата му козина. Мухите се събираха отново.

Буун беше пале, когато бащата на Нико го бе донесъл във фермата. Самият Нико беше само на няколко месеца. Когато минаха няколко години, баща му му обясни, че кучето е негов другар, който ще се грижи за него. Тогава Буун вече се беше превърнал в огромна хрътка и двамата бяха станали неразделни. Кучетата от тази порода се отглеждаха за хайки на елени и мечки, за откритите равнини и гористите склонове. Трудният живот по градските улици през последната година не му се беше отразил добре.

Беше му тежко да избутва пръстта обратно, за да засипе кучето с нея.

— Сбогом, Буун — промълви най-сетне той и отъпка пръстта с ръце.

Младият му глас беше сух шепот, самотен като небето.

Изправи се и сложи сламената шапка на главата си. Искаше му се да каже още нещо. Обикновено думите му идваха лесно.

Сянката му падна върху гроба. Беше плътна, краката му бяха разкрачени, ръцете — стиснати в юмруци, а главата му приличаше на луковица заради шапката. От сянката прясно изкопаната пръст изглеждаше черна.

— Съжалявам, че ти позволих да дойдеш с мен в града — продължи той. — Но се радвам, че беше тук, Буун. Иначе никога нямаше да се справя. Ти беше добър приятел.

Сломен, Нико метна на гръб раницата си и затътри крака надолу към езерото. Откри място между останалите обитатели на парка, които се бяха струпали край водата. Изми мръсотията от ръцете си, макар че не можа да изчисти калта под ноктите си. Беше одрал кожата около тях, докато копаеше. Известно време наблюдаваше как кръвта се стича на облачета в мрака на езерото.

Загреба с ръка водата, за да избута настрани нечистотиите, събрали се по повърхността й, извади пръчката от раницата и изтърка зъбите си. Върху устните си усещаше вкуса на водата, който неизменно му напомняше за вкуса на силаж, и внимаваше да не глътне от нея. Слънчевата светлина го заслепи. Доста по-навътре, в средата на езерото, отражението на слънцето блестеше ярко и ожесточено. Нико погледна към него за миг, достатъчно дълго, за да го заболят очите.

Изгубили посока, мислите му се завръщаха бавно и предпазливо. Просто върви — казваха му те. — Изправи се и върви.

Нико стана и метна на гърба си раницата с всичко, което притежаваше. Кръвта се отцеди от главата му и той се олюля за момент — гадеше му се и се чувстваше отпаднал. Паркът около него беше пълен с бежанци, поляните от жълта трева отдавна бяха отъпкани до гола пръст, а от отсечените дървета бяха останали пънове, които стърчаха самотно от земята. Той вдигна крак и остави тялото си да поеме напред. Без да бърза и без определена цел, избра път между дървените навеси и палатките, съшити от парчета стари дрехи. Разминаваше се със сюрии мръсни деца, слаби като клечки, и мъже и жени с размътени погледи, които се бореха да преживеят не само настоящето. По външния им вид личеше, че някои от тях са кхосианци. По-голямата част бяха бежанци от южния континент — патианци и наталезийци или новодошли от север, от остров Лагос или Зелените острови. Беше тихо за толкова много хора, събрани на едно място. Разбира се, лаеха кучета. Бебета плачеха за млякото на майките си. Но като цяло всички пазеха силите си за по-важни неща от разговорите.

Стомахът му изкъркори от миризмите на приготвяната храна. От две седмици не беше ял нищо друго, освен просяшка супа — горещ чий с парчета киш, плаващи в течността. Никой не можеше да преживява дълго на подобен хранителен режим. Бричовете му вече висяха на колана, който само преди няколко дни беше пристегнал с още една дупка. Докато се движеше, усещаше как костите му се търкат във втвърдените му от мръсотията дрехи. Онова момиче Лина беше право. Ако съвсем скоро не хапнеше свястна храна, не след дълго щеше да легне и да умре като Буун.

Просто върви — успокоително нашепваше разумът му.

Нико продължи нататък през портите на парка Слънчевата лястовица към квартала отвъд него. По улиците хората вървяха, без да бързат, разговаряха или бяха потънали в мислите си. По паветата шумно трополяха теглени от мъже колички, които превозваха всякакви пътници срещу заплащане. Нико чуваше грохота на оръдията на юг на повече от миля разстояние.

Той пое към центъра на града, по посока на оръдията. Босите му ходила шляпаха по паветата, а главата му бе наведена. Няколко пресечки по-нататък зави зад ъгъл и се озова на Булеварда на лъжите. Шумът беше изумителен, сякаш бе излязъл от някоя дълбока пещера и се бе озовал в буен, ревящ поток. Виковете бяха по-чести от нормалните разговори. Множество музиканти дрънкаха със звънчета или свиреха на флейти за дребни монети. По улиците звънтяха раздвижвани от бриза ветрени звънци. Сякаш целокупното население на Бар-Кхос искаше да вдигне възможно най-голям шум, за да прогони от ежедневието си всякакво напомняне за продължаващата обсада.

По голяма част от протежението на булеварда растяха дървета. На едно от тях върху гол, изкривен, сведен над пътя клон беше кацнала черно-бяла сврака, която наблюдаваше движението под себе си. Нико осъзна, че по навик кимва с глава към птицата.

Това му напомни за една друга сутрин. Деня, когато завинаги бе напуснал дома си.

И тогава беше видял сврака. Беше му се присмяла от покрива на къщата, докато се отправяше на път по развиделяване с раница на гърба и глава, пълна с наивни мисли. Птицата не му се беше понравила, също както не харесваше и безсмислените суеверия. Въпреки това й беше кимнал, както винаги правеше майка му, и бе тръгнал по пътеката, която щеше да го отведе до крайбрежния път и тричасовото придвижване до града. Точно тогава не му се искаше да предизвиква съдбата.

В онази сутрин беше открил, че напускането на дома не е щастливото събитие, за което беше мечтал. С всяка следваща стъпка чувството за вина в гърдите му ставаше все по-остро. Знаеше, че майка му ще се разстрои, когато открие, че е заминал, без да се обади. А Буун щеше да тъгува по своя животински начин.

Нико беше погалил кучето, което спеше върху старото дрипаво одеяло под леглото му. По онова време хрътката вече беше твърде стара, за да става рано. Буун беше изскимтял насън като кутре и след това беше пръднал.

— Не мога да те взема със себе си — бе прошепнал Нико. — Градът няма да ти хареса.

Беше тръгнал, преди да промени решението си.

Чувството за вина не го беше възпряло да поеме на път, макар че докато вървеше към пътеката, неочаквано силно беше почувствал, че онова, пред което се изправя, не са просто горичките с тръстики, полюшващата се червена трева и лекият завой на пътеката — пред него се простираше огромното пространство на неизвестното, на бъдещето, което всява страх и няма граници. Тогава, в онзи миг, това можеше да се окаже достатъчно, за да го накара да се върне обратно, стига да имаше избор. Но той нямаше. Беше за предпочитане да избяга, отколкото да остане в тягостната атмосфера на къщата с Лос, последния любовник на майка му. Нико го смяташе за негодник и го презираше.

Тогава Нико беше шестнайсетгодишен. Когато зави и изгуби от поглед къщата, той почувства такава тревога, самота и мрачна изолираност, каквито никога преди това не беше изпитвал.

Като чу тихите стъпки на Буун зад гърба си, противно на волята си се усмихна вътрешно.

Буун се изравни с него, като развълнувано махаше с опашка.

— Прибирай се у дома! — скара му се Нико, но неискрено.

Буун безгрижно изплези език. Нямаше никакво намерение да се отдели от Нико.

Той отново се опита да прогони кучето, но не вложи сърце в това. Разроши козината на врата му и каза:

— Да вървим тогава.

Докато слънцето се издигаше все по-високо, двамата заедно вървяха по дългия път към града.

Нико се усмихна при този спомен. Сякаш оттогава беше изминал цял един живот. С времето беше осъзнал, че истинското измерение на времето е промяната. Промяната и загубата.

Насочи се на юг, като се вля в потока от хора, отиващи към пазара или пристанището. Все още не знаеше кое от двете ще избере, не беше решил къде да отиде. Около него се издигаха сгради на по три-четири етажа и погледът му се насочи към обраслите им в зеленина покриви. Високо над тях във въздуха бяха надвиснали търговски балони, привързани с въжета. Под тях се поклащаха плетени кошове и в един от тях той зърна лицето на момче. То беше засенчило очи с ръка и гледаше към брега, наблюдаваше далечните сигнални платформи за знаци за приближаващи търговски кораби. Отвъд тях синевата на небето избледняваше до бяло под ослепителния блясък на слънцето. Кръжащите в далечината чайки изглеждаха като точици.

Нико зави наляво, към Пътя на Гато. След това беше пазарът. Зачуди се на несъзнателния избор, който беше направил. Пазарът не беше привлекателно място за човек, който гладува и няма пари. Ала именно тук двамата с майка му бяха идвали веднъж месечно да продават домашно приготвения си потчийн, пътувайки до града в разнебитената си каруца, за да припечелят поне малко. Когато беше по-млад, тези пътувания бяха за него най-хубавата част от месеца — вълнуващи и все пак безопасни в присъствието на майка му.

Един мъж, който теглеше празна количка за превоз на пътници, зави край него и Нико се озова сред страхотна врява. На пазара цареше суматоха. Огромният площад беше толкова голям, че краищата му бяха потънали в дим и лека мъгла. Едната му страна беше отворена към морето и сивите каменни ръкави на пристанището, където полюляващите се мачти бяха нагъсто като дървета в гора. Имаше масивни търговски бригове, лъскави бойни кораби, тежки кораби за превоз на зърно, които товареха и отплаваха към останалата част от Мерсиянските острови. Всички други страни на пазара бяха затворени от сенчести сводести проходи с къщи за чий, странноприемници и храмове, посветени на Големия глупак. Между тях се простираше море от сергии и хиляди хора. Нико се остави да бъде повлечен, нетърпелив да се изгуби сред тълпата.

Навсякъде под яркото слънце надигащите се вълни от хора блестяха в пъстрите си цветове. Нико прогони мухите от лицето си и вдъхна влажната смрад на пот, пикантни подправки, животински тор, парфюми и плодове. Стомахът му вече пареше. С всяка следваща стъпка той се самоизяждаше И изсмукваше енергията от мършавото му тяло. Нико се чувстваше замаян, сякаш всичко наоколо бе нереално. Очите му виждаха само храната по полупразните сергии около него. Завладя го мисълта да задигне ябълка или малко пушен рак. Опитваше се да се бори с тези пориви. Знаеше, че ако се наложи, няма да има достатъчно сили да избяга.

Спря за малко на завет до една сергия просто за да се разсее от тези все по-силни изкушения и да послуша уличните търговци, които пламенно припяваха на преминаващите клиенти. Мелодиите бяха приятни за слушане, макар че не касаеха нищо по-задълбочено от стоките и цените за деня. Хрумна му да попита някои търговци за храна в замяна на работа. Те обаче нямаха време да му обърнат внимание и само поклатиха глави. Израженията на лицата им казваха, че те самите едва свързват двата края. Една старица, която продаваше чаршафи, украсени с празнични дантели, наредени до кошници с полуизгнили картофи, се изкикоти, сякаш той бе изрекъл някаква шега, но спря, когато видя тъжните му очи и измъчената му външност.

— Върни се след няколко дни — каза му. — Не ти обещавам нищо, но може да ми потрябваш. Потърси ме тогава, разбра ли?

Той й поблагодари, макар това да не му беше от особена полза. След няколко дни нейната помощ можеше да се окаже безсмислена.

Може би, мрачно разсъждаваше Нико, беше време да се прибере у дома. Какво го задържаше в града сега? Вече не помнеше колко пъти се е опитвал да се запише в Червената гвардия също като баща си някога, но изглеждаше на толкова години, на колкото е, и не можеше да мине за по-възрастен. Тук, в Бар-Кхос, за него нямаше много работа. През изминалата година беше късметлия, ако успееше да си намери работа за няколко дни — предимно по доковете, където срещу подаяния се потеше под тежките товари. През останалото време дните му бяха изпълнени с отчаяние. Просто имаше твърде много хора за твърде малко работни места. Ставаше все по-трудно да оцелява при този засилващ се недостиг на храна.

Разбира се, хлабавата островна конфедерация, известна като Мерсия, беше все още свободна, но в действителност беше подложена на обсада от манианските морски сили по същия начин, както Бар-Кхос беше обграден от Имперската четвърта армия. В района на островите не беше безопасно да се пътува. Тъй като всички народи от Мидерес, с изключения на пустинния Халифат на изток, бяха поробени, имперските флоти патрулираха навсякъде из чуждестранните води. Само един-единствен търговски път към Мерсия беше останал отворен и това беше пътят през Занзахар. Той беше изключително опасен за конвоите, които трябваше ежедневно да водят тежки сражения, и корабите им често бяха ограбвани от неприятеля.

Блокадите бавно задушаваха живота в Свободните пристанища и така мнозина оцеляваха единствено благодарение на безплатния киш, раздаван от градския съвет, или на онова, което отглеждаха върху покривите или малките си парчета земя, засадени със зеленчуци, или като извършваха престъпления и проституираха, или като се преструваха на монаси на Дао — единствените, на които законът все още позволяваше да просят на улиците. Или пък гладуваха като Нико.

Поне у дома щеше да има храна и покрив над главата. Освен това, доколкото познаваше майка си, досега тя най-вероятно беше изхвърлила Лос от къщата, след като най-сетне бе разбрала що за стока е. А ако не го беше сторила, то Лос беше избягал от нея, като без съмнение беше задигнал всичко ценно, което тя притежаваше. И в двата случая вероятно нов мъж беше заел мястото на отсъстващия му баща.

Въпреки това не му се искаше да се връща при майка си, след като се бе провалил, признавайки, че е неспособен да се справи сам.

Но ти наистина се провали. Не успя да се погрижиш дори за Буун. Просто го остави да умре.

Не беше готов за това. Преглътна и стисна очи.

Беше почти обяд и асаго започна да повдига платнищата с прашния си дъх. Винаги се появяваше по това време на годината и особено в този час. Скоро засилващата се горещина щеше да прогони много хора в по-хладните помещения на околните къщи за чий, където можеха да седнат и да прекарат следобеда удобно и сравнително спокойно, докато разговарят за търговията си и играят иланг, сърбайки от миниатюрните си чаши с гъст чий. Нико почти не усещаше горещината и се възползва от оредяването на тълпата, за да си пробие път към северозападния ъгъл на огромния площад, който сякаш с облекчение се отваряше към широкото пространство на пристанището.

Откри, че уличните изпълнители се бяха настанили там за през деня. Стояха прави или седяха в пролуките, които бяха открили сред постоянния поток от докери, който се движеше от пристанището към пазара. Мнозина събираха багажа си за следобедната почивка, макар че по-издръжливите — или може би по-нуждаещите се — бяха предпочели да останат въпреки жегата. Нико огледа жонгльорите, гледачите на език и монасите просяци с техните купички — майка му все казваше, че са фалшиви монаси — докато накрая не стигна до група изпълнители, които едва се забелязваха сред заобикалящата ги тълпа. Приближи се още, за да ги вижда по-добре.

Бяха трупа актьори, двама мъже и една жена, които никога преди не беше засичал. Без да се замисля, той започна да се промушва през множеството, докато се озова най-отпред.

Пиесата беше елементарна — историята на беден фермер, отглеждащ водорасли, влюбен в красива морска вещица. Беше от „Рибните разкази“, разказваше го по-младият от двамата мъже, който бе не по-възрастен от Нико. Тази проста проза напоследък беше по-популярна от скучните древни саги.

С треперещ и тънък гласец младият мъж разказваше историята, докато жената и по-възрастният мъж играеха ролите си с мимики. Беше очевидно защо са привлекли толкова голяма публика. Жената, която беше висока, гъвкава и с прекрасен бронзов тен, играеше морската вещица в съответния костюм. Това означаваше, че е напълно гола, като се изключат правата й руса коса и лентите от водорасли, обвити около определени части на тялото й. Прозиращите изпод водораслите бедра и зърна на гърдите разсейваха публиката. Погледът на Нико непрекъснато се насочваше към тях, докато се опитваше да се съсредоточи в самото изпълнение.

Нико обичаше да наблюдава актьори, когато успее да ги открие. Той прецени, че тази жена е чудесна актриса, чиито дарби доста се открояват на фона на посредствените умения на партньора й. Мъжът преиграваше и се перчеше с ролята си. Всъщност малцина му обръщаха някакво внимание, повечето, в това число и Нико, поглъщаха с копнеж плътта на жената.

Той все още зяпаше актрисата, когато избухналите аплодисменти възвестиха трагичния край на историята — фермерът отплува към смъртта си, следвайки любимата си в морето — а младият разказвач обиколи тълпата за дарения с празна шапка в ръка. Нико се усети, че стои със зяпнала уста и я затвори рязко. Актрисата наметна тънка роба върху раменете си и свали водораслите изпод нея във ведро. Тя отметна косата си назад, огледа тълпата и улови погледа му. Очите й се спряха върху него. Нико за малко не извърна поглед.

Преди година щеше да го направи. Щеше смутено да забие поглед в краката си. Ала през изминалата година живот в града беше започнал да свиква да среща такива погледи, защото често му се случваше да го гледат. Не знаеше защо. Не се смяташе за особено красив. Дори когато се хранеше както трябва, пак беше слаб. А погледнеше ли лицето си в малкото потъмняло огледало на майка си, то винаги му се струваше чуждо. Краят на носа му беше вирнат леко нагоре, устните му бяха твърде широки и плътни, кожата му беше изпъстрена с лунички като на момиче, а ако се вгледаше между веждите си, можеше да види не един кръгъл белег, а два, там, където като дете беше разчесал пъпките си от шарка.

В действителност нямаше представа защо очите с дълги мигли на актрисата се задържаха толкова дълго върху него. Поне успя да издържи оценяващия й поглед за няколко секунди, преди нейната самоувереност най-сетне да сломи куража му. Той извърна поглед.

— Изчерви се.

Беше Лина, която стоеше в тълпата зад него с присвити срещу светлината очи. Изглеждаше красива така, без обичайното намръщване, от което патиянските й черти добиваха надменно изражение.

— Горещо е — каза й той и ъгълчетата на тънките устни на Лина се извиха в лека усмивка, след което той добави с нотка на подозрителност в гласа: — Не те видях.

— Следвах те — призна тя. — За да се убедя… нали се сещаш, че си добре.

Той не й повярва. Досега Лина не беше показала да е особено загрижена за доброто на другите. Нико се зачуди какво ли е намислила.

— Слушай — продължи тя, — съжалявам за кучето ти. Наистина. Но трябва да направим нещо, Нико. Трябва да ядем.

— Няма да дават киш до утре — сви рамене той. — Така или иначе, мисля, че дойде време да се прибера у дома.

— Нали не искаш действително да направиш това?

— Не особено.

— Добре, защото имам много по-добра идея, ако те интересува. Начин да изкараме малко пари.

Аха — каза си той, — ето за какво е всичко това.

Тя беше толкова близо до него, че едната й гърда докосна гърдите му. Това беше шок за него, още повече че той подозираше, че не е случайно. Нико я изучаваше изпод периферията на шапката си. Не за пръв път, откакто се бяха срещнали, той се зачуди какво ли би било усещането, ако я целуне.

— Защо ли имам чувството, че това няма да ми хареса? — попита той с дрезгав глас.

Лина отметна кичур тъмна коса от лицето си, след което отвърна с тих глас, който прозвуча почти интимно:

— Защото наистина няма да ти хареса. Но не ни е останал кой знае какъв избор, нали?

 

 

Асагото бръснеше покривите на Бар-Кхос, носейки фините песъчинки от пустинята Алхази на шестстотин мили на изток. Очите на Нико смъдяха от праха. Той ги присви и направи гримаса. Искаше му се да слезе долу. Не обичаше да е на високо.

От мястото си на покрива виждаше Щита и Планината на истината, увенчана с парка и високата, покрита с прозорци сграда на Министерството на войната. В продължение на няколко приятни мига бризът отслабна и сякаш някой затвори вратата на пещ. Той чу грохота от стрелбата на оръдието, последван от едва доловим вик.

— Това е лудост. Ами ако ни хванат?

— Чуй ме — каза Лина зад него. — Или ще направим това, или слизам на доковете и си вдигам полата за всеки, който ми плати. Кое предпочиташ?

— Ти дори нямаш пола.

— Вероятно след като оправя няколко души с ръка, ще съм в състояние да си купя. Тогава ще можеш да ми станеш сводник. Започвам да си мисля, че това ще ти хареса. Да стоиш отстрани и да не правиш нищо.

Той въздъхна и продължи да се движи.

Беше си свалил обувките и ги носеше в ръце, както му беше предложила Лина, за да може да пристъпва по-лесно върху керемидите на покрива. Това със сигурност вършеше работа, но керемидите под голите му стъпала бяха силно нагорещени. Той почти танцуваше върху тях и така се излагаше на още по-голяма опасност.

— Пари ми на краката — оплака се той.

— Искаш да паднеш и да си разбиеш главата ли?

— Искам да се махна от този покрив, Лина, това искам.

Тя не отговори. Минаха по наклонения покрив на кръчма, три етажа над улиците на града. Кръчмата се състоеше от две сгради, като едната беше по-висока от другата. Пред тях се издигаха допълнителните два етажа на по-високата. Представляваха порутена варосана стена, прорязана тук-там от тесни прозорци. Някои бяха залостени, а други отворени, с веещи се зад тях завеси от изящна дантела.

Около краката на Нико по нагорещените керемиди пробягваха гущери, които им хвърляха древни и опасни погледи, докато Лина го водеше, а очите й се стрелкаха насам-натам бързо и нервно. Тя надникна през един от отворените прозорци и приклекна при звука на гласовете, долитащи отвътре. Приведена, тя се приближи с тихи стъпки до друг прозорец, погледна в него, после и в следващия.

Нико подскачаше от крак на крак, тъй като болката беше твърде силна, за да я понесе. Обу си отново обувките и се запита какво, в името на Ерес, прави тук с това момиче и дали тя е предприемала това и преди. Чакаше ги бой с камшик, ако ги заловяха.

— Този — прошепна му тя, когато Нико се приближи до прозореца, който беше избрала. — Влез вътре и претърси чантата за кесия.

Аз ли? — беззвучно попита Нико.

— Да, ти. Досега не си направил нищо друго, освен да се оплакваш.

— Хайде, Лина, да се махаме, преди да е станало твърде късно.

Лицето й се намръщи още повече.

— Искаш ли да ядеш днес, или не? — попита тя.

— Не и ако това означава да извършим това, което се каним да сторим. Прави каквото искаш. Аз си тръгвам.

Когато той понечи да се обърне, за да си тръгне, тя сграбчи ръката му.

— Предупреждавам те — изсъска му, — ако не го направим, отивам на доковете. Ще правя всичко, не ми пука. Няма да умра от глад като кучето ти.

Думите и хватката й сякаш го омагьосаха. Стомахът му изкъркори подканящо. Той кимна безмълвно.

Тя го пусна и сплете пръсти, за да направи опора за крака му. Нико почти не осъзнаваше какво върши, когато, стиснал зъби, се закатери нагоре.

Промуши се тромаво през поклащащите се дантелени завеси, като се опитваше да не вдига никакъв шум. Тялото му трепереше. Още усещаше топлината на варосаната стена под пръстите си. Озовал се вътре, спусна крака върху каменния под на стаята. Ходилата му стъпиха тихо. Изправи се и после замръзна.

На леглото лежеше фигура, облечена в тъмна роба.

Нико едва не се задави. Сърцето му биеше силно и той се уплаши, че всеки наблизо ще го чуе. Фигурата обаче спеше и гърдите й се повдигаха и спускаха в равномерен и забързан ритъм.

Кожата на мъжа беше напълно черна. Нико си помисли, че е чуждоземец — стар чуждоземец с плешива глава и сурово, слабо лице, набраздено от бръчки и нещо на бузите, което ярко проблясваше на слънчевата светлина, падаща косо през полюшващата се дантела.

Той плаче — осъзна Нико.

Лина му хвърли ядосан поглед през прозореца. Нико нямаше как да премине покрай това лице. Той преглътна страха си и внезапното обзело го чувство за вина. Сви потните си ръце в юмруци и се промъкна през стаята към стол, направен от усукан плавей, върху който беше сложена кожена раница. Той безшумно се протегна към нея. От прозореца Лина му се озъби и му махна с ръка да побърза.

Докато претърсваше кожената раница, Нико вдигаше шум и се потеше от притеснение. Ръцете му се движеха несръчно и потта лютеше на очите му. По едно време чу гласове пред стаята и дъските на пода изскърцаха, когато някой мина покрай вратата. Това само го накара да работи по-бързо и най-накрая успя да намери кесията с пари, която беше дебела и тежеше от монетите вътре.

Лина отново размаха ръце. Старецът продължаваше да спи.

Нико се готвеше да се маха, когато забеляза, че нещо виси от стола. Беше някаква огърлица, която не беше красива, по нея нямаше скъпоценни камъни или сребро. Беше грозна. Висулката приличаше на голям кожен орех и беше покрита с нещо, наподобяващо засъхнала кръв.

Клеймо, осъзна Нико. Старецът носи Клеймо.

Сякаш по свое желание ръката му се протегна към него. Отзад старецът пъшкаше в леглото. Нико се спря и отдръпна ръка. Какво си мислеше, че прави?

Обърна се и така се стресна, че без малко не изпусна кесията. Възрастният чуждоземен седеше изправен и примигваше към него със странните си притворени очи.

Нико се уплаши, че ще си изпусне червата. Стоеше, без да помръдва. Погледна към вратата, след това към прозореца. Облиза пресъхналите си устни.

Старецът завъртя глава и обходи с поглед стаята от единия край до другия. Сякаш почти не виждаше.

— Кой е там? — дрезгаво попита той.

Нико вече не можеше да се сдържа. Той прекоси стаята с шест бързи крачки и се преметна през прозореца.

— Той беше буден! — възкликна Нико, докато двамата с Лина тичаха обратно по наклонения покрив, а гущерите наблюдаваха с интерес желанието им бързо да се махнат от това място.

— И доколкото видях, полусляп — отвърна Лина, без да спира. — Побързай!

Нико я следваше, като внимаваше да не се подхлъзне по керемидите.

Стигнаха до края на покрива, където той се спускаше няколко стъпки надолу към друга сграда.

— Насам — каза Лина, обръщайки се назад. — Дай ми я — добави тя, като погледна кесията в ръката на Нико.

Той се закова на място, притиснал кесията към гърдите си.

Нико не искаше тези пари. Въпреки това някак не му се щеше и Лина да ги вземе.

Тя се опита да грабне кесията. Нико се дръпна назад.

В този момент левият му крак се подхлъзна.

Той падна настрани, като за миг мярна ръцете на Лина, които отчаяно се протягаха към него — без съмнение за кесията — преди да се сгромоляса върху керемидите, като си изкара въздуха и подгони гущерите. След това започна да се търкаля и премята надолу до самия ръб на покрива, където краката му увиснаха високо над павираната улица, устата му се отвори широко, а пръстите му трескаво дращеха да се хванат за нещо, но той така и не откри такова. В следващия момент падна.

Изкрещя с всичка сила. Раменете му закачиха табелата на кръчмата й цялото му тяло се завъртя, след което се стовари по корем право върху един дървен навес. Продължаваше да крещи, когато премина през него, и все още викаше, когато павираната улица полетя към него, а той вдигна ръце пред лицето си и разби една от масите, поставени пред кръчмата.

Останал без въздух, Нико лежеше сред отломките от навеса и масата, докато навсякъде около него подобно на сняг се сипеха парчета дърво и боя. Една дебела старица му се притече на помощ, а останалите хора седяха стреснати с чаши чий, поднесени към устата. Той беше замаян, не можеше да си поеме дъх. Сламената шапка беше пред очите му. Не можеше да повярва, че все още е жив.

Не във всичко обаче беше извадил късмет. Пълната с пари кесия трябва да се беше изплъзнала от ръката му, докато се спускаше по покрива, и беше намерила свой собствен по-бавен, но също толкова неизбежен път надолу. Докато възрастната жена се навеждаше да му помогне, кесията тупна върху паветата пред лицето на Нико и сребърните и златните монети в нея се разпиляха по улицата със силно дрънчене, искрящи на слънчевата светлина. Старицата притисна ръка към устата си. Минувачите се обърнаха да видят какво се случва. Очите им се насочиха към момчето и богатството, които бяха паднали от покрива на кръчмата, и секунди по-късно се разнесоха първите викове.

Крадец! — закрещяха те, а Нико не можеше да си поеме дъх и дори да помръдне. — Крадец! — викаха те в хор, докато той се обърна по гръб и погледна към покрива, от който току-що беше паднал, за да види, че Лина е изчезнала и единствено слънцето блести ярко над злочестата му участ.

Замаяният ум на Нико се надяваше, че всичко това е сън, кошмар, от който скоро ще се събуди. Но две груби ръце го изтръгнаха от тази фантазия и когато го изправиха на крака, ударът на действителността беше по-силен дори от удара в земята.

О, пресвета Ерес… — крещеше умът му, — това е истина… наистина се случва!

След това изгуби съзнание.