Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Войната отдолу

Бан прекара по-голямата част от деня под земята.

Генерал Крийд го беше изпратил в лабиринта от тунели и камери, които прорязваха земята и основите от чакъл на най-външната стена — стената на Карност, където сапьорите и Специалните работеха, за да възпрат подкопаването на Щита от неприятеля. Заповедта, която беше получил, беше проста — да направи независима оценка на настоящото състояние на хората.

Като призраци са — заключи Бан, след като прекара първия час под земята в студеното мрачно място, където те работеха и понякога се сражаваха.

Сапьорите бяха дрипави и мръсни. Мнозина от тях бяха престъпници, които бяха помилвани, при условие че ще работят тук. Въпреки това имаше и някои доброволци — бивши миньори и опитни работници. На местата, където кожата им не беше покрита с мръсотия, тя проблясваше противно бяла на бледата люлееща се светлина на фенерите. Те копаеха пръст, пренасяха я и укрепваха таваните с насмолени греди сред зловещата тишина като в погребан ковчег. Работата на сапьорите беше сурова и изтощителна и не им оставяше много време за сън. Трудеха се на смени от по единайсет часа — половин ден, който в тунелите изглеждаше двойно по-дълъг. След това се връщаха на повърхността, където вдишваха от чистия въздух и измиваха очите си под ослепителната дневна светлина като хора, които са се завърнали от смъртта.

Специалните бяха съвсем друга порода. Бяха жилави и изглеждаха диви в стегнатите си брони от черна кожа, а голите им лица бяха покрити с много белези. Седяха по взводове в малки стаи, в които едва се събираха всички, играеха карти, поправяха екипировката си или просто чакаха, изпълнени с отегчение, внезапен сигнал за тревога. Имаха кучета — силни животни с тъпи муцуни, отглеждани за устройване на подземни хайки. Нашийниците на животните бяха вързани за колове, а телата им бяха облечени в прости кожени брони. От време на време наостряха уши, когато чуеха далечния лай на други кучета.

Въздухът беше противен и застоял. Слабата светлина уморяваше очите. Тишината сякаш притискаше ушите като прелюдия към нещо ужасно.

Това беше първият път, когато Бан посещаваше тунелите. Както повечето войници, и той предпочиташе да ги избягва и винаги слушаше историите за подземните битки със смесица от ужас от онова, което са преживели мъжете, и облекчение, че той самият не е бил там, долу. Не можеше да не си представи брат си в тези тунели, прекарващ всяка смяна по този еднообразен начин като доброволец в Специалните, знаейки, че всеки момент може да прозвучи сигнал за тревога и да го призоват в отчаяна мръсна битка в някой потънал в пълен мрак тунел, който е не по-висок и по-широк от него самия. Брат му Кол беше прекарал две години в тези тунели, преди този живот да го пречупи и той да избяга от армията, от семейството си и от всичко, което познава. Никога не беше говорил за живота си под земята дори с Бан.

В края на тунела, който беше толкова нисък, че Бан трябваше да се наведе, за да избегне надвисналите полуизгнили тавански греди, в продължение на стотици ярдове се простираше зигзагообразно пространство, осветено от фенери, разположени твърде нарядко, за да се слее светлината от тях. Всеки внезапен завой завършваше с тежка врата, която се отваряше и затваряше от Специалните. Подът беше добре отъпкан и се издигаше и спускаше, преминавайки под стената на Карност, и след това продължаваше отвъд нея, под ничията земя. Тежестта й сякаш притискаше главата му като небе от пръст. В края на този огромен тунел Бан беше отведен до дървен стол в зловещ подслушвателен пост — стая, голяма колкото да побере две легла, бюро, ведро, използвано за тоалетна, и двама запотени Специални. Той седна малко неуверено и притисна ухо към отвора на конусовидното устройство, което наподобяваше биволски мях и бе прилепено към стената от пръст.

В тишината на тези дълбини Бан се заслуша в слабите обезумели човешки викове.

— Предполагам, че е вражески сапьор — обясни един от Специалните. — Попаднал е в капана на срутване.

Бан вдигна поглед към мъжа и видя, че той се е ухилил.

— Освен това сигурно е новобранец. Иначе нямаше да крещи.

Другият Специален вдигна поглед от мястото, където седеше и дялкаше парче дърво.

— Носят камбана със себе си. Ако попаднат в капан, отвързват езика й и дрънчат с нея за помощ. Така използват по-малко въздух. — Той кимна с глава към стената. — Този обаче е изпаднал в паника.

Бан ги остави в мрачната им подобна на килия стая. По пътя на връщане, докато се возеше в малката каруца, дърпана по две метални релси от дребно муле, прозвуча сигнал за тревога. Бяха стигнали до кръстопът от тунели. От прохода вляво се разнесе звукът от биене на камбана, който беше достатъчно силен, за да подплаши впрегнатото муле.

— Хайде, успокой се. — Каруцарят се опита да усмири животното в момента, в който един отряд от Специалните притича през кръстопътя пред тях.

Движеха се приклекнали и бяха въоръжени с ками.

Мулето уплашено се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Опита се да се отскубне от сбруята си и когато не успя, това само засили паниката му.

Каруцарят отиде отпред да успокои мулето. Протегна ръце, зацъка с език и започна да реди утешителни думи. Мулето оголи зъби срещу него, очите му се въртяха трескаво. Заблъска се в стената заедно със сбруята и всичко останало. Разнесоха се глухи удари като от огромен юмрук, който налага земята. Бан слезе от каруцата и пристъпи напред да помогне. Трябваше да удържат животното, преди да си е счупило врата.

Каруцарят беше застанал на пътя му и той не можеше да се приближи повече от тази страна. Отстъпи към задната част на малката каруца и се провря от другата й страна. Спря, вдигнал ръка пред лицето си, задните крака на мулето хвърляха къчове близо до него и разцепиха дървото на каруцата, а заедно с него и копитата му.

Така няма да стане — помисли си Бан. — Трябва да заобиколя от предната страна.

Скочи напред, когато животното спусна краката си. Мулето обаче го усети, ритна назад, уцели го в ребрата и му изкара въздуха. Бан се претърколи на земята и усети как железните релси се впиха в гърба му. Остана да лежи върху тях, като се опитваше да си поеме въздух.

Не успяха да усмирят животното. Накрая се наложи каруцарят да сложи край на живота му, като му преряза гърлото с ножа си с мрачно изражение на лицето.

Милостиви глупако! — каза си Бан малко по-късно, сложил ръка на удареното място, докато краката му все по-бързо го отнасяха към слънчевите лъчи, които нахлуваха през входната шахта като някакво добронамерено божество…

Това е мястото, където брат ми си е загубил ума.

Бан беше твърде стреснат, за да се изкачи по хълма до министерството и да докладва веднага. Все пак смяната му беше свършила, затова той реши да остави доклада за следващата сутрин и вместо това спря една количка за превоз на пътници, даде на водача адреса си, след което се настани на тясната седалка и се загледа в ясното открито небе над главата си.

Улиците бяха пълни с хора, движението беше натоварено, търговията кипеше. Количката се провираше с известно затруднение, докато мъжът теглеше Бан, като леко подтичваше и крещеше, когато искаше да разчисти пътя си. Минаха по улиците на Бръснарския квартал, където Бан беше прекарал младостта си — беден, но сплотен квартал на бръснари, малки дюкяни и рушащи се жилищни сгради, който сега обаче беше пълен с просяшки колички и бъбрещи си проститутки, каквито никога не беше виждал посред бял ден преди войната. Оглеждаше уличните момичета, докато количката минаваше покрай тях. Тънките им рокли не скриваха почти нищо от блуждаещия му жаден поглед.

Беше късно следобед, когато се прибра у дома в северния квартал на града, намиращ се възможно най-далеч от Щита. Беше приключил с работата за деня и слезе от количката на улицата пред къщата точно в мига, когато Рийс слизаше от своята.

Бан все още не можеше да се отърси от мислите за брат си и си каза колко странни са нещата и усети в това съвпадение ръката на Съдбата и на Дао.

Рийс го прегърна и го целуна по бузата и той я въведе в малката двуетажна къща. Беше по-просторна от първия им дом с Марлий, макар че пак беше тясно. Стаите бяха празни и в първия момент това го изненада, докато не си спомни, че днес Марлий и децата бяха отишли на гости у сестра й.

Двамата с Рийс пиеха чий на балкона на първия етаж и разговаряха. Не се бяха виждали от последния път, когато тя беше дошла в града, за да продава от онзи суров потчийн, който отглеждаше.

— Къде е Лос? — попита учтиво той, като си мислеше, че трябва да зададе този въпрос от любезност.

Рийс въздъхна, сви рамене и извърна поглед. Той знаеше, че Лос може да изчезне в продължение на дни, без изобщо да се обади къде е. Съдейки по откъслечните впечатления, които имаше от мъжа, Бан предполагаше, че се отдава на комар и курви. Лос беше преминал възрастта за постъпване на военна служба, което означаваше, че или се измъква от военната повинност, или някак си е успял да се откупи от нея.

Бан си каза, че за съжаление този мъж несъмнено ще се върне при Рийс, когато му свършат парите и няма къде другаде да отиде.

— Скоро ще е церемонията по кръщаването на дъщеря ти — каза Рийс с пресилена усмивка.

— Аха — отвърна Бан.

Дишането му беше плитко, защото така натъртената му страна го болеше по-малко.

— Заделила съм някои неща за нея. Малко картофи за пай. Малко чушки, консервирани в мазнина. Опасявам се, че това е всичко, с което разполагам.

— Много мило от твоя страна — поблагодари Бан. — Марлий все ме кара да намеря повече храна за празненството. Май не ми вярва, когато й казвам, че няма повече храна. Никъде.

Рийс кимна замислено и втренчи поглед в чашата си.

— Нещо те тревожи — отбеляза той. — Винаги познавам.

Тя не каза нищо.

— Нико, нали?

Очите й трепнаха.

— Той замина — отвърна тя с равен глас.

— Заминал е? Къде?

Тя отново сви рамене. Сякаш на света нямаше никаква надежда и тя не можеше да стори нищо по този въпрос.

— Напусна града. Отиде на някакво… обучение.

— Какво?

Болката в ребрата му внезапно се изостри. Той успокои дишането си в очакване на отговора й. Ясно беше, че Рийс иска да му каже още нещо, но се колебае да го направи, сякаш онова, което има да му казва, е толкова нелепо, че засега е по-добре да го остави неизречено.

— Имаш ли новини от него? Добре ли е?

Тя не знаеше.

Обикновено Рийс се доверяваше на Бан. Помежду им имаше близост, създадена, когато брат му Кол, бащата на Нико, я бе напуснал. Сякаш общата загуба им помагаше да споделят и други лични неща, които ги тревожат. Те често говореха за Кол и обсъждаха оскъдните слухове, които бяха чували за него от ветерани, които случайно са срещнали или които са ги посетили, носейки новини. Следата на Кол водеше до Патил, където според някои разкази той бил обесен за грабежи по пътищата, а според други бил станал скитащ ловец, който прекосява планините, за да стигне до Великата тишина и да живее месеци сред пустошта. Бан често се бе замислял колко ли смахнат трябва да е бил брат му, за да остави такава жена сама.

Болката в ребрата му се разпростря до пикочния мехур. Имаше нужда да се облекчи. Прокле тялото си за избора на неподходящ момент и се извини.

— Добре ли си? — попита го Рийс.

— Да. Надявам се, че само съм си натъртил няколко ребра. — Той не искаше да споменава за тунелите, защото така щеше да й напомни за Кол.

Отиде до нужника в задния двор и откри, че пикае кръв. Вдигна ризата си, захапа я и опипа натъртванията по ребрата си. Бяха посинели и кожата не изглеждаше никак добре. Провери отново за счупени ребра и се успокои, че няма такива. Отметна косата си назад и приглади туниката си. По нея имаше мокри следи на местата, където я беше захапал с уста.

Веднага щом се върна на балкона, разбра, че е било грешка да оставя Рийс сама. Тя седеше, опряла едната си ръка на дървения парапет, а в другата държеше чашата си в скута, загледана мрачно в редицата дървета по протежението на улицата.

Сякаш едва го забеляза, когато той отново седна предпазливо на мястото си. Ако беше друг човек, Бан може би щеше да го заподозре, че търси евтина мелодраматичност. Но не и Рийс.

— За какво мислиш? — меко я попита той.

Тя го погледна. В мимолетната й усмивка имаше нещо извинително. Тя отново извърна поглед, сякаш забравила за чашата чий в ръката си.

— Мислех си… Мислех си, че сега и Нико, и Кол ги няма.

Гласът й беше тих и сдържан. Въпреки това той напомни на Бан за немощните викове за помощ на човек, погребан под земята, който не вижда и не усеща нищо друго, освен мрака около себе си.