Софи Джордан
Огнена светлина (9)

9

Следвам групата момичета към физкултурния салон, опитвайки се да спазвам здравословна дистанция. Всичко е толкова объркващо. Чуждите миризми, дразнещите звуци, липсата на открито пространство и свеж въздух. Спареният въздух трепти от тупкането на баскетболните топки, чийто трясък в дървения под става по-силен, докато се приближаваме към двойната врата на салона.

— Изглежда, ще бъдем навън с момчетата днес — казва Катрин, влизайки в салона, който е пропит от тежката миризма на пот.

Отново ме обзема онова познато чувство и веднага осъзнавам, че той е тук. Забелязвам Уил, който в този момент стреля от линията за три точки, повдигайки се леко на възглавничките на пръстите си. Още преди топката да е попаднала в коша, той ме поглежда. Познатата топлина се надига в гърдите ми и лицето ми пламва.

— Момчетата от тази страна, момичетата от другата! — Учителката по физическо надува свирката си и ни дава знак да се разделим от двете страни на игрището.

— Ох, пак този баскетбол! — промърморва Катрин провлечено. — Предпочитам да тичам по пистата.

Нареждаме се в редица, за да стреляме към коша от място. Към средата на игрището краят на редицата на момчетата се среща с този на момичетата. Настъпва малък хаос, защото двете групи се смесват, което им дава повод за добродушни закачки.

С крайчеца на окото си зървам Уил да излиза от редицата и да застава най-отзад, където сме аз и Катрин.

— Здравей — поздравява ме той.

— Здравей.

Катрин поглежда ту към него, ту към мен. Сетне се отзовава хладно:

— Здрасти.

Аз и Уил я поглеждаме.

— Да-а… — изрича бавно Катрин, отмятайки кичурите коса от очите си, след което застава пред мен и обръща гръб и на двама ни.

— Е — започва Уил, — и в баскетбола ли си толкова добра, колкото в бягането?

Засмивам се леко. Неволно. Той е толкова сладък и обезоръжаващ, че едва успявам да запазя самообладание.

— Всъщност не.

Разговорът ни замира, когато всеки от нас застава в редицата си. Катрин ме поглежда през рамо, големите й морскосини очи са критични. Сякаш нещо в мен остава неуловимо за нея. Усмивката ми помръква и отмествам поглед. Нито пък някога ще успее да ме разбере. Не мога да й позволя това. Не мога да го позволя на никого тук.

Тя се обръща към мен със скръстени ръце.

— Бързо се сприятеляваш. Откакто съм първокурсничка съм говорила с около… — Тя прави пауза и поглежда нагоре сякаш брои наум. — … С трима-четирима души. И ти си четвъртата.

Свивам рамене.

— Той е просто едно момче.

Катрин се подготвя пред линията за хвърляне, дриблира няколко пъти и стреля. Топката минава гладко през мрежата на коша. Тя я улавя и ми я подава.

Опитвам се да повторя движенията й, но топката полита анемично и пада под баскетболното табло. Отново се насочвам към края на редицата.

Уил вече е по средата на игрището, пускайки хора пред себе си. Лицето ми леко пламва, когато разбирам, че търси срещата ни.

— Права беше — извиква той над грохота от баскетболните топки.

— Ти успя ли? — питам аз, съжалявайки, че съм пропуснала да видя как стреля.

— Да.

— Не се и съмнявам — подхвърлям шеговито.

Той пуска още едно момче пред себе си. Аз правя същото. Катрин сега е няколко души пред мен.

Уил ме гледа настойчиво, погледът му обхожда лицето и косата ми, сякаш се опитва да запомни чертите ми.

— Е… Аз пък не мога да бягам като теб.

Придвижвам се напред в редицата, но когато поглеждам скришом назад, виждам, че той също ме гледа.

— О — възкликва Катрин с ниския си, приглушен глас, озовавайки се неочаквано до мен. — Никога не съм знаела, че става така.

Стрелвам я с поглед.

— Кое?

— Нали знаеш, като Ромео и Жулиета. Любов от пръв поглед и разни такива неща.

— Не е това — казвам бързо.

— Почти ти повярвах. — Отново е наш ред. Катрин стреля и топката отново се плъзва чисто през мрежата.

Моята обаче отскача от баскетболното табло, полита във въздуха и удря учителката по физическо по главата. Закривам устата си с ръка. Учителката едва успява да се задържи на крака. Няколко ученици прихват. Тя ме поглежда гневно и намества шапката си.

Извинявам се, вдигайки плахо ръка, и отново тръгвам към края на опашката.

Уил се бори със смеха си.

— Много добре — отбелязва той. — Радвам се, че бях в другия край на игрището.

Скръствам ръце пред гърдите си. Сдържам усмивката си и не си позволявам да се чувствам добре с него. Но той прави нещата трудни за мен. Искам да се усмихна. Искам да бъда с него, да го опозная…

— Радвам се, че ти е било забавно.

В следващия момент усмивката изчезва от лицето му и Уил отново ме наблюдава с онази странна напрегнатост. Само аз разбирам защо. Само аз знам причината. Той навярно си спомня… навярно ме разпознава на някакво ниво, макар да не го осъзнава.

— Искаш ли да излезем? — пита той неочаквано.

Аз примигвам.

— Искаш да кажеш на среща?

— Да. Когато едно момче задава този въпрос на едно момиче, обикновено има предвид това.

Чува се свирка. Момичетата и момчетата тръгват в противоположни посоки.

— Следва баскетболен мач — промърморва Уил мрачно, докато гледа как треньорите раздават спортни фланелки. — Ще говорим по-късно в класната стая. Става ли?

Кимвам. Усещам някакво неприятно стягане в гърдите, което ми пречи да си поема въздух. Това е седмият час. Имам няколко часа, за да реша дали да изляза на среща с един ловец. Решението, очевидно, би трябвало да е лесно, но вече ме измъчва главоболие. И се съмнявам дали някога нещо ще бъде отново лесно за мен.

 

 

Катрин ми е запазила място за обяд. Сядам срещу нея и приятеля й. Очевидно това е един от останалите трима души, с които разговаря, откакто е в това училище.

Тя ни запознава. Брендън е дългуресто момче с подскачаща адамова ябълка. Той се е навел над опакования си обяд, отхапвайки от сандвича си с фъстъчено масло, който стиска в големите си ръце, сякаш боейки се, че някой може да му го вземе.

— Здрасти — казва той тихо, почти неразбираемо. Трескавите му, кафяви очи не се задържат дълго върху лицето ми. Или върху каквото и да е било друго, освен Катрин.

— Здравей — отвръщам аз. После се оглеждам за сестра ми, пренебрегвайки обърнатите към мен лица. Както бях правила през целия ден.

Забелязвам я в другия край на претъпканата столова. Държейки подноса си, тя стои до едно друго момиче. Изглежда самоуверена. Толкова неустрашима. Никога не съм я виждала такава.

Размърдвам се на стола. Пъхвам един къдрав кичур зад ухото си. Докато я наблюдавам, аз се почесвам отчаяно по ръката и трепвам, когато усещам парене. Поглеждам раздразнената си кожа, която е станала на петна. Така съм цял ден. Зле ми е и съм почти като болна. Прималяването в корема ми определено не прави нещата по-леки за мен. Освен днес в часа по физическо. Усещането е приятно… когато съм с Уил.

Тамра ме вижда. Забелязва, че съм сред познати и на лицето и се изписва облекчение. Което и позволява да седне, където си иска. Тя ми кимва и се присъединява към голяма група красиви, добре облечени тийнейджъри. Очевидно това е каймакът на гимназията в Чапарал. Бруклин е сред тях, разбира се.

Онова, което открих за нея в третия час, потвърждаваше изцяло казаното от Катрин. Очевидно тя бе чула, че Уил е седял вчера до мен и беше взела съответните мерки. Всеки път щом мисис Шулц се обърнеше към черната дъска, Бруклин се завърташе на стола си и ме гледаше със смразяващ поглед. Чудя се дали вече беше разбрала, че е говорил с мен и в часа по физическо възпитание.

Предполагам такъв поглед би накарал много момичета скришом да се разхленчат. Но на мен не ми действаше. Аз си имах по-сериозни проблеми.

Не съм виждала Уил от часа по физическо. Нито съм решила още дали да изляза с него. От една страна, той вдъхва живот на моето драки, което е най-важното за мен на този етап. Аз трябва по някакъв начин да съхраня тази част от себе си жива. Но същевременно той е всичко онова, което трябва да отбягвам.

Той означава смърт за едно драки. Тук има мрачна ирония, нали? За да запазя себе си, трябва да съм близо до онова, което ме убива.

Обхождам с поглед стола, но не го виждам. Вероятно обедната му почивка е била по друго време. Сърцето ми се свива от съжаление. И в следващия момент се изпълвам с гняв. Объркана съм. Пръстите ми си играят с пакетче кетчуп.

Поне не съм мяркала братовчедите му. Що се отнася до тях, няма объркване. Те трябва да бъдат избягвани на всяка цена. Зендър с неговите лукави очи и Ангъс със свитите му устни. Не знам как бих понесла да видя Тамра на една маса с тях. Бруклин е едно нещо, но те са съвсем друго.

— Сестра ти се приспособява доста добре — коментира Катрин.

— Да — промърморвам аз, докато отварям кутийката си със сода, опитвайки се да внуша на Катрин, че одобрявам това. Защото е така.

Наистина е така.

В онова, което се случваше, имаше логика. Редно беше Тамра да се вписва сред тях. Тя на практика е човешко същество. Винаги бе обичала пътуванията до града или докъдето и да е другаде, стига да бяхме далече от прайда.

— Тя е добра в това — промърморвам аз.

— В какво?

— В приспособяването — отвръщам аз, отпивайки от портокаловата си сода. Типът вредни напитки, които майка ми никога не ни позволява да пием. Течността гъделичка гърлото ми и носът ми се изпълва със силния цитрусов аромат.

— Ти защо не си там с красивите хора?

Свивам рамене.

— Би могла — подхвърля тихо Брендън и след като отхапва залък от сандвича си, на устните му трепва срамежлива полуусмивка. — Ти си точно толкова красива, колкото и тя.

— И как иначе? — Катрин игриво го смушква с лакът. — Нали са близначки?

Усмихвам се. Ръката ми, в която държа парченце картофен чипс, увисва за момент във въздуха.

— Само това ли е нужно? Трябва просто да си привлекателен, за да бъдеш един от тях? Ти също си красива. Би трябвало да е нужно нещо повече от това. — Хапвам чипса и отварям хамбургера си, оглеждайки съмнителното кюфте в него. Сбърчвам нос и поставям хлебчето обратно върху кюфтето.

— Във всеки случай сестра ти трябва да бъде внимателна.

— Ще я направят една от тях — добавя Брендън лаконично.

Все едно са вампири. Въпреки това многозначителните му думи изпращат ледени тръпки по гърба ми.

После пропъждам неприятната мисъл. Тамра и аз сме сестри. Обичаме се. Никога не бихме се наранили една друга. Нищо няма да промени това. Може би най-сетне е дошъл моментът и тя да се почувства някъде у дома си.

Катрин кимва, бръсвайки твърде дългия бретон от очите си, които са с цвета на морска вода.

— Той е прав. Ти не би искала тя да стане една от тях.

Много са нещата, които не бих искала. Не искам да съм тук. Не искам да изгубя себе си в този нов, гибелен за мен свят. Сестра ми се мотае с най-популярните момичета в училище? Трябва ли да добавя и това в списъка? Дори ако то я прави щастлива?

Катрин махва с ръката, в която държи бургера си.

— Казвам ти, тези момичета там са глутница вълци.

В този момент обаче не искам да мисля за това, искам просто този ден да свърши и да реша какво да правя с Уил. Затова решавам да се пошегувам:

— Ти май гледаш доста позитивно на нещата? Нека позная. Обзалагам се, че си мажоретка.

Брендън изсумтява.

Челюстта на Катрин увисва отворена, изглежда ужасена. Бузите и пламват. Сетне свива рамене.

— Може пък да си имам някакво вземане-даване с Бруклин от едно време.

— Наистина ли? — подсмихвам се аз.

— Някога бяха най-добри приятелки — включва се Брендън. — Още преди гимназията.

— Казах ти никога да не споменаваш това — смъмря го Катрин.

— Наистина ли? — питам отново, този път напълно сериозна.

— Всъщност да. Това приключи още първата седмица на първи курс, когато местните богове…

— Тези от по-горния курс — уточнява Брендън.

— … избраха Бруклин за своето малко протеже. Оттогава аз съм просто лош спомен.

И в този момент неволно се замислям за Касиан, за себе си и всички онези дракита, надарени със способности, които прайдът смяташе за толкова важни. Ние бяхме късметлиите. Там ми се възхищаваха, бях ценена. Докато Тамра остана незабележима за тях. Тя и другите, които никога не се преобразиха.

Странно. Тук аз съм нищожната. Ненужна в очите на съучениците ми. Особено момиче, което не се чувства добре в собствената си кожа — е добре, в човешката си кожа. Както й в обкръжението си. Момиче, което не знае как да говори, как да се държи или да се облича.

Този поток от мисли отново събужда копнежа ми по дома. Моят дом — в прайда. Въпреки че прайдът се опитва да ме контролира. Поне там съм себе си.

Малко по малко се изпълвам с увереност. Трябва да запазя своето драки живо достатъчно дълго, за да се върна обратно. Мисълта, че то може да умре, ме ужасява и ме кара да се чувствам отчаяна. Достатъчно отчаяна, за да сторя нещо, което не трябва.

Достатъчно отчаяна, за да кажа да, на Уил.

— Сигурно понякога се питаш какво си направила в предишния си живот, че да попаднеш точно тук — казва Катрин, топвайки пържения си картоф в кетчуп, при което проблясват многобройните пръстени на ръката й.

— Е, много мило — промърморва Брендън.

Тя го поглежда.

— Не бъди толкова чувствителен. Знаеш, че те обожавам.

Оставям почти недокоснатия си бургер.

— Разбира се, че не е така. Просто се радвам, когато някой иска да ми бъде приятел.

— Хей, Ясинда — извиква Нейтън, почти изправен над масата, на която седи. Той ми маха с ръка и ми кима, канейки ме при него.

Катрин престава да се усмихва и се пресяга за друг картоф, избягвайки погледа ми.

— Има доста хора, които искат да са ти приятели. Хайде, върви при Нейтън. Той е добро момче — въпреки злополучната му слабост да носи розови блузи. Без да влагам лоши чувства.

Махвам в отговор на Нейтън, но оставам на мястото си.

— Добре съм си тук. — Поне в това ме бива. Да седя с Катрин и тихия Брендън. Те са невзискателни. Непринудени. Приятно е да бъдеш с тях, когато всичко друго е толкова трудно. И аз се нуждая от това. — Освен ако вие не ме искате.

— Напротив. — На лицето на Катрин грейва усмивка. — Остани.

Кимвам и отново си взимам от чипса. Отклонявам поглед към другия край на помещението, където е сестра ми. Косата й пада плавно върху раменете, блестейки като пламтяща коприна.

Същото момче, с което я видях вчера в коридора, сега седи до нея. А срещу нея седи друго момче, което се съревновава за вниманието й. И двамата са приятни на вид. Сърцето ми трепва щастливо. Заради нея. Кой да подозира, че тя може да флиртува? Касиан все пак не беше единственото момче, което я отбягваше и й обръщаше гръб. Момчетата от прайда рядко говореха с нея. Не би могло и да бъде иначе. Семействата им в никакъв случай не искаха те да се обвързват с едно непълноценно драки. Защото това застрашаваше тяхната генетична чистота.

Отмествам очи от нея и забивам поглед в подноса си. Съжалявам, че не мога да споделя радостта й. Съжалявам, защото знам, че трябва да положа огромни усилия, за да понеса живота, който на нея й носи толкова щастие.

Съжалявам, че може би накрая ще изгубя тази битка и ще трябва да се разделя с нея.