Софи Джордан
Огнена светлина (20)

20

Почти сме у дома, когато мама ни съобщава голямата новина.

— Утре заминавам.

За момент съм стъписана, решавайки, че всички заминаваме. След това си спомням. Тя отива да продаде някой от скъпоценните камъни. Яркият кехлибар, който прилича на застинал огън.

Навеждам се напред, за да я погледна и да се уверя, че говори сериозно.

Как може да прави това? Как може да разиграва този театър, сякаш не разбира, че ми отнема част от мен, откъсвайки късче от сърцето ми и продавайки го на някой, който смята, че то е просто парче камък. Нещо ценно, но безжизнено. Мъртво.

— Тръгвам рано сутрин. Ще трябва да хванете автобуса. Планирала съм да се върна навреме, за да ви взема в петък следобед. Вече казах на мисис Хенеси и тя ще ви наглежда.

Стомахът ми се свива от мрачно предчувствие, от мъчителен ужас… Точно както се чувствах преди години, когато Северин се появи на вратата ни, за да ни съобщи, че татко е изчезнал.

— Мисис Хенеси? — Тамра сбърчва нос. Съдейки по това, че не пита мама защо заминава, тя очевидно вече знае причината. И не я е грижа. Само мен ме е грижа. Само на мен ми прилошава при мисълта за това…

— Къде отиваш? — настоявам да науча аз, защото трябва да знам истината. Като че ли това има някакво значение. И като че ли имаше някакъв шанс един ден да намеря камъка и да го спася, за да не бъде изгубен за вечни времена.

Мама мълчи.

— Къде ще го продадеш? — упорствам аз.

— Това е страхотно! — възкликва Тамра, ровейки за нещо в раницата си и сетне продължава с нехайство, което ме изважда от равновесие. — Може ли да се преместим някъде другаде? Но без да си сменяме училището, разбира се. О, и може би трябва да помислим за мобилни телефони? Доколкото знам, ние сме единствените в цялото училище, които нямат…

— Успокой се, Тамра. Не бързай толкова. — Мама я потупва по коляното. — Просто искам да живеем малко по-леко. И все още никъде няма да се местим. С парите смятам да ви купя нови дрехи… и нещата, които ще ти бъдат нужни, ако те приемат в отбора на мажоретките. И може би ще разредя малко смените си. Стойте си вкъщи няколко вечери. Предполагам, че ще ми липсвате. — Тя ни поглежда с обич и в очите й грее обещание. — Може дори да помислим за кола за вас двете.

Тамра надава радостен писък и се хвърля към мама, за да я задуши с прегръдка.

Кола? Семеен камък за кола? Голямо парче машинария, което ще изкара може би десет години? Това трудно можеше да се нарече добра сделка. Взирам се през прозореца, кипяща от гняв. Чувство на парещ яд стяга гърлото ми и не мога дори да продумам.

Колата, разбира се, ще е за Тамра. Тя изобщо не се шегуваше, когато по-рано каза, че в никакъв случай не трябва да карам кола. Аз и не мога. Светът би бил по-безопасно място, ако зад волана седнеше някои току-що проходил малчуган.

Очите ми парят, примигвам и гледам как метрите летят покрай нас. Скали и големи валчести камъни. Кактуси, спяща бугенвилея^[1], пустинна салвия. Трептящи ивици от нагорещен въздух танцуват над напечения от слънцето асфалт.

— Искам да ми обещаете, момичета, че ще се държите добре. И ако имате нужда от нещо, обръщайте се към мисис Хенеси. Ще ви се обаждам всеки ден.

— Да! Разбира се!

Пружините на седалката протестират, докато сестра ми подскача развълнувано на нея.

— Ясинда? — казва майка ми въпросително от предната седалка. Сякаш очаква нещо от мен.

Няма смисъл да се препирам с нея. Тя вече е взела решение. Както и аз. Нещо трябва да се промени. Някой трябва да си отиде. И това ще бъда аз.

Двете са толкова щастливи тук, създавайки своя нов живот, който винаги са желали. Те не искат да напуснат това място. А аз не мога да остана.

— Да, добре — отвръщам задавено, надявайки се достатъчно ясно, за да остане доволна от отговора ми. За момент имам чувството, че не ми достига въздух, сякаш някой ме е ударил в гърдите.

Веднъж баща ми ни заведе на увеселителен парк в Орегон на една от онези кратки ваканции извън прайда, които майка ми винаги организираше. По онова време единствените ми проблеми с Тамра бяха как да си поделим играчките. И това беше преди първото ми преобразяваме. Тогава аз полетях право надолу от кула с височина на двайсететажна сграда, напълно беззащитна срещу гравитацията. Неспособна да летя и да се предпазя, по какъвто и да е начин…

Точно толкова безпомощна и ужасена се чувствам и сега. Защото никакъв мой аргумент не може да промени решението на майка ми. Нито ми е по силите да я накарам да осъзнае какво ми причинява.

Аз пропадам.

И този път нищо няма да ме спаси. Този път няма да има механично съоръжение, което чудодейно да омекоти удара в последния момент.

Но един тих глас ми нашепва, че тя разбира. И точно затова го прави. Точно затова ме доведе тук. Тя иска да се ударя в земята.

 

 

По-късно същата вечер намирам майка ми да си оправя багажа в стаята си. Облякла се е за работа, очевидно с намерението да пътува веднага щом свърши смяната й. Кутията от неръждаема стомана е на леглото до наполовина пълния й сак. Сърцето ми се свива от тревога при вида й.

— Нали няма да ги продаваш всичките? — питам аз.

Майка ми вдига поглед, докато сгъва блузата си.

— Не. — Сетне продължава да приготвя багажа си с премерени, бавни движения.

Кимвам с облекчение, пристъпвайки към кутията. Ръцете ме сърбят да я отворя.

— Може ли да надникна?

Тя въздъхва.

— Не си го причинявай, Ясинда. Просто забрави за това.

— Не мога — докосвам капака, погалвам го. Гърлото ми е свито от копнеж. — Само ми ги покажи, за последно.

Тя поклаща глава.

— Явно си решила да се измъчваш.

— Покажи ми ги.

Тя бръква в джоба си ядовито и промърморва нещо, докато завърта ключа. Отключва кутията и отваря бързо капака.

Поемам си дъх при мигновения блясък на цветовете.

Веднага дочувам мелодичните гласове на камъните. Те нежно шептят, обгръщат ме, напомнят ми за истинската ми същност, която бавно изчезва от този свят. Но не толкова бързо, колкото си мисли майка ми. Не и когато съм с Уил. Той навярно е единствената причина моето драки да е все още живо. В тази пустиня, без скъпоценните камъни и без него, аз съм загубена. Също като целувката на Уил, камъните докосват най-съкровените кътчета на природата ми… и са щит към живота.

Един от камъните достига до мен преди останалите. Затварям очи, поглъщайки лъча от свежа енергия.

— Кой? — прошепвам аз, отваряйки отново очи, макар вече да се досещам.

Тя взима кехлибара от неговото уютно ъгълче сред събратята му.

Разбира се. Стисвам зъби. Знаех си! По някакъв начин знаех, че именно това ще е камъкът, с който ще се разделя.

Навеждам се и се взирам в него, за да го запомня, обещавайки си да го намеря отново. Когато вече няма да съм жертва на прищевките на майка ми. Ако дотогава не съм угаснала напълно. Стъпкана в прахта, превърната във фантома, който тя иска да бъда. Протягам ръка да погаля повърхността му. Топла и пулсираща. И енергията моментално ме зарежда с живот.

Сякаш знаейки, че черпя сила от него, майка ми ме дръпва назад, така че да не мога да го достигна.

Кожата ми крещи от болка и копнеж. Спускам се напред, жадувайки да го докосна отново.

— Достатъчно! Трябва да сложиш край на това. — Погледът на майка ми ме изгаря и аз си спомням как изглеждаше тя преди. Жива, бликаща от енергия. Може би камъните все още шепнат и на някаква част от нея. — Толкова щастлива можеш да бъдеш тук, трябва само да отвориш ума си за този нов свят.

— Да — промърморвам аз. — Може да се пробвам като мажоретка.

Тя накланя глава и ме поглежда строго.

— Няма нищо лошо в това.

Да. На нея това би й харесало. Ако можех и аз да бъда такава. Колко по-лесно би било всичко. Просто ако можех да съм като Тамра.

— Аз не съм Тамра, мамо! Аз съм драки…

— Не, ти си…

— Това е истинската ми същност. Ако искаш да убиеш тази част от мен, това означава, че искаш да убиеш самата мен. — Поемам си дълбоко въздух. — Татко разбираше това.

— И сега е мъртъв. Точно това го погуби.

Примигвам.

— Какво?

Майка се обръща, хвърля кехлибара обратно в кутията и аз решавам, че разговорът е приключил, но тогава тя ме поглежда отново и лицето й сякаш не е нейното. В мен се взира непознат, очите й са необикновено ярки и се стрелкат диво като на звяр, който излиза от прикритието на гората.

— Той си мислеше, че може да намери друг прайд, който да ни приеме. Такъв, който няма да очаква да пожертваме дъщеря си…

— Друг прайд? — възкликвам аз, отказвайки решително да повярвам на думите й. Общуването с други прайдове бе абсолютно забранено. Още от дните на Великата война, когато почти се бяхме изтребили едни други. — Татко не би направил това! — Възможно ли бе наистина да е допускал, че може да намери прайд, който не би го унищожил на място.

— Заради теб? Заради нас? — Тя се засмива горчиво, почти без глас. — О, да. Би го направил. Баща ти бе готов на всичко, за да те предпази, Ясинда. — Очите й стават студени. — И той го направи.

Тръсвам глава в отказ да приема чутото. Баща ми не е умрял заради мен. Това не е възможно!

— Вярно е — продължава тя, сякаш четейки мислите ми и аз знам, че ми казва истината. Ужасната, отблъскваща истина. Цялата треперя и болката е толкова силна, че почти не мога да дишам. Аз съм причината баща ми да е мъртъв.

Най-накрая успявам да си поема дъх.

— И ти смяташ, че аз съм виновна за това? Защо просто не го кажеш?

Очите й просветват гневно, преди да се свият отново.

— Никога. Обвинявам прайда.

Въртя главата си бавно ту в едната, ту в другата посока, сякаш съм под вода.

— Искам да се върна обратно — казвам аз, макар вече да не знам дали това е искреното ми желание. Просто искам да се махна от нея и да си спестя всичко онова, което ми казва. Общуването с нея ми струва твърде много. На косъм съм от това да й разкажа за Касиан, още сега. Но нещо ме спира. — Ти и Тамра можете да останете тук. Може би ще ви посещавам…

Тя тръсва гневно глава.

— В никакъв случай. Ти си моя дъщеря. Свързана си с мен.

— Свързана съм с прайда. Както и с планините и с небето.

— Няма да позволя да се обвържеш на шестнайсет!

Нима тя не вижда какво се случва? Всеки, който се опита да напусне прайда, го очакват единствено беди, болка и смърт.

— Те няма да направят това. — Касиан ми беше обещал. — Аз няма да го допусна…

Тя се изсмива презрително и нещо в гласа й ме изпълва с уплаха.

— О, Ясинда. Кога ще го разбереш най-накрая? Трябва ли да ти го кажа буква по буква?

Поклащам глава объркано и започвам да си мисля, че може би не е трябвало да се доверя на Касиан с такава готовност. Изведнъж ми се струва, че онази нощ пред „Чъбис“ е била толкова отдавна. Защо му повярвах отново?

— Знам, че искат да ме обвържат с Касиан… още преди да…

— Не е само това. — Тя пристъпва напред и сграбчва ръката ми. — Искаш ли да знаеш какви бяха плановете на прайда за теб?

Обзема ме студен ужас, дълбок и отблъскващ, но въпреки това кимвам.

— Ако не бяхме заминали, те щяха да отрежат крилете ти.

Освобождавам ръката си и отстъпвам панически крачка назад, клатейки глава… Не съм в състояние да направя нищо друго. Не, не, не. Нашият прайд не бе извършвал този варварски акт от поколения наред. Подрязването на крилете е древен способ за телесно наказание при дракитата. Да отнемеш на един дракон възможността да лети, е най-тежката присъда… а самото й изпълнение е ужасно болезнено.

— Те не биха ми причинили това — отвръщам дрезгаво.

— За тях ти си просто предмет, тяхна собственост. Скъпоценен материал за тяхното бъдеще. И затова биха сторили всичко, за да те задържат.

Виждам лицето на Касиан, спомням си сериозното му изражение. Не е възможно да ме е лъгал, не е възможно да е знаел какво ме очаква. Не е възможно да е искал да се върна и да ме подложат на това. Не е възможно! Не го вярвам.

— Това не е истина. Ти би ми казала по-рано…

— Казвам ти го сега. Те имаха много специални планове за теб, Ясинда. И затова не искаха да поемат никакви рискове. Особено след последния ти подвиг.

Сега сълзите се стичат по горещите ми бузи с почти съскащ звук.

— Казваш това, само за да не се върна обратно. — Гласът ми сякаш не е моят. Чувствата, които бушуват в мен, са толкова силни, че едва успявам да си поема дъх.

— Кога ще пораснеш, Ясинда? Вече не си малко момиче. Това е самата истина. И дълбоко в себе си ти го знаеш. Наистина ли искаш да се върнеш и да се подложиш на всичко това.

— Мамо — казва Тамра от прага на вратата. Тя се взира мен загрижено. Гладкото й чело е леко сбърчено, което ми напомня за времето, когато двете с нея бяхме малки момичета, готови на всичко една за друга. Неизменно едната от нас нощем се вмъкваше в леглото на другата, просто за да се увери, че е добре.

Този спомен притъпява за кратко ужасното ми усещане за самота. Просто съм смутена. Избърсвам с ръка мокрите си страни. Сълзите ме карат да се чувствам слаба и малка. Две неща, който едно драки не трябва да бъде.

Може би човешкото у мен е повече, отколкото си мислех.

Гласът на мама омеква и аз трепвам, когато докосна рамото ми.

— Не можеш да се върнеш, Ясинда. Никога. Разбираш ли това?

Кимвайки, аз навеждам глава. Оставям косата си да падне над очите ми, за да не вижда сълзите ми. Поражението ми. Защото знам, че не ме лъже. Всичко, което каза, е истина. Не мога да се върна в прайда.

В безизходица съм — и ако остана тук, и ако се върна. Нямам печеливш ход. Никога няма да бъда свободна.

Истината се стоварва върху ми с цялата си тежест. Жестока, остра болка прорязва лопатките ми.

Втурвам се покрай сестра ми, която стои на прага, и в бързината едва не се препъвам. Замаяна, я чувам да шепне нещо на майка ми. През ума ми пробягва въпросът дали тя също знае какво са ми готвили. И дали е знаела през цялото време. Касиан навярно е бил наясно, че баща му и старейшините са възнамерявали да ми отрежат крилете. Как е могъл да ме гледа в очите и да ме лъже толкова искрено? Изобщо ли не го е грижа за мен? За приятелството, което някога имахме?

Чувствам се засрамена и объркана… глупава. Убедеността ми, че никога не биха ме принудили да се обвържа твърде млада, сега изглежда нелепа, знаейки вече за намеренията им да ме осакатят по възможно най-жесток начин. Те са способни на всичко.

Превита на две, се хващам за корема и бутвам вратата на банята. Хвърлям се към тоалетната и изпразвам стомаха си, ридаейки, докато болезнените спазми разтърсват тялото ми отново и отново.

Разтреперана и изтощена, най-накрая спирам. Строполявам се на пода. Омаломощена. Безразлична. Облягайки се на хладната стена, заравям лице в двете си шепи и осъзнавам, че всичко, в което някога съм вярвала, всичко, за което съм си мислила, че е истина, не съществува.

Никога не мога да се върна у дома. Аз нямам дом.

 

 

Не знам колко дълго съм стояла на пода, когато чувам похлопване на вратата.

— Махай се — извиквам аз.

Изтощена от плач, слушам хрипливия звук на собственото си дишане.

Чувам гласа на Тамра през вратата, толкова тих и приглушен, че ми трябва време, за да го разпозная.

— Не се измъчвай, Ясинда. Ти нямаш никаква вина. Вярвала си им и това е съвсем нормално.

Вдигам глава и се вторачвам във вратата.

Тя знае? И се тревожи за мен?

Предполагам, че не трябва да съм изненадана. Тамра е моя сестра. И колкото и да сме различни, тя никога не ме е мразила или обвинявала за това, че остава аутсайдер за прайда. Вътре в себе си тя никога не ме е осъждала за Касиан. За това, че го спечелих без никакво усилие. Дори и сега, ако провалях живота и тук в Чапарал, тя пак не би ме корила.

Сякаш четейки мислите ми, Тамра продължава:

— Начинът, по който се отнасяха с теб в прайда… все едно си някаква забележителност, а не същество, което трябва да бъде уважавано и обичано — това беше несправедливо. Касиан беше несправедлив с теб. — Тя въздъхва и се питам откъде знае какво имам нужда да чуя точно в този момент. — Просто искам да знаеш това. — Пауза. — Обичам те, Ясинда.

Знам, без малко не отвръщам аз.

Сянката от краката й под вратата изчезва. Прехапвам устни и усещам по зъбите си медния вкус на кръв. Бавно се изправям и излизам от банята.