Софи Джордан
Огнена светлина (24)

24

Минават няколко секунди. Може би минути. Не знам колко време ще е нужно, преди някой да проговори или да помръдне. Бруклин като че ли дори не е сигурна какъв трябва да е следващият й ход, какво да каже или да направи.

Най-накрая проговарям, надявайки се да спечеля предимство от нерешителността й.

— Това беше звънецът. Не искаме да ни пишат отсъствия. — Поглеждам Катрин, давайки й знак да ме последва през стената от момичета.

— Да — казва Бруклин язвително, накланяйки леко глава. — Но това не е от голямо значение сега.

Спирам на сантиметри от нея. Тя и групичката момичета стоят плътно една до друга. Нищо, освен груба сила няма да ги накара да се поместят.

— Но ти знаеш кое е от значение за мен — продължава тя.

Чакам, посрещайки погледа й.

— Червенокоси кучки, които идват в училището ми и се държат така, все едно са негови собственици.

— Престани, Бруклин — намесва се Катрин и в тона й се долавя едновременно досада и раздразнение.

Една от придружителките на Бруклин тиква физиономията си към Катрин.

— Никой не говори с теб, загубенячке.

Бруклин пристъпва напред. Стоим лице в лице.

Свивам рамене, убедена, че съм попаднала в някакъв тъп филм за мажоретки, които се борят за надмощие.

— И какво според теб трябва да направя аз?

Спокойствието ми като че ли разпалва гнева й.

— Да се върнеш в дупката, от която си дошла!

— Не бих казала, че съм тук по собствена воля. Може би трябва да поговориш с майка ми за това… Аз нямах голям успех.

Тя накланя още повече глава, сякаш сериозно обмисля предложението ми.

— А какво ще кажеш за това? Ти изчезваш, защото в противен случай ще пострада сестра ти.

Неволно ахвам и се взирам в петте момичета. Те сериозно ли говорят?

— Да. Искаш ли животът и на двете ви тук да стане ад? — обажда се една блондинка с плитки. Доколкото си спомням онази, която беше на върха на пирамидата по време училищното събрание в салона.

— Мислех, че харесвате Тамра — казвам.

Бруклин свива рамене и скръства ръце пред гърдите си.

— Тя е окей. Съобразява се с реда на нещата тук. Нея можем да я приемем. — Очите й ме стрелват в упор. — Но не и теб.

— Остави Тамра на мира. — Свивам пръстите си, при което ноктите ми се забиват в дланите. Приветствам болката. Тя подхожда на гнева ми. Дробовете ми се стягат, горят. Тлеят дълбоко в мен. — Това е между нас.

— О — възкликва Бруклин едновременно присмехулно и нацупено. — Колко мило? Ти очевидно си добрата сестра? И може би, ако спреш да се занасяш с Уил, ще си помисля как сестра ти да влезе в отбора за мажоретките.

Момичетата кимат, самодоволно ухилени.

Усещам напрежението във въздуха, парливо като дим, избухливо като барут.

— Това са пълни глупости. Хайде, Ясинда. — Катрин се опитва да ги избута с ръце и тяло, за да мине. Грешен ход. Действието й възпламенява Бруклин и групичката й. Напрежението изригва като освободена пружина.

Момичетата се нахвърлят върху нея. Катрин извиква, звукът е внезапен и остър в наелектризирания въздух. Зървам очите й с цвят морска вода, разширени и изплашени, преди да изчезне под камарата от тела.

— Катрин! — Спускам се към тях и изведнъж се озовавам в хаотично кълбо от гърчещи се тела.

Лакът попада в ребрата ми и ми изкарва въздуха. Не мога да стигна до Катрин. Не мога да различа кой, кой е… Нещо се стоварва болезнено върху лицето ми, вероятно нечий юмрук.

Главата ми бучи, ушите ми все по-силно пищят. Гърдите ми са разтърсени от дълбок тремор. И после е вече твърде късно. По някакъв начин се озовавам на пода. Чувам познатия мъркащ звук, в недрата ми се надига гореща вълна, която ври, кипи и припламва като опустошителен огън. Аз съм погълната.

Студените керамични плочки съскат под горещата ми тръпнеща кожа.

Остра обувка се забива в ребрата ми. Изохквам и се сгърчвам под силата на удара. Болката.

Опитвам се да се изправя, но отново съм съборена на земята. Брадичката ми се удря в пода. Кръв потича по зъбите ми и усещам в носа си медния й привкус. Преглъщам бликналата струя с надеждата, че тя може да охлади огнената вълна, която бушува в мен. Но напразно. Продължавам да горя и да тлея. Белите ми дробове излъчват топлина. Устата ми се изпълва с пара и обгаря ноздрите ми.

Чувам ругатни. Придружени от препоръки и поощрения как да бъда пребита. Каквито и да са били намеренията им при влизането им в тоалетната, сега тези момичета са се превърнали в освирепяла тълпа.

— Хванете я!

— Дръжте я!

— Уловете я за косата!

Нечия ръка усуква косата ми, изтръгвайки цели кичури от нея. Сълзи парят в очите ми. Примигвам, опитвам се да ги избърша.

Без да мисля, извръщам лице към задушаващата ме камара от тела. Откривам ръката, която ме държи и наранява…

Отварям уста и поемам дълбоко въздух в свитите си дробове.

И духвам.

Последвалият вик променя хода на схватката. Той не е като писъците, които можеш да чуеш по филмите. Издига се, отеква от стените и остава да ечи още дълго в ушите ми. Всичко спира рязко. Включително и сърцето ми, което замира в тъмната пещ на гърдите ми.

Всички се оглеждат диво, търсейки причината.

Всички, с изключение на мен.

Поглеждам Бруклин. Лицето й е бледо. Устата й трепери. Пронизваща болка е изцъклила очите й. Тя се поклаща напред-назад на пода в тоалетната, пръстите й са свити около ръката й, върховете им са побелели там, където са забити в плътта й. Подушвам въздуха. Долавям миризма на изгоряла кожа.

Блондинката от върха на пирамидата се навежда към нея.

— Какво стана?

Бруклин приковава погледа си върху мен.

— Тя ме изгори!

Сетне дръпва ръката си, за да разкрие поразеното място. Изгаряне от втора степен. Кожата е бебешко розова, влажна на вид, олющена и белезникава по краищата. Всички погледи се насочват към мен.

Въздържам се да я поправя. Мястото е по-скоро опърлено, отколкото изгорено. Възпрях огнената струя, едва-що напуснала устните ми. Пламъците почти не я докоснаха. Можеше да пострада много по-зле, наистина.

Катрин ме поглежда.

— Имаш запалка ли?

Не успявам да отговоря.

— Хванете я.

Те отново се нахвърлят върху мен. Боря се, опитвам се да се освободя от скупчените върху мен тела. Кожата ми потръпва и избледнява, копнеейки за промяна.

Катрин изкрещява името ми, докато Бруклин дава гръмогласно нареждания.

Белите ми дробове се разширяват и се изпълвате дим. Пулсираща пара пълзи в гърлото ми, разширявайки трахеята ми. Стисвам устни, решена този път да задържа огъня в себе си, но усещам и вкуса на страха в устата си. Страхувам се от тях. За тях. Страхувам се от това какво ще направи моето драки, ако не избягам от тази тоалетна. Страхувам се от последствията, които би имал този инцидент за мнозина…

И резултатът не закъснява. Нямам никакъв шанс да се противопоставя на инстинкт, който е бил изграждан цели хилядолетия. Крилата ми напират, мембраните всеки момент ще се появят на гърба ми. Простенвам, боря се, устоявам, колкото мога по-дълго. Костите ми се обтягат. Човешката ми кожа избледнява и истинското ми лице придобива очертания, носът ми се разширява и изпъква напред.

Усилията ми са напразни.

Предавам си. Поне отчасти. Успявам да задържа пълното си преобразявано на мръсния под в тоалетната, но не за дълго.

Издишам през носа си — това е единственият ми избор. Извивам шията си, повдигам глава и ги заливам с горещия си дъх.

Те ме пускат, пищейки, и се отдръпват панически назад. Падат на пода.

Изправям се на крака и зървам отражението си в огледалото. Златисточервеният блясък на кожата ми. Изострените ми черти и изпъкналият ми нос. Лице, което ту потъмнява, ту засиява като мъждукаща огнена светлина.

Извиквам и се спускам към една от кабините, затръшвайки вратата. Поемам си въздух и се опитвам да охладя белите си дробове.

И се надявам, отчаяно се надявам, никоя от тях да не е видяла онова, което видях току-що в огледаното.