Софи Джордан
Огнена светлина (27)

27

Събужда ме миризмата на кафе и бекон. Вдишвам дълбоко. Не, наденички. Определено. И пържени яйца.

Поглеждам към празното легло на Тамра срещу мен и след това към часовника. Осем и петнайсет. Миризмата се носи около мен. Разтърквам очи, подпирам се на лактите си и се питам дали мама не е забравила да изключи кафето. Стомахът ми къркори. Но въпросът кой приготвя закуската, засега остава без отговор.

— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса ми. — Дълбокият, кадифен глас ме стряска.

Скачам и грабвам възглавницата си, сякаш с намерението да я използвам като оръжие.

Уил стои на вратата и пие кафе от метална термочаша.

Сивата му тениска е изпъната по раменете и гърдите му по начин, който кара гърлото ми да се свие.

— Какъв въпрос? — питам аз задъхана.

— Дали сутрин си толкова красива, колкото през останалата част от деня.

— О — казвам глуповато и бутвам сплетените кичури коса от раменете си, убедена, че не е възможно да изглеждам добре, при положение че току-що съм се надигнала от леглото. Не че обръщам кой знае какво внимание на вида си по принцип, но кой изглежда добре малко след като се е събудил. — Отново си тук — промърморвам.

— Очевидно.

— Не можеш ли да стоиш сам у вас?

— Очевидно, не.

Всъщност нямам нищо против. Даже се радвам, че е тук.

— Направих ти закуска — добавя той.

— Можеш да готвиш? — Искрено съм впечатлена.

Той се усмихва.

— Живея само с баща си, ако си спомняш? Майка ми умря, когато бях дете. Почти не я помня. Може да се каже, че бях принуден да се науча да готвя.

— О — измънквам аз и се надигам в леглото. — Чакай малко, а как влезе тук?

— През предната врата. — Той отново отпива от чашата си и ме поглежда така, сякаш ме грози опасност. — Майка ти наистина трябва да заключва, когато излиза.

Повдигам вежди.

— Това щеше ли да те спре?

Той леко се усмихва.

— Познаваш ме добре.

И предполагам, че е така. Знам какво е да не си онова, което семейството ти очаква от теб. Знам какво е да си разочарование за всички. В това отношение двамата с него сме еднакви.

Усмивката му изчезва.

— Но има и други опасности…

— Които една заключена врата може да спре според теб?

В следващия момент вече съжалявам, че съм му напомнила за това. Съжалявам за сянката, която пада над лицето му и кара очите му да помръкнат до зелено.

— Хей — казвам аз, ставайки от леглото, решена да го накарам да забрави за съществуването на злите сили, които могат да ни навредят… и да ни разделят. Да забрави за това, че той живее с някои от враговете ми. Може би най-страшните от тях. Прайдът все пак не желае смъртта ми. Дори и енкросите не са пряка заплаха. За мен те са безлики, мистични демони, тайнствени страшилища, които крият опасност за мен само ако ловците ме заловят и предадат на тях. — Да не говорим за това — казвам аз и обвивам ръце около кръста му.

Той ме прегръща толкова силно, че ми изкарва въздуха.

— Не искам да бъдеш наранена. Никога.

Има нещо в гласа му, в начина, по който ме притиска до себе си — една непоколебимост и енергия, която кара кожата ми да потръпва и стомахът ми да се свива.

В същото време се питам дали знае нещо повече. Дали има нещо, което не ми е казал. И какво може да е то?

Пропъждам тази мисъл и заравям лице в топлите му гърди. Приятно ми е да усещам мекия, хладен памук на блузата му до лицето си.

— В такъв случай може би е добре да не ме прегръщаш толкова силно, защото ме смазваш — казвам шеговито.

— Хайде — казва той, сетне ме хваща за ръката и ме повежда към кухнята. — Умирам от глад. Да хапнем нещо.

Гласът му сега е нормален. Кадифен и дълбок. Дори спокоен. Онова, което долових по-рано в него, вече го няма и по-късно дори се питам дали не ми се е сторило.

 

 

— Уил не идва напоследък на училище.

Вдигам поглед от учебника си, когато чувам тази нехайно подхвърлена забележка на сестра ми. Тамра работи на пода до мен. Наблюдава ме внимателно, държейки химикалката си неподвижно над хартията.

— О? — казвам аз горда с хладнокръвието си, отказвайки да захапя въдицата. — Може би отново е заминал някъде извън града.

— Не, братовчедите му са на училище. — Очевидно тя е чувала за техните риболовни експедиции, макар да не подозира, че плячката им е съвсем друга.

Свивам рамене и отново се връщам към учебника си. След малко чувам химикалката й пак да дращи по листа и отново дишам спокойно… надявайки се, че сме изчерпали темата. За щастие мисис Хенеси не е споменала за посещението на Уил и не мисля, че ще го направи.

— Ти виждала ли си го?

Очевидно не е приключила. И сега става трудно. Да лъжа сестра си, никога не ми е било лесно, но ако й кажа истината, това може да доведе до други истини, които тя не е готова да чуе, нито пък аз съм готова да призная.

— Не.

— Хм. Предполагам, че той не е все пак някакъв принц. — Тя ме гледа право в очите. Устоявам на изкушението да й кажа, че Уил е нещо много повече от принц. — Добре ли си? — пита тя.

— Да. Никога не съм вярвала много в принцове.

— Не се шегувам. — Тя свива рамене, а аз неволно се сещам за Касиан. Някога тя си въобразяваше, че той е принц и не съм сигурна дали още не вярва в това. — Просто, ако се натъкнеш на жаба вместо на принц, ще бъде нещо ново за теб. Това е всичко.

Аз изсумтявам и се опитвам да насоча разговора в друга посока:

— Как е Бен?

— Добре, предполагам.

Което означава, че Тамра не е хлътнала по него. Той в края на краищата не е Касиан. Колкото и голяма да е решимостта й да продължи напред, аз съм сигурна, че Касиан е все още в ума й, засенчвайки всички останали. Много жалко. Ако имаше истински приятел, той може би щеше да я накара да спре да се притеснява за мен и да заглуши страховете, че ще съсипя живота й тук. Тоест, в още по-голяма степен. Един истински приятел, освен това би могъл да й даде така желаното от нея усещане за нормалност.

Може би трябва да й кажа за Уил. Да й обясня, че вече искам да останем и да бъдем щастливи тук. Че харесвам Уил много… и дори нещо повече от това. Че мога да живея тук именно благодарение на него. Въздъхвам. Но това би сложило началото на един много дълъг разговор. По-дълъг, отколкото желая. Тя така и така ще научи истината, когато той дойде утре, за да излезем заедно.

— В момента харесвам друго момче — съобщава тя, преди да успея да кажа нещо.

Вдигам очи към нея.

— Нима? Намерила си своя принц?

— Хм. Може би. — Тя кимва, отказвайки да даде подробности и аз не настоявам. Нищо не може да накара Тамра да сподели нещо, когато не иска. По това си приличаме, предполагам. Твърде дълго сме живели заедно, но в същото време откъснати помежду си, пазейки ревниво най-съкровените тайни на сърцето си, защото знаем, че на нито една от нас няма да й хареса онова, което би открила там. Проблемът обаче е в това, че се познаваме твърде добре, за да можем да скрием нещо една от друга.

Поглеждам я за момент, устните ми се раздалечават, готови да прекъснат нишката на мълчанието, но думите така и не идват. Някои навици си отиват трудно. Не съм готова да й кажа за Уил все още. Сега това е една малка, вълнуваща тайна, приласкана близо до сърцето ми. Красива пеперуда, която успях да хвана и да задържа предпазливо в събраните си шепи.

Тя ще узнае за нея съвсем скоро. Засега ще пазя прекрасната пеперуда близо до мен и ще опитам да не я смачкам.

На следващия ден Уил не се появява както обикновено.

Не съм изненадана. Той ми обеща, че днес ще отиде на училище… и аз доста го изтормозих, докато го направи. Не искам да си има неприятности или да се провали заради мен, нито да привличам допълнително вниманието на семейството му върху себе си.

Но тъй като ми бе обещавал това и преди и всеки път все идваше, не мога да не се чувствам разочарована, когато денят е на път да си отиде, без да го зърна. Защото до срещата ни довечера ме очакват още много самотни часове.

Навестявам мисис Хенеси за кратко. Гледаме заедно телевизия преди следобедната й дрямка. След това се прибирам вкъщи и се настанявам на леглото с идеята да поуча малко, за да наваксам пропуснатото в училище. Прехвърлям набързо химията и продължавам с геометрията — уравнения с квадратна функция. Учих тези неща преди две години и затова решавам задачата с относителна лекота, когато чувам…

Тихо изщракване.

Скърцане по паркет.

Кожата ми настръхва, танцува, трепти от вълнение. Уил! Оставям молива си, надигам се в леглото и започвам трескаво да разресвам косата си.

— Ехо? Мамо? — Убедена съм, че не е майка ми, но питам за всеки случай.

Нищо. Тишина.

— Госпожо Хенеси?

Ставам от леглото, тръгвам към вратата и надниквам във всекидневната. Външната врата е отворена. Отвън струи слънчева светлина, в която танцуват малки прашинки. По-отзад се вижда басейнът, който е толкова яркосин, че неволно премрежвам очи.

— Уил! — осмелявам се да извикам и в гласа ми прозвъняват нотки на надежда.

Тръгвам напред, стрелвайки бърз поглед към празната кухня. В случай че е вътре и приготвя нещо за хапване. Но тя е празна. Спирам се на входната врата и обхождам с поглед района, но и там няма никого.

На лицето ми се изписва разочарование. Уил го няма.

Хлопвам вратата и този път проверявам дали е добре затворена. Кожата ми все още потръпва и искри от енергия. Онази енергия, която чувствам, когато наблизо е Уил. Само че Уил щеше да ми отговори.

Спирам поглед върху вратата и разтривам ръцете си, които са все така настръхнали, въпреки топлината на тялото ми. Макар да не знам дали от това ще има полза, заключвам вратата. Тишината е глуха и тягостна. Не се чува никакъв звук.

Кожата ми е пламнала от жегата. Едно гмурване в басейна би ми помогнало. С ръка върху подгъва на блузата си се обръщам и тръгвам да взема банския си.

И изпищявам.