Софи Джордан
Огнена светлина (31)

31

Те се изгубват в бъркотия от вършеещи крайници, ръмжене, ругатни и разкъсана плът. Чуват се ударите, които си разменят.

— Спрете! Спрете!

Телата им се търкалят и извиват на земята. Камъчета и скални късове се откъртват и политат надолу в хищния, ненаситен мрак.

— Ясинда! — Тамра е до мен. А до нея е Зендър. За щастие останалата част от групата е в своя малък свят на пиянски унес, далече от схватката. — Това Касиан ли е?

Кимвам тревожно.

— Кой е Касиан? — пита Зендър.

Уил се завърта и се озовава върху Касиан. Замахва с юмрук и го стоварва върху лицето на Касиан. Трепвам при хрущящия звук на кост, ударена в кост. Усещам по зъбите си медния вкус на кръв и осъзнавам, че съм прехапала устните си.

Касиан се изсмива студено, докосвайки стичащата се от носа му кръв. И в този момент през ума ми прелита мисъл, която ме стъписва. Уил не би трябвало да е по-силен от Касиан. Касиан е най-силното драки, което познавам. Могъщ оникс.

Тамра ме прегръща, всичко между нас е забравено.

— Тамра — прошепвам аз, вкопчвайки се в нея.

— Всичко е наред. Тук съм до теб.

И аз се чувствам ужасно, измъчва ме горчиво угризение. Трябваше да й кажа истината. Да й разкажа всичко.

Използвайки краката си, Касиан изблъсква Уил с цялата сила на тялото си. С цялата сила на едно драки. Уил се строполява на земята с изкривено от болка лице, след което моментално бива връхлетян от Касиан. Двамата отново се вкопчват един в един и започват да се търкалят надолу по наклонената скала, разменяйки си удари.

Изпищявам, когато виждам, че телата им набират инерция.

Тогава Уил осъзнава какво става и забива пръсти в земята, опитвайки се да се задържи. Над тях се вдига облак червен прах. После ръцете му губят опора и се вкопчват в празния въздух. Всичко се случва толкова бързо. Виждам лицето му. Неистовите му очи. Застиналата му във вик уста. Тътенът на сгромолясваща се скална маса.

Отскубвам се от Тамра и се втурвам към него, спирайки се на самия ръб на стръмната урва. Със свито сърце, гледам как Уил и Касиан изчезват от погледа ми, плъзгайки се надолу по каменистия склон.

— Уил!

Пристъпвам още крачка напред и се спирам рязко пред внезапно зейналата пред мен пропаст. Където Уил изчезна, пропадайки в дебнещия мрак. За кратко не чувам нищо друго, освен бумтящата музика зад мен.

Сетне далече долу в пустинята нещо изтрополява страховито, при което се сгърчвам от ужас, умирайки вътре в себе си. Тялото на Уил, което достига дъното!

Знам, че не е Касиан. Той не би паднал.

Ръцете ми се свиват в изтръпнали, безчувствени юмруци. Обръщам се. Усещам как сърцето ми спира да бие. Болка. Страдание. Толкова непоносимо, че дори не мога да дишам. Сълзи се стичат бавно по страните ми.

Тамра поклаща глава, отказвайки да повярва на очите си, които са диви и безумни, почти като тези на Уил, миг преди да изчезне в пропастта.

Успявам да си поема дъх. От устните ми излиза струя въздух — горещ, плътен дим. И в следващия момент осъзнавам какво става — ужасеното изражение на Тамра; пребледнялото лице на Зендър; очите му, които са тъмни като обкръжаващата ни нощ. Черни като мастило. Подобни на бездънни блата. Той ме наблюдава. Вижда дима, който излиза от устата ми.

Но в този момент не ме е грижа. Което може би е глупаво. Но съм безсилна да направя каквото и да е било. И Тамра го знае. Тя се втурва към мен с протегната ръка, сякаш може да спре огъня. Да спре мен.

— Ясинда, не!

Случва се мигновено. Преди да се осъзная, крайниците ми заемат позиция. Издължават се и се приготвят за полет. Хрущялите на носа ми се издават напред, вибрирайки. Късите ръкави на блузата ми се изхлузват от ръцете ми и падат на земята, изшумолявайки. Крилата ми се отварят и изплющяват зад мен. Вдигам острото си като бръснач лице и леко приклякам. Изпъвам ръце. Кожата ми проблясва като огнена, когато скачам във въздуха.

След това се спускам в тъмнината към Уил с разперени криле.

Инстинктите ми влизат в действие и зрението ми се приспособява към мрака. Усещам над себе си топъл полъх, докато се рея в нощта. Нося се във вятъра, без да мисля за неговата нематериалност, усещайки как сухият въздух прониква около кожата ми като електричество.

Вкусът на страха в устата ми е кисел и метален. Но не за себе си се страхувам. Дори не мисля за онова, което сторих. Една-единствена дума отеква в ума ми. Едно име. Уил.

По-късно ще мисля за последствията от това, че се преобразих пред Зендър. Не сега. Все още не. Ще го направя, след като открия Уил. Жив. И после, заедно, ще намерим изход от положението.

Стигам дъното на пропастта и кацвам, но не виждам нищо. От Уил няма и следа. Оттласквам се отново от земята. Някъде високо от върха на Голямата скала ехти музика. Бавно оглеждам кактусите и шубраците наоколо, размахвайки криле в топлия, сух въздух. Уил трябва да е някъде наблизо!

Защото не може да лети. За разлика от Касиан. Поглеждам през рамо. Той също е наблизо. Дебне. Наблюдава. Увиснал във въздуха. И едва ли е доволен от това, че се преобразих пред чужди очи. При това, за да спася човек. И то човек, когото ме видя да целувам.

— Ясинда! — чувам гласа на Уил.

Сърцето ми подскача от вълнение. Проследявам звука и го виждам вкопчен в една издатина. Мускулите му са опънати до скъсване и треперят от напрежение.

Половината му лице е окървавено. Дясната му вежда е разцепена и от нея струи кръв, която се стича в окото му, самото то подуто и затворено. Не знам дали от удар на Касиан, или от падането.

Приближавам се към него и в този момент забелязвам, че нещо не е наред.

Здравото му око се разширява, когато ме съглежда.

— Ясинда! — просъска той. Кипящ от гняв. Към мен? — Какво правиш, по дяволите?

Вторачила съм се в кръвта, която покрива лицето му. Кръвта, която капе от веждата му. Кръв с лилав оттенък.

Ридание засяда в гърлото ми.

— Ти имаш драконова кръв! — извиквам и после си спомням, че той не може да разбере гърлените звуци, които издавам. Протягам ръка към лицето му и когато я отдръпвам, червено-златните ми, блестящи пръсти са обагрени с кръвта му. Показвам му да я види.

Вкопчен в ръба на скалата, борейки се за живота си, той поглежда ръката ми и изругава.

— Ясинда, съжалявам! Исках да ти кажа! — Развълнуван, Уил не успява да се задържи и полита надолу.

Спускам се след него, пикирам и го хващам, изпъшквайки.

Тялото му е тежко, неподатливо. Правя всичко по силите си, за да не пропаднем и двамата надолу. От усилието между зъбите ми свисти горещ въздух.

Размахвам ожесточено криле, докато се снишаваме бавно надолу. Огънят в мен се надига, прогаряйки мускулите на гърба ми. И през цялото време мисля за едно-единствено нещо: Той има драконова кръв.

Когато стигаме земята, аз го оглеждам, прокарвам ръце по тялото му, проверявайки за сериозни наранявания, въпреки че ми се иска сама да го нараня.

Той ме поглъща с поглед. Усмихва се тъжно и вдига ръка към лицето ми.

— Ти си точно такава, каквато те помня.

Изръмжавам срещу него, извън себе си от гняв. Как е възможно да има драконова кръв? Мислех, че нямаме повече тайни. Аз дори скочих от скалата заради него. Разкрих се пред Зендър.

Сега всичко добива ужасяващ смисъл. Защо има такава връзка между нас, защо е толкова добър следотърсач, защо е толкова силно привлечен от мен. Усещането, че се познаваме един друг. Изведнъж всичко престана да бъде истинско. Различно е от онова, което беше… преди.

Той поклаща глава, трепвайки, сякаш движението му причинява болка.

— Моля те, не се сърди. Мога да обясня. Случи се, когато бях болен. Левкемията… аз умирах. Баща ми ми даде драконова кръв. Не ми остави никакъв избор. Беше изгубил майка ми и отказа да изгуби и мен…

Свеждам глава, опитвам се да обуздая гнева си, противоположните емоции. Думите му се сливат една в друга като далечното боботене на двигател.

Лек ветрец отмята косата от раменете ми в тихата нощ.

Завъртам се, чувствайки огънят да се надига към центъра на гърдите ми. Освобождавам тлеещия си дъх, когато една блестяща тъмна фигура се приземява малко по-нататък. Огромните разноцветни крила над нея примигват в лилава светлина. Касиан.

След това забелязвам, че не е сам. Притиснал е Тамра толкова близо до себе си, че в първия момент не я забелязвам. Не и преди да я пусне. Тя се препъва, когато губи тъмната опора на тялото му, сякаш не може да стои сама на собствените си крака. Кехлибарените й очи просветват гневно, но аз се радвам, че се е върнал за нея… и не я е оставил горе на Голямата скала със Зендър и другите ловци.

Но Касиан не гледа към Тамра. Тъмните му, пурпурни очи проблясват заплашително в нощта… най-напред към мен и след това към Уил.

Страхът забива зъбите си дълбоко в мен, но аз го пренебрегвам и заставам пред Уил, опитвайки се да го прикрия с тялото си.