Софи Джордан
Огнена светлина (17)

17

На следващия ден нито мама, нито аз споменаваме нещо за продажбата на камъка. Глупаво е, но аз тая малката надежда, че мълчанието по този въпрос може да я накара да забрави за намерението си.

Докато тя и Тамра чакат пиците ни в „Чъбис“, славеща се като най-добрата пицария в Чапарал, аз отивам малко по-надолу, за да избера филм за вечерта. За предпочитане комедия. Нещо, което да ме разсее.

Случва се на връщане.

С диска в ръката пресичам улицата малко преди „Чъбис“, когато бивам грабната и завлечена в тясно оградено пространство между две бетонни стени, усещайки в ноздрите си силната миризма на близката боклукчийска кофа.

Боря се, изпускайки дим, усещайки огъня, който се надига в гърлото ми. Извивам глава в опит да се завъртя с лице към нападателя си, за да го превърна в купчина кости и пепел.

— Спри!

Веднага разпознавам ниския хриплив глас и никак не съм изненадана. Дълбоко в себе си знаех, че ако прайдът ни проследи и ни открие… той ще бъде този, който ще ги води.

Той леко ме раздрусва.

— Приключи ли? Няма да ти позволя да се обърнеш докато не ми обещаеш, че няма да ме изпепелиш.

— Не съм сигурна, че мога да ти обещая това — казвам през смях, все още задъхана.

След известно време големите ръце около раменете ми се отпускат. Изтръгвам се от тях и се обръщам.

— Здравей, Ясинда — казва той, сякаш срещата ни тук е най-естественото нещо на света.

На очите ми им трябва повече време да възприемат онова, което вече знам. Втренчвам се в него. Подобен на издигаща се стена. Близо два метра висока. Бях забравила за ръста му. За внушителното му присъствие. Някак с времето и разстоянието, тук в човешкия свят той се беше смалил в ума ми. И сега отново осъзнавам защо именно той е водачът на нашия прайд. Отстъпващ единствено на баща си.

— Как ни откри, Касиан?

Той кимва леко глава. Виолетово-черни кичури се спускат по раменете му.

— Мислеше, че няма да успея ли?

— Не знам защо е трябвало да си правиш труда.

— Така ли?

— Защо просто не забрави…

— Не мога да го направя.

— Защото така ти заповяда баща ти — просъсквам аз.

Петна с цвят на въглен пробягват под смуглата кожа на Касиан, драконовата му плът всеки момент е готова да се появи.

— Не съм тук заради баща ми или прайда.

Докато виолетово-черните му очи се взират в мен, осъзнавам, че това е самата истина. Разбирам какво иска да ми каже. Той е тук заради себе си.

Изправям гордо глава.

— Ето какво, Касиан — не смятам да се връщам у дома. — Най-малкото не и по този начин. Нямаше да позволя да бъда завлечена обратно.

Той реагира на това като типичен мъжки дракон. Лицето му се сковава, носът му става на остри бразди, кожата му просветва и потъмнява. В един момент е черна драконова кожа, а в следващия човешка.

Подготвям се за евентуално нападение, свивам пръстите на краката си. От носа ми излиза пара като топъл дъх в зимен ден.

Той може да е по-силен, но аз не съм беззащитна. Касиан знае това, разбира се. И именно затова е тук. Той ме иска заради онова, което умея.

Изучава ме, обмисляйки ситуацията.

— Готов ли си за това? — предизвиквам го аз.

— А ти? — отвръща той.

Готова ли съм да го изпепеля с едно-единствено дихание? Въпреки гневния му поглед, той е част от миналото ми, един от вида ми, от нашето наследство, с което майка ми беше решила да се разделим завинаги.

— Не можеш да се бориш срещу целия прайд — добавя той малко по-късно.

Повдигам кротко вежди, въпреки че вътрешно кипя.

— О, значи смяташ да въвлечеш целия прайд в това? Мислех, че си тук по собствено желание.

— Така е, но тъй или иначе те щяха да изпратят някой след вас. Аз предложих услугите си, но ако се върна с празни ръце, просто ще изпратят някой друг. Вероятно Корбин.

Опитвам се да не потръпна. Корбин. Синът на Джабел и братовчед на Касиан. Той и Касиан никога не се бяха разбирали. Дори и не си правеха труда.

— Ела с мен, Ясинда. Неизбежно е.

Свивам ръце в юмруци, при което ноктите ми се забиват в дланите.

— Това ли искаш? Да дойда с теб и да те мразя до края на живота си, защото не си ми оставил избор?

— Ще го превъзмогнеш…

— Не, няма!

Изглежда изненадан за момент, сетне леко тъжен. Очите му се присвиват, сякаш ме вижда за пръв път, или открива нещо ново в мен.

— Можеш да се върнеш — казвам аз, възползвайки се от мълчанието му. — Да ги насочиш в погрешна посока. Да им кажеш, че не си успял да…

— Не мога да направя това.

— Мислиш си, че един ден просто ще се събудя и ще си кажа: „Хей, аз искам отново да съм собственост на прайда и да бъда използвана за продължението на вида ни“. — Скръствам ръце пред гърдите си. — Няма да се върна.

Той се взира продължително в мен. Коремът ми се свива под погледа му и за момент разбирам защо Касиан има толкова силно въздействие върху повечето момичета в прайда. В това число и върху сестра ми.

— Добре. Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място. Каквото и да казваш и да мислиш сега, светът на хората ще ти дотегне. Тази жега трябва да е истински ад за твоето драки. Истинско мъчение! Затова ще чакам. И ще дойда отново след… — Той накланя леко глава, сякаш пресмятайки колко мога да издържа тук. — Пет седмици — съобщава в заключение.

Пет седмици! Почти съм изненадана, че ми даде толкова много време.

— О, мама ще се зарадва, че си се отбил. Сигурно ще ти сготви задушено.

— Не е нужно тя да знае, че съм те намерил… или че съм бил тук. — Устните му се свиват. — Не искам да те вземе отново и да побегне нанякъде. — А тя несъмнено ще го направи. Тук той е прав.

Очите му надникват в мен и усещам да ме обзема едно познато чувство на неловкост. Но също така и нещо друго. Нещо, което не съм изпитвала никога преди, когато съм с Касиан. Странно чувство на копнеж. Казвам си, че то е насочено по-скоро към прайда и моя вид. А не към него. Към онова, което той олицетворява. Почти усещам миризмата на планините и мъглите, която като че ли се носи от него. Трябва ми много воля да не пристъпя напред и да не вдишам въздуха, да заровя нос в топлата му, благоуханна плът.

— Мога да бъда търпелив — добавя той.

Не казвам нищо. Просто отвръщам на погледа му, чувствайки се леко замаяна, докато се взирам в моравочерните вирове на очите му, възпирайки се да не пристъпя към него.

В миналото никога не бих го описала като търпелив. Той беше от типа момчета, които вземат, без да питат, защото това е тяхно рождено право. Великият принц на драконите. Като всяко друго женско драки от мен се очакваше да се хвърля в краката му в блажено преклонение. Какво би могло да го е променило?

Слагам ръка на кръста си.

— Търпелив? Ти? Възможно ли е наистина това?

Той въздъхва и се приближава към мен. Отстъпвам назад, докато гърбът ми среща твърдата бетонна стена.

— Не отричам, че се надявам между нас да има нещо повече, Ясинда. Нещо истинско и трайно. — И вероятно забелязал някаква промяна по лицето ми, побързва да добави: — Надявам се! Никога не бих прибягнал до принуда.

— А ако не искам? Ако не го поискам никога?

Той стисна устни, като че ли опитва вкуса на онова, което е чул. И то очевидно не му харесва.

— Тогава ще уважа желанието ти — казва Касиан рязко, сякаш бързайки да изрече думите, които го нараняват. Изписаното на лицето му отвращение е почти комично. Идеята, че никога няма да се обвържа с него и няма да създадем малки огнедишащи дракони, е неприемлива. Независимо дали го разбира или не, той вече гледа на нещата като алфа-водач. Дар на прайда, грижещ се за бъдещето на нашия вид. Нехаещ за отделните индивиди. Той заяви, че е тук по собствено желание. Само дето не осъзнава, че прайдът е част от него. Той никога не може да отдели нуждите и желанията си от тези на прайда. И точно в това се крие опасността.

— Искам да ми дадеш думата си. Обещай ми, че няма да се бъркаш в живота ми, докато съм тук, и няма да ме принуждаваш да се върна. — И ако го направи, ще му повярвам. Познавам и много негови страни, но той никога не е бил лъжец.

Усещам върху себе си тежкия му поглед.

— Обещавам.

— Добре — казвам накрая, минавайки покрай него. — Ще ти се доверя. — Има нещо в очите му и израза на лицето му, което ме кара да му вярвам. А и какво друго ми остава?

— Би трябвало — промърморва той. — Винаги можеш да ми вярваш.

Когато съм отново на улицата, виждам майка ми в Тамра да излизат от „Чъбис“. Поглеждам бързо през рамо — Касиан вече го няма. Внезапен полъх на вятъра ме накарва да вдигна поглед към тъмната сянка във въздуха, която се издига все по-високо и се топи в нощта като чезнеща мъгла. Единствено гласът му остава да шепне в мен. Винаги можеш да ми вярваш.

Надявам се да е прав. Или по-скоро се надявам да не греша.

 

 

Трепвам, когато звънецът бие неочаквано малко след началото на петия час. Оглеждам се объркано, докато всички от класа скачат от чиновете си, оставяйки вещите си.

— Какво става? — питам момичето до себе си.

Тя завърта очи.

— От небето ли падаш? Не чу ли обявлението? Съобщиха го днес, повтарят го през цялата седмица.

Поклащам глава. Всеки ден чувам гласа на директора да ехти по високоговорителя, но дори сега, месец по-късно, никога не се заслушвам.

Месец по-късно. Разсъждавам като затворник. Като арестант, който брои дните, които е прекарал зад решетките.

Непрекъснато мисля за Касиан. Почти не мигнах през изминалата нощ, връщайки се отново и отново към случилото се в онази малка странична алея. Приятно е да си мисля, че може да е наблизо, готов да ме върне у дома, ако всичко тук стане твърде мъчително. Или се окаже повече, отколкото мога да понеса. Хубаво е да знаеш, че имаш изход.

— Имаме общо училищно събрание — обяснява момичето.

— О! — Гледам надолу в чина си, преценявайки дали мога да остана в стаята.

— Присъствието е задължително.

— О! — повтарям аз.

Тя ме поглежда с възмущение.

— Малко спортен дух няма да ти навреди. Нашият баскетболен отбор стигна до плейофите.

Кимвам, сякаш знам това. И осъзнавам значението на този факт. Подготвям се мислено за предстоящото събрание. Надявам се да е на открито.

Потръпвам при мисълта, че мога да бъда затворена някъде заедно с още шестстотин ученици. Това не трябва да се случва. Не бих могла да го понеса. Часът по физическо в салон с шейсет ученици беше достатъчно тежко изпитание. Изправям се и се вливам в шумния поток по коридора.

* * *

Желанията ми никога не се сбъдват, мисля си аз, докато цялото училище се стича в спортния салон, предназначен преди седемдесет години за много по-малко ученици.

Силни удари на барабан отекват от стария дървен под, звукът се изкачва по краката ми и достига до гърдите ми — нежелано ехтящо пулсиране.

Преминавам през двойната врата и стомахът ми се свива при вида на превъзбудените ученици, насядали нагъсто по скамейките. Оркестърът е в далечния край на салона. Музикантите носят тъмночервени униформи с колосани яки. Докато свирят на инструментите си, те леко се поклащат, сякаш се забавляват. Подпухналите им, червени лица, лъщящи от пот, говорят друго.

Струйка пот се стича по гърба ми. Тук е по-топло, отколкото навън. Порите ми се разширяват, жадувайки за по-хладен въздух, мъгла, влага. Но единственото, което се долавя, е тежката миризма на твърде много хора, натъпкани на едно място. Непознати ученици се бутат покрай мен.

— Хайде, движение! — промърморва някакво момиче и ме блъсва с рамо.

Изтласкана съм напред в море от хора, много по-навътре в салона, отколкото бих искала да бъда. Обръщам се и напрягам очи, оглеждайки се за врата или нещо подобно. Някой в потната тълпа, за когото да се залепя. Тамра. Катрин или Бърнард. Дори и Нейтън би свършил работа. Някой, който да ме разсее и да ми помогне да се справя с това.

Но не и Уил. Знам това добре. Той не е подходящият човек.

Вдигам лице, опитвайки се да вдишам чист въздух. Невъзможно. Салонът е спарен и мирише на пот и нечисти пори. Поемам си въздух още по-дълбоко в смалените си бели дробове. Долавям миризмата на кръв, попила надълбоко в дървения под, и ми прилошава. Чувам в ума си гласа на Касиан: „Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място“.

Краката ми се движат вдървено. Казвам си, че събранието не би трябвало да продължи дълго и се оглеждам къде да седна. Мушвам се на първото място, което зървам, и се снишавам колкото мога повече.

Мажоретки развличат множеството, размахвайки помпоните си и подскачайки изящно във въздуха. Бруклин е там. Силно гланцираните и устни са извити в широка усмивка, докато вика към тълпата.

И най-отпред в самия център, колкото може по-близко до действието, седи Тамра с изражение на истински възторг.

— Хей! — Момиче с грозни зелени шини ме смушква грубо. — Ти от единайсетите класове ли си?

Взирам се в нея и в заплашително потракващите й зъби, докато изрича думите си ядовито. Думи, които като че ли не достигат до ума ми.

Сетивата ми са свръхнатоварени. Оглушителните удари на барабаните се стоварват като юмруци в главата ми, сякаш оркестърът е решил да разцепи черепа ми отвътре.

Трепвам, когато гръмват писъци и викове, които взимат връх дори над какофонията на оркестъра.

Оглеждам се замаяна. През една от двойните врати в салона влитат дузина момчета, облечени в червени бейзболни фланелки. Тълпата полудява и се надига екзалтирано, подобна на бурно море.

Гласът на директора се извисява над всички останали — странен безплътен звук по микрофона. Сякаш Бог говори на хората на земята.

Някой ме дръпва силно за ръката. Завъртам глава и това е отново момичето със зелените шини.

— Хей, това е секторът на единайсетокласниците!

Чувам думите й, но те отново не достигат до съзнанието ми. Не разбирам.

— Ти кой клас си? Да не си няма? — пита тя.

— Десети — отвръщам аз.

Тя се навежда напред, тиквайки лицето си до моето и заговаря високо и бавно, сякаш съм умствено изостанала.

— Ти. Седиш. Ето. Там! — Сетне забива пръст във въздуха, сочейки над рамото ми.

Две момичета до нея прихват. Разменят си одобрителни погледи. Окуражена, тя ме бутва по рамото.

— Хайде. Махай се оттук.

Тръгвам отчаяна. Не специално заради момичето със зелените шини, а заради всичко. Затова, че съм тук. Затова, че изгубих всичко. Небето, прайда… живота си.

Затова, че майка ми дори не я е грижа какво ми причинява. Затова, че Тамра е толкова щастлива. Затова, че Уил, единственият, който ме връща към истинската ми същност и запълва чувството ми за гнетяща празнота, е някой, когото трябва да държа далече от себе си.

Когато до игрището остават само няколко реда скамейки, се спирам и светът се завърта. Сухата горещина, противните миризми, пронизителните звуци, неприятният досег с множеството, което е навсякъде около мен…

Всичко това е твърде много. Твърде. Много. В беда съм.

Някой ми извиква да седна. Други подемат вика. Потръпвам. Треперя. Усещам кръвта да се смъква от лицето ми и да се стича надолу като вода през сито.

Сред врявата разпознавам гласа на момичето със зелените шини:

— Ще повърне ли? Отвратително!

Да повърна? Иска ми се… иска ми се това да е само пристъп на гадене. А не предсмъртна агония. Или може би вече съм мъртва. Залутал се дух.

Пред очите ми пада сива мъгла. Не виждам. Едва се държа изправена. Повдигам крак, опитвам се да стъпя на долното стъпало. И тогава разбирам какво ще се случи. Ще се строполя на дървения под. Или върху нечие тяло. Знам това. Усещам, че падам. Спускам се в дълбоката сивота. Въздухът се завихря покрай лицето ми.

И след това, нищо. Всичко спира.

Нечия ръка обгръща раменете ми. Подхваща ме отзад. Улавя ме. Сивотата се отдръпва. Светлина изпълва зрението и заедно с нея се появява лице.

Уил.

Той се навежда над мен, лицето му е напрегнато и ослепително красиво. Светлокафявите му очи проблясват, завладени от чувство, което не мога да разчета. Той промърморва нещо приглушено, след това стисна зъби и не казва нищо повече.

Ръката му се плъзва по моята и я стисва, пръстите му се преплитат с моите, дланите ни се целуват. Мога да усетя силното туптене на сърцето му само от това единствено докосване. Равномерният пулс на дланта му възвръща силите ми.

Близостта му винаги има това въздействие върху мен. Вдъхва ми живот. Призракът на смъртта отстъпва като бързо чезнеща мъгла. Кожата ми се изпъва и сетивата ми се възвръщат. Гърдите ми вибрират. Изпълва ме чувство на облекчение, благодарност и още нещо.

Той е приковал поглед в мен. И в този момент става тихо. Врявата около нас заглъхва и се превръща в далечен неясен шум. Сами сме.