Софи Джордан
Огнена светлина (3)

3

Чакам цяла вечност. Дълго след като звукът на хеликоптерите и двигателите утихва. Мокра и потръпваща се свивам върху каменния под, обгръщам краката си, разтърквайки гъвкавите си прасци. Ръцете ми се плъзгат по златисточервената ми кожа. Нараненото ми крило гори и тупти. Бавя се, ослушвам се, но няма нищо. Само шепота на гората и галещия шум на водопадите около мен.

Няма мъже. Няма ловци. Няма го Уил.

Намръщвам се. Поради някаква причина това ме тревожи. Никога повече няма да го видя. Няма да разбера защо ме пусна. Няма да узная дали наистина е прошепнал това, което ми се стори, че казва. Красиво.

В този единствен момент между нас имаше някаква връзка. Някак просто се случи. Бях сигурна, че ще ме залови. Ловците не са склонни да проявяват милост. За тях ние сме само плячка. Подвид, който може да бъде направен на части и продаден на нашия най-голям враг — енкросите. От зората на човечеството енкросите са жадували за подаръци, изработени от телата на нашия вид, обсебени от идеята да ни разкъсват на парчета или да ни държат като заложници, за да използват магическите способности на кръвта ни, подобната ни на броня кожа и способността ни да откриваме скъпоценни камъни под земята. За тях ние сме нищо. Същества, които не притежават нито душа, нито сърце.

Тогава защо Уил ме пусна? Необикновеното му лице се е запечатало в ума ми като с огнено клеймо. Гладката му, мокра коса. Напрегнатите му очи, взиращи се загадъчно в мен. Би трябвало да виждам лицето на Касиан. Той е моята съдба. Приела съм това, макар да роптая и с риск за живота си напускам пределите на прайда през деня, за да избягам от него.

Чакам възможно най-дълго, до момента, в който влажният студ в скривалището ми става непоносим. Внимателна съм, в случай че това е капан. Отскачам леко от ръба на скалата и се плъзвам над ледената вода. Издигам се покрай неравната скала. Нараненото ми крило се бори със съпротивлението на въздуха, мембраните са опънати и болезнени от яростното усилие.

Въздухът свисти в устните ми, докато се издигам към върха. Строполявайки се, долавям наситения, глинест аромат на земята. Дланите ми се заравят във влажната пръст. Тя ми дава сили, бучейки в тялото ми. Заровена дълбоко, вулканичната скала мърка като спяща котка. Чувствам я, чувам я, живея чрез нея.

Винаги е така — тази връзка с плодородната, щедра земя. Именно тя ще излекува крилото ми, а не някое лекарство, направено от човек. Аз черпя сила от богатата, животворна земя.

Мирис на дъжд е надвиснал над гъстата мъгла. Изправяйки се, тръгвам към притаената й прегръдка и се отправям към езерото, където са дрехите и колелото ми. Слаба слънчева светлина се процежда през балдахина от клони, бори се с мъглата и превръща хладната ми кожа в червеникав бронз.

Сигурна съм, че Лазур е успяла да стигне у дома. Няма да си позволя да обмислям друга възможност. Прайдът вече е разбрал, че ме няма. Започвам да съставям различни обяснения в главата си.

Пристъпвам тихо между дърветата, ослушвайки се за необичайни звуци, в случай че ловците се завърнат… Но зад тревогата ми се прокрадва надежда.

Надеждата, че един ловец ще се върне и ще отговори на въпросите ми, ще удовлетвори любопитството ми… Отново онова странно, пърхащо усещане в стомаха ми, което почувствах, когато чух прошепнатата дума.

Постепенно се появява звук, извива се във въздуха, разгонва птиците от клоните. Драконовата ми кожа настръхва, проблясвайки от червено към златно, от златно към червено.

Пронизва ме страх, когато чувам звука на приближаващите се двигатели. В първия момент ми хрумва, че ловците са се върнали за мен.

Дали красивото момче е променило решението си?

След това чувам името си.

Ясинда! Звукът отеква отчаяно през лабиринта от високи борове.

Вдигам глава, слагам ръце пред устата си и извиквам:

— Тук съм!

За секунди съм заобиколена. Коли удрят спирачки. Премигвам при отварянето и затръшването на вратите.

Няколко от старейшините се появяват, разкъсвайки издигащата се мъгла със суровите си лица. Не виждам Лазур, но Касиан е сред тях. Толкова прилича на баща си, с неумолимо свитите си устни. Обикновено харесва драконовия ми облик, предпочита го, но сега в очите му няма никакво възхищение. Приближава се към мен, висок и внушителен. Едър, мъжествен и стърчащ над другите. За момент си спомних топлата му силна ръка, когато хвана моята вчера в часа по летателни маневри. Би било толкова лесно да го допусна до себе си и да направя онова, което искат всички… което очакват всички.

Не намирам сили да срещна погледа му, затова изучавам блясъка на късо подстриганата му, мастиленочерна коса. Той се навежда към мен и дъхът му раздвижва косъмчетата около слепоочието ми, когато изръмжава с дълбокия си, хриплив глас:

— Изплаши ме, Ясинда. Помислих си, че съм те изгубил.

Кожата ми настръхва, пламва от унизителния намек, който се съдържа в думите му. Само защото прайдът смята, че си принадлежим, не означава, че е така. Поне не още! Сигурно за стотен път ми се приисква да съм обикновен дракон. Не Великата огнедишаща, от която всички очакват толкова много. Животът ми щеше да е много по-прост. Щеше да бъде мой. Мой живот.

Майка ми минава през групата, избутвайки Касиан настрани, сякаш е просто момче, а не двуметров оникс, способен да я смаже. Лицето й, покрай което падат палави къдрици, е красиво, с приятен овал и кехлибарени очи като моите. След като татко умря, неколцина мъже се опитаха да я ухажват. Дори бащата на Касиан, Северин. За щастие, тя не прояви интерес към никого. Отношенията ни с майка ми и без това бяха трудни и последното нещо, от което се нуждаех, беше някой мъжествен драки, който се опитва да заеме мястото на баща ми.

Сега, в този момент, тя изглежда по-стара. Устните й са свити, очертавайки тясна линия. Дори в деня, когато ни казаха, че татко повече няма да се прибере, тя не изглеждаше така. И осъзнавам, че причината за това бях аз. Стомахът ми се свива на топка.

— Ясинда! Слава богу, че си жива! — Майка ми ме прегръща и аз извиквам, когато притиска раненото ми крило.

Тя се отдръпва.

— Какво стана?

— Не сега. — Бащата на Касиан слага ръка върху рамото на мама и я отмества настрани, така че да застане пред мен. Със своите два метра Северин е висок колкото Касиан и се налага да протегна шия, докато го гледам от горе надолу. Слагайки одеяло върху треперещото ми тяло, той казва рязко: — Преобрази се. Веднага!

Аз се подчинявам. Прехапвам устни от болка, докато крилата ми се превръщат в тяло, разкъсвайки раната, която се опъва и усуква при трансформирането на плътта ми. Нараняването е още там — сълзящ, дълбок прорез върху лопатката ми. Кръвта се стича топла по гърба и аз дръпвам одеялото по-плътно върху раменете си.

Костите ми се пренареждат, свиват се и по-дебелата ми драконова кожа изчезва. Човешката ми кожа е по-уязвима на студа и започвам да треперя, босите ми крака се вкочаняват.

Майка ми е до мен и ме намята с второ одеяло.

— Какво си мислеше, че правиш? — това беше язвителният и критичен глас, който мразех. — Тамра и аз бяхме ужасно притеснени. Да не би да искаш да свършиш като баща си? — Тя тръсва ожесточено глава, очите й горят, изпълнени с мрачна решимост. — Вече изгубих съпруг. Няма да загубя и дъщеря.

Знам, че от мен се очаква извинение, но по-скоро бих преглътнала кесия с пирони. Точно от това бягам — живот, в който разочаровам майка си и задушавам истинската си същност. Живот с правила, правила и още правила.

— Тя наруши най-свещения принцип — заяви Северин.

Аз трепвам. Да летим само под прикритието на мрака. Предполагам, че всякакви мои аргументи против това правило щяха да увиснат във въздуха, след като без малко не бях убита от ловци.

— Очевидно нещо трябва да бъде направено с нея. — Северин и майка ми си разменят поглед, а сред хората наоколо се разнася шепот. Чуват се одобрителни гласове. Драконът вътре в мен изпраща предупреждение. Оглеждам се като обезумяла. Дузина лица, които познавам цял живот. И на нито едно от тях не е изписано съчувствие.

— Не. Не и това — прошепва майка ми.

Не какво?

Ръката й ме прегръща по-силно и аз се облягам на нея, жадувайки утеха. Изведнъж тя е единственият ми съюзник!

— Тя е нашата огнедишаща…

— Не. Тя е моя дъщеря — изфучава майка ми. Спомням си, че тя също е драки, макар да негодуваше срещу този факт. Макар да не се беше преобразявала от години… а вероятно вече и не можеше.

— Трябва да бъде направено — настоява Северин.

Трепвам, когато пръстите на майка ми се впиват в мен през одеялото.

— Тя е просто момиче. Не!

Аз най-накрая намирам сили да попитам:

— Какво? За какво говорите всички?

Никой не ми отговаря, но в това няма нищо страшно. Вбесяващо е, но не и необичайно. Всички — майка ми, старейшините, Северин — говорят около мен, за мен, срещу мен, но не и с мен.

Майка ми и Северин продължават да се взират един в друг и аз знам, че макар да не говорят гласно, между тях тече диалог. През цялото време Касиан ме наблюдава жадно. Моравочерният му поглед можеше да хвърли в смут всяко момиче. В това число и сестра ми; особено сестра ми.

— Ще обсъдим това по-късно. Сега я прибирам у дома.

Майка ми ме повежда бързо към колата. Хвърлям поглед назад към Северин и Касиан, баща и син, крал и принц. Един до друг, гледат ме как се отдалечавам и в очите им се чете обвинение. И нещо друго. Нещо, което не мога да разчета.

По гърба ми пролазват тръпки на ужас.