Софи Джордан
Огнена светлина (18)

18

— Да се махаме оттук. — Гласът му разваля магията. И отново дочувам звуци. Дисонантният оркестър. Стотици крещящи гласове. Неприятната миризма. Замайването се връща. Гледам налудничавата въртележка от лица. Момичето със зелените шини ме зяпа с широко отворени очи. На лицата на приятелките й е изписан подобен шок.

Кимвам с готовност. Изведнъж вече не е от значение, че не трябва да бъда с него. Просто трябва да избягам от този салон.

Уил ме води за ръка надолу покрай скамейките. Топлите му пръсти са вплетени в моите. Чувството е хубаво, сякаш отново съм в безопасност. Стъпките му са уверени, докато вървим към края на скамейките. Заобикаляме закъснелите. Минаваме покрай Катрин, която ме сграбчва за китката.

— Къде… — Гласът й заглъхва, когато вижда Уил. Тя произнася беззвучно думи, които не успявам да разбера.

Продължавам, теглена напред.

— Хей, Уил.

Ангъс маха с ръка от една от горните скамейки, викайки Уил да седне при него. Не виждам Зендър, вероятно е в тоалетната с някое друго момиче.

Уил поклаща глава към Ангъс и стисна по-силно ръката ми.

Стигаме до средата на салона, където седи Тамра. Извръщам глава и я виждам как се изправя, мрачно намръщена. Кехлибарените и очи преливат от безпокойство, което остава непонятно за мен.

След това погледът и се насочва към танцуващите мажоретки. И тогава ме осеня прозрение. Разбирам защо гледа към тях точно в този момент. Не трябва да поглеждам натам, но го правя. И срещам погледа на Бруклин. Лицето й е пламнало и знам, че това не е от физическото усилие.

В следващия момент я изгубвам от погледа си. Уил бутва тежката двойна врата. Когато тръгваме по коридора, врявата постепенно заглъхва. Все още усещам равномерното бумтене на оркестъра, което преминава през стените и тътне в тялото ми.

— Къде отиваме? — питам.

Уил продължава да върви с широки крачки.

Тегли ме след себе си, докато стигаме навън и поемаме по един покрит пасаж. Въпреки сянката, която той предлага, сухата палеща жега е все така непоносима.

— Има ли значение? — Уил ме поглежда през рамо с блестящите си очи, които сега са някак топли и напрегнати. Стомахът ми се свива.

Не — казвам си, — няма значение. Не ме е грижа къде отиваме. Всякъде другаде е по-добре оттук. Всякъде другаде, стига да съм с него.

 

 

Връщаме се в главната сграда и Уил ме повежда по едно стълбище на юг, далече от спортния салон, където са всички.

Захлопването на вратата след нас отеква продължително по стълбището. Имам чувството, че се намираме в някаква тясна капсула, запечатана в земята. Откъснати от всички и всичко. Последните двама души на земята.

Уил пуска ръката ми и сяда на едно стъпало. Последвам примера му и се настанявам едно стъпало по-надолу, твърде стеснителна, за да се осмеля да седна до нето. Бетонът под мен с твърд и студен. Стоманените пръчки на перилата се врязват в гърба ми.

Обикновено избягвам тесните, душни стълбища, предпочитайки откритите пасажи в средата на училището, които свързват първия и втория стаж. Въпреки че така стигам по-бавно до класната си стая.

Но сега, когато съм с Уил, това не ме притеснява особено. Мога да понеса усещането, че съм затворена.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казвам тихо и сплитам пръсти около колената си, поглеждайки към него.

— Да. Изглеждаше малко пребледняла.

— Не се чувствам добре сред тълпи. Май винаги е било така.

— Може да си навлечеш проблеми — предупреждава ме той, взирайки се в мен по онзи странен жаден начин, сякаш разнищва душата ми. Сетне докосва с пръст долната си устна. За част от секундата очите му изглеждат странни. Някак различни. Блестящи ириси и малки тъмни зеници. Почти като на драки. Премигвам, за да проясня зрението си. Очите му отново са нормални. Просто въображението ми се е развихрило. Вероятно пренасям липсващия си дом, Лазур и всичко останало върху него. — Този род събирания са задължителни — продължава той. — Много хора те видяха да си тръгваш. Включително и учители.

— Видяха и теб да излизаш — отбелязвам аз.

Уил се накланя настрани и подпира лакътя си горното стъпало.

— Това не ме притеснява. И преди съм си имал неприятности. — Той се усмихва дяволито и вдига ръце кръстосал пръсти. — Директорът и аз сме ето така! Човекът направо ме боготвори. Наистина.

Разсмивам се дрезгаво.

Усмивката му ме кара да се чувствам добре. Свободна. Сякаш не бягам от нищо. Сякаш мога да остана тук, в този свят, стига да имам него.

Мисълта за това извиква тревога у мен. Върху гърдите ми като че ли ляга някаква тежест. Защото аз не мога да го имам. Никога. Единственото, което мога да получа от него, е само временна подкрепа.

— Но ти се притесняваш, че аз мога да имам проблеми? — Опитвам се да не показвам колко много ме радва това. В продължение на дни аз го пренебрегвах и ето че сега седях на крачка от него и копнеех за вниманието му като напъдено пале. Повишавам леко глас: — Защо те е грижа? Аз странях от теб дни наред.

Усмивката му изчезва. Изглежда сериозен, но в израза му има и нещо присмехулно.

— Да. Трябва да спреш с това.

Сдържам се да не се засмея.

— Не мога.

— Защо? — В очите му вече няма никакъв присмех, никаква ирония. — Ти ме харесваш. И искаш да бъдеш с мен.

— Никога не съм казвала…

— Не беше нужно.

Поемам си бързо въздух.

— Не прави това.

Уил ме гледа толкова настойчиво, толкова напрегнато! Отново е ядосан.

— Аз нямам приятели. Да си ме виждала с някой, освен с малоумните ми братовчеди? За това си има причина. Нарочно държа хората далече от мен — изръмжава той. — Но след това се появи ти…

Намръщвам се и поклащам глава.

Изражението му омеква и докосва нещо в мен. Докато погледът му обхожда лицето ми, като че ли усещам в гърдите си топлина.

— Която и да си ти, Ясинда, аз трябва да те допусна до себе си.

Известно време той мълчи, просто ме изучава по онзи напрегнат начин. Ноздрите му се разширяват и отново имам чувството, че вдишва уханието ми. Сетне продължава:

— Някак си все ми се струва, че те познавам. Още от първия миг, в който те видях, знам, че те познавам.

Думите му пробягват в ума ми и веднага си спомням за онзи път в планините, когато ми позволи да избягам. Той е добър. Готов е да ме защитава. Няма защо да се страхувам от него, въпреки че семейството му представлява най-голямата заплаха за мен.

Примъквам се по-близо до него, притегателната му сила е твърде голяма. Топлината дълбоко вътре в мен и вибрациите в гърдите ми са толкова естествени и непринудени, когато съм край него. Знам, че трябва да съм внимателна и да се владея, но усещането е твърде хубаво.

Виждам пулсиращата вена на шията му.

— Ясинда.

Дрезгавият му шепот кара кожата ми да потръпне. Взирам се в него, чакайки. Той се смъква едно стъпало по-надолу и сяда до мен. Доближава лицето си до моето, обръща глава. Диша дълбоко и учестено. Дъхът му изпълва пространството между нас, няколкото сантиметра, които ни делят.

Докосвам лицето му, виждам как ръката ми трепери и бързо я отдръпвам. Той грабва китката ми, поставя дланта ми отново на бузата си и затваря очи, сякаш е в агония. Или прелива от блаженство. Или може би изпитва и двете неща едновременно. Сякаш никога преди не е бил докосван. Сърцето ми се свива. Сякаш никога преди не съм докосвала някого.

— Недей да ме отбягваш повече.

Едва се възпирам да му отговоря, че няма. Аз не мога да му обещая това. Не мога да лъжа.

Той отваря очи. Взира се в мен настойчиво, мрачно.

— Нуждая се от теб.

Казва го така, сякаш не може да го проумее. Сякаш това е възможно най-лошото нещо. Нещастие, което трябва да понесе. Усмихвам се с разбиране. Защото същото изпитвам и аз.

— Знам.

Тогава ме целува. Твърде съм слаба, за да се съпротивлявам.

Устните му са хладни и сухи върху моите. Потръпват — или това са може би моите устни?

Първоначално го целувам плахо, решена този път да се владея… Но скоро се отдавам на упадъчната игра на устните му върху моите, наслаждавам се на края на самотата ми! Целувката му става по-дълбока и аз й отвръщам, мислите ми падат една по една като камъчета във вода, потъвайки надолу, надолу в тъмна забрава.

Изгубвам се във вълната от усещания, във вкуса му, в уханието на чистата му кожа, в ментовия дъх на пастата му за зъби. И след това се случва логичното — засилващите се вибрации в гърдите ми, възбуждащия опън в костите ми, танцуващите тръпки по гърба ми…

О, господи! Не отново!

Отдръпвам се, откъсвам се от него с болезнена въздишка, притискам се в студените неумолими перила, позволявайки на твърдия метал да се впие в гърба ми, да накаже крилата, които се осмеляват да напомнят за себе си. И временно те са спрени.

Той заравя лице в шията ми, притиска ме към себе си, шепне името ми.

В лицето ми настъпва промяна, изпъва се. Основата на носа ми се издава напред. Поглеждам надолу към ръцете си. Кожата ми ту потъмнява, ту изсветлява. Блещука леко като златен прах.

С лек вик извивам тялото си и долепям лице до студените метални пръчки на перилата. Обзема ме панически ужас. Като онази нощ в колата му. Не мога да повярвам, че допуснах това да се случи отново. Не мога да повярвам, че имам толкова слаб контрол над себе си. Че съм толкова глупава. Нищо ли не научих от предишния път?

Дишам равномерно през носа си, решена да се овладея и да дойда на себе си, докато съм с него. Няма да съм аз тази, която ще разкрие най-голямата и най-грижливо пазената тайна на дракитата.

Поглеждайки надолу към ръката си, забелязвам едва доловимо златисто проблясване. Притискам бузите си и откривам, че кожата на лицето ми отново е отпусната, нормална. Човешка.

Ръката на Уил нежно обгръща рамото ми, пръстите му ме стисват нерешително.

— Ясинда…

След още известно време, когато съм сигурна, че опасността е преминала, аз се извръщам към него, дишайки дълбоко, бавно, спокойно…

Уил ме наблюдава, тъгата е жива в изменчивите му очи. Гърлото ме боли. Той е единствената светлинка, която открих тук. Не е честно. В този случай моето драки работи срещу себе си. Докосвам устните си. Те все още горят, все още усещам вкуса му по тях.

Гласът му е дълбок и равен, като онзи ден в планините, когато чувствата, които преливаха между нас, бяха плътни като мъгла.

— Съжалявам. Предполагам, че се поувлякох. Помислих си… — Той поклаща глава, заравяйки и двете си ръце в косата си, очевидно разбирайки погрешно онова, което е изписано на лицето ми. — Когато съм с теб, аз просто… Ясинда, аз не исках…

— Спри — казвам аз.

Защото ми е непоносимо да се извинява за това, че ме е целувал.

Не и когато сама съм искала това. Не и когато искам да го направи отново. Поемам си дълбоко въздух, доволна, че отново имам контрол над себе си и съм спряла преобразяването си.

Това е хубаво, напомням си аз. Моето драки реагира на него. Моето драки е живо. Само дето се чувства твърде добре. Но ще се науча да се владея по-добре, мисля си с упование. Защото се нуждая от него. Той е всичко, което имам. Не Касиан. Не ми е нужен Касиан, за да ме спасява.

Имам Уил. Тук до мен, той е моят път обратно към небето.

Уил продължава да бръщолеви, сякаш не може да се спре.

— Не те обвинявам, че ме мислиш за някакъв играч и използвач. Целувам те на училищните стълби, все едно…

Накарвам го да замлъкне с друга целувка. Без никакви заобикалки и хитрости. Просто дръпвам лицето му към моето и притискам устните си към неговите. Първо, защото искам това и не мога да устоя на желанието. Второ, защото искам да забравя колко е важно да стоя далече от него. И трето, защото все пак съм намерила сили да се овладея и искам да опитам отново.

Белите ми дробове са хладни. Кожата ми е спокойна и отпусната. Той, както изглежда, няма нищо против моята тромавост. След като за миг стои като вцепенен, ръцете му се плъзват към гърба ми. Кожата ми моментално започва да потръпва отново, мускулите ми се стягат в готовност.

Което отново доказва колко много греша. Просто не ми е по силите да се контролирам. Не съм в състояние да възпирам моето драки, когато съм до него. Очевидно не съм научила нищо.

Целувката му става съкрушителна, поглъщаща. Той като че ли също е престанал да се владее. Преди да успея да се изтръгна от него, вратите над нас се отварят широко, блъсвайки се в бетонната стена. Силният трясък стресва и двама ни. Скърцане на обувки и гласове изпълват въздуха.

Уил се дръпва рязко от мен.

Аз се притискам към железните перила, колкото може по-далече от него. Пръстите ми се свиват около една от пръчките с олюпена боя.

Две момчета и момиче подтичват надолу по стълбите. Минавайки покрай нас, обръщат глави.

— Ей, Рътлидж — казва едно от момчетата и ни оглежда с противна усмивка, самодоволно и многозначително.

Уил кимва мрачно.

Седим като окаменели, далече един от друг, докато те слизат, трополейки, по стълбите. Вратата по-долу се отваря и затръшва. Отново сме сами.

— По-добре да тръгваме. — Уил се изправя.

Аз също ставам, отблъсквайки се от перилата, с изтръпнали крака.

— Вече по-добре ли си?

— Разбира се — отвръщам, надявайки се да звуча непринудено и безгрижно. — Това все пак беше просто целувка.

Лицето му е безизразно.

— Имах предвид онова, което се случи в салона. Вече не ти е зле, нали?

— О — казвам аз. — Не. Добре съм. Благодаря.

Той извръща поглед от мен и тръгва надолу по стълбите. Следвам го неохотно, без да имам никаква представа какво ни очаква. Звънецът бие точно когато стигаме площадката на стълбището.

— Събранието е свършило — казва Уил. Коридорът все още е пуст, но няма да е за дълго. — Имам английски — добавя той.

Аз скръствам ръце пред гърдите си, сякаш ми е студено. И треперя, въпреки жегата.

Драконът в мен го харесва твърде много, за да стои скрит. И колкото и да се опитвам, не мога да се контролирам, когато съм с него. Няма да се заблуждавам повече за това. Нямам право да излагам прайда на опасност. Дори и за да съхраня моето драки. Не искам също да рискувам да видя презрението в очите му, ако научи каква съм. Да не говорим какво ще стори семейството му с мен, ако бъда разкрита. А що се отнася до Касиан… той е някъде там. Чака. Наблюдава. Може да се появи по всяко време. Но двамата с Уил не трябва никога да се срещат.

Кимвам, усещайки болка в свитите си гърди.

— А аз испански. — В другия край на сградата. — Доскоро — добавям, макар това да е само празно обещание.

Коридорът постепенно оживява. Изпълва се с ученици, които затръшват вратичките на шкафчетата си. Гласовете им ми се струват по-гръмки, движенията по-бързи, миризмите по-силни.

Уил стои пред мен, гледайки ме така, сякаш иска да ми каже нещо. Очите ми обаче го спират, казват му да мълчи. Какъв би бил смисълът?

Трябва да сложа край на това завинаги… Дори това да означава да напусна този град без мама и Тамра. Те и двамата са ми врагове. Уил и Касиан.

В ума ми вече всичко е решено. Когато Касиан се върне, ще замина с него.

Уил поклаща глава и ме поглежда намръщено.

— Не можеш да бягаш повече от мен. Ще се видим по-късно — казва той с решителни нотки.

Усмихвам се тъжно. Защото съм готова да бягам вечно, ако се наложи. Най-малкото мога да избягам там, където никога няма да ме намери. Учениците минават покрай нас като рибен пасаж. Обръщам се и изчезвам по течението.