Софи Джордан
Огнена светлина (25)

25

С треперещи длани притискам вратата. Навеждам глава и се взирам в протритите върхове на обувките си. Поемам си дълбоко въздух, докато изтръпналият ми гръб се извива. Съсредоточавам се. Задържам крилата си, които напират да се разтворят и да разкъсат блузата ми.

Задъхана, се боря с всеки инстинкт, с всяка частица от съществото си. Ръцете ми треперят. Мускулите ми горят. Толкова е трудно, когато част от мен вече е разкрита и останалата част от природата ми иска да се появи.

Този път всичко е обратното. Аз се опитвам да съм човек, да потисна своето драки.

Не сега! Не сега! Отмятам глава, кичур коса попада в устата ми и го изплювам.

Чувам няколко гласа едновременно пред кабинката си, но не мога да ги различа. Имам сили единствено да отблъсквам поглъщащата ме топлина.

Тогава го чувам.

Него.

Единственият глас, който ще чуя дори и да съм мъртва. Дори да съм гниещо тяло в земята, бих се надигнала и бих се ослушала. Той ме изпълва и подклажда огъня в мен.

Страхът ми се засилва.

— Махни се! — Гласът ми вече е глух и хриплив заради огъня, който тлее в мен. Раздвижвам челюстта си, преглъщам, опитвам се да спра трансформацията на гласните си струни.

Той не трябва да е тук. Не трябва да ме види така.

— Добре ли си? — Уил тропа по вратата. — Нараниха ли те?

— Да сме я наранили? — изръмжава Бруклин. — Виж ми ръката. Тя ме изгори. Аз само я погледнах и тя ме нападна. Излизай оттам! — Ритник разтърсва вратата, отпращайки я към треперещите ми длани. Отскачам назад.

Лицето ми се изпъва, страните ми се изострят, костите ми постепенно се наместват. Губя борбата. Поглеждам ръцете си и простенвам при вида на тъмнеещата ми кожа. Завладяна съм от древен инстинкт. Нуждая се от повече време.

Защо трябва да е тук сега?

Крилата ми си пробиват път навън, малко по малко, но достатъчно, за да чуя как блузата ми се разпаря.

Памучната ми тениска се разхлабва при раменете ми и се плъзва надолу. Крилата ми се разгъват, тънките като паяжина мембрани на гърба ми се разтягат, трептейки, копнеейки да полетят. Все още не съм се преобразила напълно, но крилата ми са достатъчно силни, за да ме издигнат във въздуха.

Стъпалата ми се отделят от керамичния под.

Улавям се за хлъзгавите страни на кабинката, борейки се да успокоя трептящата червено-златна плът. Огънят бушува в мен. Правя всичко по силите си, за да върна човешкия си облик. Стисвам зъби, за да сподавя вика си. От гърдите ми се откъртва стон.

— Ясинда! Отвори вратата!

След това се чува друг звук. Трясък. Скърцане на обувки по керамични плочки. Силно трополене. Цялата кабинка се тресе около мен.

— Ясинда… — казва някой задъхано.

Но този път гласът идва вече от другаде. Проследявам го. Сърцето ми е в гърлото, премигвам силно и поглеждам нагоре.

Уил се взира отгоре в мен, покачен на кабинката, устата му е леко отворена от потреса на открилото се пред него зрелище. Лешниковите му очи блестят хлад, но и нещо в него умира, докато ме гледа.

— Уил — успявам да произнеса с огнения си дъх, почти нечленоразделно. — Моля те!

Не мога да позная лицето му. То е все така красиво, но в същото време и различно. Ужасяващо.

Сетне той изчезва. Чувам тежкия звук от отдалечаващите му се стъпки. Той бяга от тоалетната. Бяга от мен!

 

 

Според часовника над бюрото на директора все още тече седмият час.

Сигурна съм, че това е някаква грешка. Не е възможно да съм предала вида си и да съм изгубила всичко, всякаква надежда и шанс, в това число и Уил, за толкова кратко време.

Директорът затваря телефона и отново ме поглежда. Очите му са яркосини под рунтавите му сиви вежди. Сигурна съм, че този поглед вдъхва страх у повечето ученици, но върху мен няма голямо въздействие. Не и точно сега, когато някъде наблизо Уил намества последните парчета от пъзела.

Стоя сковано, после извръщам глава и поглеждам през прозореца на кабинета му към червеникавокафявата земя около училищния двор, напукана и сбръчкана като кожата на старец под палещото слънце.

Успях напълно да възвърна човешкия си облик, преди да дойде охраната на училището, за да провери какво се случва. Въпреки потвърждението на Катрин, че не ние сме започнали свиването и че сме били нападнати от Бруклин и приятелките й, аз съм временно отстранена от училище.

Няколко от момичетата показаха изгарянията си като доказателство срещу мен. Макар да не успяха да намерят никаква запалка у мен, теорията им беше, че съм я пуснала в тоалетната.

— Майка ти пътува насам.

Кимам, знаейки, че би трябвало вече да си е у дома. Тя обеща да ни вземе от училище този следобед.

Нося червена тениска с надпис „Чапарал“, която мирише на кашона, от който я взех. Разпраната ми блуза е на дъното на едно кошче за боклук. Всички предположиха, че се е скъсала по време на боя. Още едно предположение, срещу което нямам никакви възражения.

— Ние не толерираме такова поведение в училище, мис Джоунс. Никакво насилие, никакви свади.

Аз кимвам, почти без да се замислям над онова, което казва. В ума си виждам само лицето на Уил. Чувам звука от стъпките му, когато побягва от тоалетната. Мисля си колко ли ме мрази.

Постепенно, с всеки изминал момент, ужасът ми се засилва. Случи се и нещо друго. Нещо по-лошо от това, че Уил ме мрази — и точно толкова страшно.

Направих го! Аз изложих на показ дракитата. Разкрих най-голямата ни тайна. Онази тайна, която ни пазеше в продължение на векове. Единственото нещо, което ловците и енкросите не знаят. И никога не трябваше да научат.

Но сега те вече знаят.

Или поне един от тях. Изцяло по моя вина. Затварям очи. Стомахът ми се свива. Обзема ме хладно отчаяние, което кара кожата ми да настръхне.

Директорът очевидно забелязва колко съм нещастна. Но греши за причината.

— Виждам, че се разкайвате. Добре. Явно осъзнавате сериозността на действията си. Очаквам да се държите подобаващо, когато се върнете в училище. Вие сте нова тук, мис Джоунс, и не започвате добре. Помислете над това.

Успявам да кимна.

— Добре. Можете да изчакате майка си отвън. — Той отваря вратата. — Ще говоря с нея за наказанието ви, когато пристигне.

Изправям се и излизам от стаята. Тялото ми се движи бавно и немощно — изтощено от вътрешната борба, която водя със себе си. Отпускам се на един стол, при което секретарката ме стрелва с присвити очи. Няма съмнение, тръгнал е слух, че съм някаква агресивна пироманка. Скръствам ръце пред гърдите си, подпирам глава на стената зад мен и чакам майка ми. Потисната и притеснена.

Притеснявам се за това какво ще направи Уил. Ще каже ли на баща си? На братовчед си? Или просто ще се изправи срещу мен? Как да го убедя, че не е видял онова, което видя съвсем ясно? Особено след като ме хвана да се ровя из къщата му.

Всъщност се радвам, че ме освободиха от часовете. Радвам се, че ще мине време, преди отново да застана лице в лице с него. Ако приемем, че вече не ме очаква на прага на дома ми с ловната си дружинка — всички горящи от желание да ме заличат.

Часовете вече са свършили, когато мама приключва разговора си с директора. На излизане от кабинета с облекчение забелязвам, че сградата е празна, а коридорите — пусти.

Мама не ми говори, докато вървим към паркинга. Пази злокобно мълчание. Поглеждам я на няколко пъти, искам да я попитам за пътуването й, искам да знам какво е станало с кехлибара. Дори и сега, след всичко, което се случи, се нуждая от потвърждение, че част от мен е изгубена.

Тамра чака до колата. По бледото й лице има големи червени петна и аз знам, че причината не е в това, че сме я оставили да чака на слънцето. Плакала е. Червените й шорти и бялата тениска обясняват всичко. Днес беше конкурсът за мажоретки. След всичките неща, които преживях, аз почти забравих, че днес бе големият й ден.

— Как можа? — побързва да каже тя с пламнало лице. — Ти ме лиши от всякакви шансове. Дори и да бях носителка на златен медал по гимнастика, те пак нямаше да гласуват за мен! Не и след като ги нападна.

Въздъхвам унило и въздухът излиза през устните ми със свистене. Тя няма представа как се опитвах да я защитя. Нито пък подозира колко зли са тези момичета. Достатъчно е обаче само да я погледна бегло, за да разбера, че не е готова да ме изслуша.

— Съжалявам, Тамра, но…

— Съжаляваш? — тя поклаща мрачно глава. — Където и да отидем, винаги се случва едно и също. — Тя размахва ръце, сякаш търсейки най-подходящите думи. — Защо винаги всичко трябва да се върти около теб?

Взирам се в нея. В очите, които толкова приличат на моите, и ми се иска да мога да й отговоря. Иска ми се да мога да отхвърля обвинението й, но не мога.

Гласът на майка ми ни спира.

— Това не е мястото за този разговор. Качвайте се в колата. Веднага! — Тя се оглежда неспокойно. Не сме останали незабелязани, защото няколко души се мотаят из паркинга.

Сядам отзад. Вече съм сложила колана, когато мама затваря вратата си.

— Не е нужно да се разправяте на всеослушание. — Тя поглежда през рамо с ключовете в ръка. — Вече разговарях с директора. Искаш ли сега да ми обясниш какво точно се случи?

Прехапвам устни за момент и сетне въздъхвам. Каквото и да кажа, ще прозвучи нелогично.

— Бях нападната в тоалетната. — Свивам рамене, сякаш това е нещо, което се случва всеки ден. — И се преобразих.

Сестра ми изпъшква.

Раменете на мама се отпускат. Обръща се и запалва колата. От климатика лъхва топла струя въздух.

— Много ли беше лошо?

Думите й като че ли загатват, че преобразяването винаги е нещо лошо. И този път съм съгласна с нея.

— Скрих се в една тоалетна. Не можаха да ме видят. Или по-точно не разбраха какво са видели. Но изгорих една от тях. За да се освободя. — Трепвам леко.

— Може би повече от една.

Сестра ми е бясна, цялата се тресе на седалката.

— Това е просто страхотно!

— Тамра — казва мама, въздъхвайки тежко. Ноздрите и се свиват и се разширяват. — На Ясинда не й е било лесно. И се е справила по-добре, отколкото сме могли да се надяваме.

Сепвам се, чудейки се дали наистина го мисли. Самата аз нямах чувството, че съм се справила добре, а по-скоро, че едва съм оцеляла.

Мама запалва колата и излиза от паркинга.

— Една седмица у дома е може би точно това, от което се нуждаеш.

— Седмица у дома? — Тамра се обръща и ме поглежда свирепо. — Наказали са те?

Мама продължава:

— Може би ти се струпа много наведнъж, Ясинда. Не трябваше да те пращам веднага на училище. Всичко това… ти дойде твърде много.

— Аз исках да ходя на училище — прозвънява гласът на Тамра.

— Не можех да очаквам от теб да се промениш толкова бързо. Едва май месец е. Ако само успееш да издържиш до лятото, сигурна съм, че когато тръгнете отново на училище наесен…

— Никой ли няма да ме чуе? — извиква Тамра. — Днес се разминах с нещо, което ужасно много исках. — Тя удря с юмрук по бедрото си.

Мама я поглежда сепнато.

Тамра завърта недоумяващо глава.

— Защо винаги говорим за Ясинда?

— Дай й малко време, Тамра — казва мама утешаващо. — Скоро всичко това ще свърши.

— Имаш предвид, че скоро ще съм мъртва — вметвам обвинително. — Защо просто не говориш открито? Ти искаш да кажеш, че скоро моето драки ще бъде мъртво. Няма ли някога да сложиш край на това? Няма ли да престанеш да се държиш така, сякаш убийството на част от мен… на самата мен, е нещо неизбежно, което ще те направи щастлива? Не можеш ли просто да ме приемеш такава, каквато съм?

Майка ми свива устни, без да отклонява поглед от пътя.

Тамра отпуска глава на седалката си, мърморейки сърдито.

И тогава разбирам, че нито една от двете няма да го направи. Те са единственото семейство, което имам, но съм толкова откъсната от тях, че ги чувствам чужди.

Изгубих Уил. Разкрих драконовата си природа. Отчуждих семейството си от себе си. Дори собственият ми прайд иска да ме прекърши.

Няма къде да отида, няма къде да избягам.

Но не мога да остана и тук.

Тази вечер сестра ми има среща. Тази вечер за първи път трябваше да изляза с Уил. Забелязвам иронията в нещата. Вечеря. Филми. Пуканки. Тя ще получи това. Но не и аз. Не очаквам Уил да дойде. Не и след онова, което се случи днес. И все пак, когато на входната врата се почуква, сърцето ми прескача няколко удара и окрилена от надежда, усещам как стомахът ми премалява.

Момчето, с което ще излиза Тамра, е от нашето училище и в момента стои неспокойно в малката ни всекидневна, бършейки потните си длани в джинсите. Името му е Бен. Сладък е и с мили очи. Рус. Но малко по-нисък от мен и Тамра.

Опитвам се да не мисля за Уил и за това какво ще правя сега, когато знае. Не мога да очаквам от него да се преструва, че не ме е видял. Всеки момент той и семейството му могат да влетят през вратата и да ме отведат. Споменът за първата ни среща ми дава известна надежда. Тогава той ме пусна. И сега, когато ме познава, не би допуснал да ме наранят и не би ме предал на семейството си. Нали? Семейство, с което не иска да има нищо общо. Семейство, което ненавиждано, разбира се, може да се окаже, че се лъжа. Трябва да разкажа всичко на майка ми и незабавно да напуснем Чапарал, но не намирам сили да го направя.

Защото това би ме разделило завинаги от него. Не че имам как да го задържа. Особено сега. Това са глупости, Ясинда. Бездействието ми е абсолютно недопустимо. Не мога да рискувам безопасността на семейството си по този начин… Не мога да разчитам на това, че Уил няма да се превърне в ловец, за какъвто е бил обучен, и че няма да ме предаде на семейството си.

Наблюдавам Тамра и Бен през прозореца, стоя тихо, не казвам нищо.

Чувствам се ужасно. Не защото Тамра излиза на среща, а аз не, а защото дори не знаех, че е била поканена. Не знаех, че харесва някого. Нямам право да кажа нещо, което може да й развали вечерта. Не и тази вечер. Може би утре…

Тя е права. Всичко винаги се върти главно около мен. Осъзнаването на този факт ме кара да се замисля за нещо друго и в очите ми напират сълзи.

Тъй или иначе всичко скоро ще се свежда до мен.

Когато напусна това място, ще трябва да продължа сама. Да бъда сама. Може би завинаги.