Софи Джордан
Огнена светлина (11)

11

Моментално се оглеждам за Уил. Не го виждам никъде.

Неувереното ми сърце се свива от болка. Зендър ме наблюдава, катранено черните му очи са непроницаеми. Той кимва за поздрав. Ангъс говори с момичетата на съседната маса, размахвайки големите си силни ръце във въздуха. Той не ме забелязва.

В ума ми отчаяно отеква една-единствена мисъл. Уил го няма. Уил го няма.

Сядам на стола си. Гледам право напред. Катрин още не е дошла. Разстоянието от крилото по изкуствата до тук е доста голямо.

Бърша ръце в джинсите си. Мнозина се нареждат в редица в предната част на стаята, нетърпеливи да получат пропуски, за да се освободят от часа. Усещам, че Зендър се е вторачил в гърба ми и обмисля дали да не се нареди на опашката.

Той току-що се е върнал от лов. Може би ръцете му още са изцапани с пурпурната, пречупваща светлината кръв на драконите?

Може би и той като хрътките умее да надушва плячката си? Може би усеща, когато наблизо има дракони? Може би усеща мен! Защото това би обяснило хищния поглед, с който ме наблюдава.

В този момент се чува пронизващия болезнен звън на първия звънец. Вече съм свикнала с него. Почти не трепвам на мястото си. Обзема ме негодувание. Примигвам веднъж, стискайки силно очи. Не искам да свиквам с нищо от това.

— Хей, Ясинда, искаш ли да дойдеш с мен и Майк в библиотеката? — Нейтън се спира до чина ми с непринудена усмивка на момчешкото си кръгло лице.

— Благодаря, не. Ще уча тук с Катрин.

Свивайки рамене, Нейтън и приятелят му застават в редицата, а аз се замислям дали не трябваше да се присъединя към тях. Дали все пак да не го направя?

И след това мислите ми за бягство са прекъснати, усещам в гърдите си познатите вибрации, които постепенно се разпростират из цялото ми тяло. Кожата ми се съживява. Обръщам глава и в следващия момент търсещите ми очи се спират на Уил, който тъкмо влиза в стаята.

Всичко у него изглежда някак по-ярко, отколкото съм го запомнила.

Златните кичури в кестенявата му коса. Блясъкът в светлокафявите му очи. Височината му. Широчината на раменете. Всяко друго момче в сравнение с него изглежда дребно. Незряло и глупаво.

Изведнъж дните, в които не го виждах, ми се струват цяла вечност. Чаках този момент твърде дълго. Да го зърна отново. Да усетя как белите ми дробове се изпълват. И как сърцето бие силно в гърдите ми.

Да почувствам как моето драки се събужда.

Погледът му попада върху мен. Лешниковите му очи са ярки и жадни по начин, който кара кожата ми да пламне. Но неговите очи не са единствените, които ме наблюдават. Усещам зад себе си и пронизващия поглед на Зендър.

Уил тръгва към чина ми и аз забравям за всички останали. Забравям, че трябва да стоя настрана от него. Когато Уил е толкова близо, забравям дори за неясния страх, който Зендър поражда у мен. Искам единствено Уил да се спре пред мен, да каже нещо и да направи магията си, която се отразява така благотворно върху вехнещата ми душа. Нуждая се от това. Сега е почти до чина ми. Белите ми дробове се разширяват, тлеят. В гърлото ми се надига пара. Чувствам се прекрасно. Чувствам се жива.

Изпънатата ми кожа се затопля и по нея пробягват леки златисточервени проблясъци. Стисвам ръката си и пръстите ми се забиват болезнено в плътта ми. Като че ли по този начин мога да спра превръщането си в дракон в стая пълна с човешки същества.

Сега е толкова близо, че мога да видя зелените и златистите пръски в кафявите му очи. Още една крачка и ще бъде до чина ми.

Сдържам дъха си. Очаквам някакъв знак от него…

След това той отклонява поглед от мен и поглежда над главата ми към братовчедите си. През лицето му преминава лека сянка и аз излизам от унеса, в който съм изпаднала. С отегчено изражение подминава чина ми, където аз седя трепереща на стола си.

Студеният начин, по който ме игнорира, кара дъхът ми да спре. Надигналата се у мен топлина ме напуска, докато издишам гореща струя въздух през носа си. Огънят в дробовете ми стихва и се превръща в тлееща жарава.

Нищо? Нито думичка.

Мисля си за последния път, когато го видях — колко мил беше тогава. Мисля си за бележката, която ми остави. Във всичко това нямаше логика. Ръцете ми треперят. Стисвам ги силно една в друга. Не би трябвало да се чувствам толкова съкрушена. Така или иначе бях решила да го отбягвам. Да приключа с това, още преди да е започнало.

Звънецът бие точно когато Катрин сяда до мен, ярките й очи сияят под дразнещата флуоресцентна светлина.

— Здравей — казва тя, задъхана от дългия път от сградата по изобразителни изкуства. — Какво става? — Тя поглежда през рамо и продължава по-тихо: — Виждам, че са се върнали. О… ето го и него!

Наблюдавам с крайчеца на окото си, как Уил минава покрай нашия чин и почти незабележимо оставя бележка до лакътя на Катрин.

Устните й се извиват в усмивка.

— Предполагам, че това е за теб.

Взирам се в бележката, възпирам желанието си да посегна към нея.

— Не я искам. Скъсай я.

Тя ме поглежда изненадано.

— Сериозно ли говориш?

Грабвам бележката и я накъсвам на малки парченца, докато Уил си взима пропуск от мистър Хенк. Когато се обръща, за да излезе от стаята, погледите ни се срещат само за миг. Той вижда малката купчинка от късчета хартия. Очите му притъмняват, като облачно небе над гора, и гърдите ми се свиват.

— Добре… — Катрин поглежда парченцата хартия и после към мен. — Това беше доста мелодраматично. Искаш ли да ми кажеш какво става?

Неспособна да говоря, поклащам глава, отварям учебника си по химия и вторачвам празен поглед в страницата, казвайки си, че така е по-добре. Хладният начин, по който ме беше подминал, само затвърждава убеждението ми, че трябва да стоя далече от него. Дори се радвам, че скъсах бележката му. Радвам се, че видя малката накъсана купчинка.

Довечера. Потребността ми да летя днес е по-силна от всякога. Мога да разчитам само на себе си и това е достатъчно. Трябва да си вдъхна тази увереност. Защото преди винаги е било така.

 

 

По-късно през нощта се измъквам изпод завивките и намирам обувките си до леглото. Бях запомнила къде съм ги сложила, за да не събудя Тамра, докато ги търся.

Късно е и не се вижда почти нищо. Никаква външна светлина не прониква през транспарантите. Частта от стаята, която е на Тамра, е тъмна като гроб. Надявам се, че и навън е също толкова тъмно. И облачно. Облаци и непрогледна нощ. Съвършеното прикритие.

Взимам обувките си с два пръста и излизам от стаята, трепвайки, когато подът изскърцва под тежестта ми. Сдържам дъха си и се забързвам на пръсти през къщата. Издишам въздуха едва когато съм в безопасност навън.

Лампите на мисис Хенеси са загасени. За щастие нейното малко джафкащо куче не се впуска в неистовия си лай при тихото изщракване на бравата на портичката.

На улицата сядам на бордюра и обувам чорапите и обувките си, гледайки към небето, докато стягам връзките си. Пълнолуние е и няма облаци. За съжаление. Но това няма да промени решението ми.

Изправям се и тръгвам към голф игрището, на което съм ходила и преди, но си казвам, че този път ще бъде различно. Ще се преобразя лесно, ще се издигна високо, ще се рея из въздуха, както някога… Ще правя това, за което съм създадена. Изминавам седемте километра път в добро темпо. Игрището се простира като зелено разлюляно море и е в рязък контраст със скалистата пустош около него.

Оглеждайки се плахо, аз навлизам в този трептящ, яркозелен свят. Това е единственото място, което прилича на планините, които обграждаха някогашния ми дом. Като изключим жегата и сухотата, които правят косата ми ронлива и кожата ми болезнена, почти мога да си представя, че пустинята е изчезнала.

Събувам чорапите и обувките си и стъпвам в тревата, наслаждавайки се на зеления килим под краката ми. Минавам през песъчливо място. След това покрай група от стратегически разположени каменни блокове. Точно пред мен проблясва езерце, чиято повърхност е като стъклена. Малко по-нататък виждам горичка и ускорявам крачка. Събличам дрехите си и сухата горещина обгръща тялото ми.

Въздъхвам, вдигам лице и вдишвам разредения топъл въздух, оставяйки го да изпълни дробовете ми. Протягам ръце, подготвяйки се за преобразяването…

Затварям очи и се съсредоточавам както никога досега.

Не! По-трудно е дори от предишните пъти.

Костите на лицето ми се опъват, превръщат се в остри черти и ъгли. Дишането ми се ускорява, докато носът ми променя формата си с леко пращене на кости и хрущяли. Чувствам лека болка. Сякаш тялото ми не харесва това. Бори се с трансформацията. Не иска тя да се случи.

Постепенно крайниците ми се отпускат и издължават. Човешката ми кожа се стопява, заменена от друга по-плътна — опънатата и гъвкава драконова плът.

Топла сълза се плъзва по бузата ми. От устните ми се изтръгва стенание и изгубвам контрол над себе си.

Кожата ми е като забулена в мъгла, блещука в златисто и червено. От гърдите ми се надига дълбоко буботене.

Най-накрая крилата ми се освобождават. Тънки като паяжина, те се разпъват рязко зад мен и завихрят разредения въздух. Веднага правя опит да се оттласна и неосъществимостта на това усилие извиква ридание в гърлото ми.

Мускулите ми горят, пищят в знак на протест. Крилата ми бият силно в опит да ме издигнат във въздуха. Въздух без никаква плътност. Без никакво съдържание. Цялото ми същество отчаяно търси някаква опорна точка. Толкова. Трудно. Толкова е трудно!

Успявам да се издигна, останала без дъх от усилието. Сълзи на безсилие замъгляват очите ми, влага, която не бива да губя.

Зеленото игрище остава далече под мен. Примигвам, оглеждам периметъра, проследявам червените покриви на къщите, които се простират към хоризонта.

В далечината светлините на колите по магистралата са като миниатюрни точици. Още по-нататък планините изглеждат като течни на фона на нощното небе.

Нося се в мастиления безкрай. Плясъкът на крилете ми във въздуха отеква някак дразнещо.

Нещо не е наред с тялото ми. Усещам белите си дробове някак странно… Те са немощни и обикновени. Чувствам се по-естествено дори когато съм в своя човешки облик. И осъзнавайки това, ми се иска да изпищя. Да заплача.

Въпреки това продължавам да летя над зеленото игрище, стремя се да набера скорост, но в същото време внимавам да не се отдалеча прекалено много, в случай че не мога да възпра преобразяването си. Вдишвам въздуха, пия го на големи глътки. Но това не помага. Колкото и да се опитвам, не успявам да изпълня докрай съсухрените си бели дробове.

Но аз упорствам и напрягам сили, докато прекъслечният ми дъх става единственият звук, който тътне в главата ми. Най-накрая се предавам, спирам да размахвам криле и политам надолу, въртейки се в кръг. Както се носи във въздуха умираща нощна пеперуда.

Приземявам се, ридаейки, и тръгвам обратно към горичката. Преобразявам се. Там се превивам надве, притискам корема си, тялото ми ме наказва за това, което вече не иска да прави. Получавам спазми и имам чувството, че ще повърна. Жалките ми стенания са грозни. Агонията — безкрайна.

Протягам ръка към едно дърво и забивам пръсти в кората му. Усещам как от натиска нокътят ми се сцепва.

Най-накрая пристъпът преминава. Обличам се, разтреперана, и падам изтощена по гръб, разперила широко ръце с длани, обърнати навън. Отпускам се. Ударите на сърцето ми утихват до приглушено плахо туптене, осезаемо само на китките ми.

Земята под мен е тиха. Не усещам никакви скъпоценни камъни. Никаква енергия. Под килима от трева има само твърда, мъртва земя.

Свивам ръката си в юмрук и удрям веднъж земята. Твърда е. Не поддава. Дълбоко под земята тя спи, лишена от сърце.

Взирам се нагоре в тъмната нощ през решетката от клони. За момент мога да се самозаблудя. Да си представя, че тялото ми не ме боли. Че съм отново у дома, загледана през гъстата плетеница от борови клони. Че подхранващата гора ме обгражда отвсякъде. Закриля ме и ме обгръща с любящите си ръце.

Лазур е близо до мен. Ние съзерцаваме заедно небето, говорим си, смеем се, без да се тревожим за утрешния ден. Продължавам да се самозалъгвам още за кратко. Усмихвам се като глупачка в мрака, докато се наслаждавам на тази игра, спомняйки си времето, когато всичко беше толкова просто и единственото, което ме смущаваше, бяха тъмните очи на Касиан.

Гледайки назад във времето, сега това ми се струва просто малко досадно неудобство. Пред този ад.