Софи Джордан
Огнена светлина (22)

22

Изхвърчаме през вратата и тичаме по застланата с камъчета пътека покрай басейна. Без мама и нейните напомняния да побързаме, ние, разбира се, закъсняваме. Отново.

Вчера вечерта тя обеща да се върне навреме, за да ни вземе днес от училище. Добре поне, че няма да се налага повече да взимаме автобуса. Мразя миризмата на изгорелите газове, които винаги успяват да проникнат вътре.

Телевизорът на мисис Хенеси работи и аз виждам в щорите й да се отваря пролука. Червен, нащърбен нокът задържа една от ламелите. Поетият от нея ангажимент да ни наглежда, докато мама я няма, не е променил съществено навика й да ни шпионира. Сега тя просто си има оправдание.

Тамра върви бързо пред мен. Тя винаги е нетърпелива да стигнем в училище, но днес повече от всякога. Защото именно днес ще се реши дали ще я приемат в отбора на мажоретките.

Аз ще съм там след училище. Ще гледам и ще ръкопляскам. За да й окажа подкрепата си. Дори докато планирам бягството си. Неприятна бучка засяда в гърлото ми, когато се замислям за раздялата си с Тамра.

Надявам се след време тя и мама да се присъединят към мен в новия прайд, но знам, че е по-вероятно да остана сама. Независимо от това, трябва да рискувам. Трябва да намеря друг прайд, който ще ме приеме и няма да ме погуби, преди да успея да обясня причината за идването ми.

Минавайки през страничната портичка, отпивам глътка кафе от термочашата си. Мама обикновено не ни позволява да пием кафе, но сега нея я няма.

Тамра неочаквано се заковава на място. Бисквитата, която едва е отхапала, пада на земята. Блъсвам се в нея и изохквам, когато горещото кафе се разсипва по пръстите ми.

— Какво…

— Ясинда! — Тя изрича името ми по онзи свойствен начин, както прави, когато съм я ядосала особено много. Като например, грабвайки хлебчето й, което старателно е намазала с масло. Задигайки чашата й, която току-що си е наляла и оставила на плота. Или разменяйки някой от нейните еднакви чорапи с друг от моите, които неизменно са различни.

Косъмчетата по тила ми настръхват, когато проследявам погледа й. Малко по-нататък до бордюра е спрял черен ленд ровър. Двигателят боботи. Вратата на водача се отваря и от джипа слиза Уил. Приближава се бавно, заровил ръце дълбоко в джобовете си.

Замръзвам на място. Той отсъстваше през последните няколко дни — със сигурност отново е бил на лов — забавяйки по този начин плановете ми да изкопча от него нужната ми информация. Сега се качва на тротоара и тръгва по него с елегантната си мека походка. Изглежда красив и в гърдите ми се надига познатата болка, докато си блъскам главата как е възможно самия вид на един човек да те изпълва едновременно с толкова силна обич и боязън.

Не помръдвам. Усещам болка в гърдите си.

— Дишай — заповядва ми Тамра тихо до мен.

Правилно. Поемам си въздух през носа. Това успокоява малко болката. Горещите вибрации дълбоко в мен обаче продължават, придружени от характерния мъркащ звук.

— Какво си мислиш… — Злочестият ми глас заглъхва до шепот.

Тамра изостава малко и се озовава до мен. Раменете ни се докосват. Стрелвам я с поглед. Тя ме гледа така, сякаш аз съм виновна, че Уил стои там на тротоара.

Автобусът се задава отдалече. Боботенето на давещия се двигател става все по-силно. Всеки момент машината ще се появи зад завоя.

Поклащам глава към нея. Тя произнася името ми отново, удължавайки сричките така, сякаш се чува свистене на вятър:

— Ясинда!

— Не съм направила нищо — отвръщам аз.

Уил най-накрая проговаря.

— Предположих, че може би ще искаш да те закарам до училище.

Ние го зяпаме глупаво.

— Искам да кажа и двете — добавя той бързо и махва към нас, изваждайки едната си ръка от джоба.

Двете с Тамра се споглеждаме. Автобусът се задава зад ъгъла.

— Този номер обикновено минава ли? — Опитвам да вложа в гласа си отегчение и раздразнителност, но нещо не се получава и вместо това в него прозвучават нотки на гняв.

Уил изглежда объркан.

— Кой номер?

— Да се появиш неканен пред дома на едно момиче и да му се усмихнеш мило, очаквайки то да скочи веднага в колата ти?

— Спокойно — прошепва ми Тамра и аз се запитвам дали предупреждението й е продиктувано от страха, че ще изгубя самообладание и ще се преобразя пред Уил, или защото всъщност иска да се сближа с него, въпреки че ми бе казала да го отбягвам. Но защо би искала това? За да свикна с новия си живот и да започна да го харесвам?

Уил кимва и навежда леко глава. Изглежда мил и отблъскващо смирен. Сякаш успявайки да прочете мислете ми, той казва:

— До този момент е минавал само веднъж. — Устните му се извиват в бавна, заговорническа усмивка. Не мога да се овладея. Изчервявам се силно и лицето ми се опъва по онзи опасен начин, спомняйки си нощта, когато се качих в колата му.

— Здравей — казва Уил на Тамра, сякаш току-що е осъзнал, че не се познават. Или поне официално. Протяга ръка към нея, сериозно и делово. — Аз съм Уил.

— Знам. — Тамра оставя ръката му да виси във въздуха. Поглеждайки ме косо, тя казва с въздишка: — Хайде, да се качваме. — И тръгва пред мен.

Уил й отваря вратата. Тя се качва на задната седалка, докато автобусът минава, боботейки, покрай нас. Уил ми се усмихва накриво.

— Изпусна си автобуса.

— Да. — Взираме се продължително един в друг и накрая му задавам парещия въпрос: — Защо си тук?

Той въздъхва дълбоко, при което гърдите му се повдигат.

— Приключих с това.

— Приключи с кое?

— Да ти позволявам да ме избягваш.

Накланям леко глава. Наистина ли не бях успяла да го отблъсна? Възможно ли е да е толкова просто? Толкова лесно? Хоп, и готово! Той е тук, независимо дали това ми харесва или не. Дори не беше нужно да го убеждавам, че съм променила решението си.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?

Защото аз не съм. Като истинска страхливка, в момента, в който се виждам изправена пред осъществяването на набелязаната си цел, ме връхлитат съмнения. Не съм убедена, че съм готова за него. Въпреки че се нуждая от информацията, която може да ми даде за други прайдове, рискът да се преобразя, когато сме заедно, все още съществува. И на всичко отгоре искам да съм близо до него. Мога ли да съм с него, без да бъда с него? В истинския си вид?

Способна ли съм да се контролирам?

— Сигурен съм — отвръща той решително.

— Чувал ли си някога израза „Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне?“ — И това е най-сериозното предупреждение, което съм отправяла към него до този момент.

— Тръгваме ли? — извиква Тамра от колата.

Усмивката на Уил се връща на лицето му и стопля и без това горещата ми вече кожа.

— Ще се качиш ли? — придумва ме той.

Сякаш имам избор.

— Изпуснах си автобуса — припомням му аз, след което минавам покрай него и се качвам отпред, преди да успее да ми отвори вратата.

Миг по-късно, докато се отдалечаваме от бордюра, ми хрумва, че пътуването до училище ще е доста неловко със сестра ми на задната седалка, предположението ми се потвърждава, когато тя пита:

— Е, какво има между теб и сестра ми?

Той се засмива кратко и се почесва по тила, сякаш нещо го сърби там.

— Тамра! — Подпирайки се на таблото, аз се обръщам и я поглеждам гневно. — Между нас няма нищо.

Тя изсумтява презрително.

— Е, нямаше да седим тук, ако беше така, нали?

Отварям уста, за да я помоля да престане с този разпит, когато Уил ме спира.

— Харесвам сестра ти. Много.

Поглеждам го безмълвно.

Той отвръща на погледа ми и понижавайки глас, добавя:

— Харесвам те.

Предполагам, че знам това, но топлината продължава да нахлува към лицето ми. Завъртам се отново напред, скръствам ръце пред гърдите си и забивам поглед в стъклото пред мен. Не мога да спра да треперя. Не мога да говоря. Гърлото ме боли твърде силно.

— Ясинда — казва той.

— Мисля, че я шокира — изказва предположение Тамра и после въздъхва. — Виж, ако я харесваш, трябва да играеш открито. Не искам всички в училище да шепнат зад гърба й, все едно е някаква пачавра, с която да се занасяш на стълбите.

Сега вече наистина онемявам. Кръвта ми гори. Вече имам една майка, която дава всичко от себе си, за да контролира живота ми. И затова не искам сестра ми да се превръща в майка номер две.

— Знам — отвръща той. — Точно това се опитвам да направя сега… стига да ми позволи.

Усещам очите му върху лицето си. Напрегнати. Очакващи. Завъртам глава към него. Въздъхвам сподавено под ожесточената настойчивост на погледа му.

Уил е сериозен. Което е и съвсем логично. Ако той е готов да сложи край на самотата си заради мен, особено когато подозира, че има нещо важно, което премълчавам за себе си, аз нямам никакво основание да се съмнявам в искреността му.

Палците му барабанят в отсечен ритъм по волана, докато кара.

— Искам да съм с теб. Ясинда. Повече няма да се боря с това.

— Боже! — промърморва Тамра.

И аз знам какво има предвид. Всичко изглежда твърде пресилено. Обяснението му е неуместно, прибързано. Все пак ние сме само на шестнайсет…

Сепвам се и леко трепвам.

Предполагам, че е на шестнайсет. Дори не знам това със сигурност. Не знам нищо за него, освен тайната му. Която някак си помрачава всичко останало. Но у него трябва да има и нещо друго. Нещо повече от тази тайна. Той не може да е само ловец. Само момче, което не иска да бъде убиец. Момче, което спаси живота ми. Момчето, около което изградих фантастичен ореол. Аз не познавам истинския Уил. Зендър спомена, че е бил болен от нещо, но аз нямам никаква представа какво му се е случило.

Малко по-късно спирам да се самоизмъчвам. Защото той също не ме познава. И въпреки това иска да бъде с мен. Може би това е съвършената ситуация, защото аз също копнея да бъда с него. И не само защото искам да получа необходимата ми информация. Макар тази задача действително да ми предстои. Това е нещо, което бих искала да забравя, но не мога да си го позволя. Сторя ли го, това означава да се примиря с живота си тук. Завинаги. Превръщайки се в призрак. И в този момент чувам един тих глас да шепне в ума ми… Не и ако имаш Уил.