Софи Джордан
Огнена светлина (12)

12

Накрая ставам и се отправям към дома си. Дом. Тази дума не ми носи никаква утеха.

Вървя бавно. Цялото ми тяло ме боли, чувствам се като пребита и всяка крачка ми струва усилие. Нощта е тиха и спокойна. Няма никакви коли в този късен час. Подметките ми скърцат по настилката. Следвам криволичещия тротоар, загледана в обувките си, които стъпват една след друга върху избелелия от слънцето бетон.

Когато наближавам къщата на мисис Хенеси, поглеждам нагоре.

От отсрещния ъгъл се задават фарове, които постепенно стават все по-големи. Дръпвам се навътре, за да бъда по-далече от улицата. Колата почти се е изравнила с къщата на мисис Хенеси и чувам тежкото боботене на двигателя й.

Тя забавя. Аз също.

Не би било добре да бъда видяна навън толкова късно. Не бих искала някой приятел на мисис Хенеси или неин съсед да съобщи за това на майка ми.

Вече мога да кажа със сигурност, че колата, която идва към мен, не е лек автомобил. Може би е джип? Предното стъкло проблясва като огледало, когато се приближава до бордюра. Кожата ми потръпва и усещам пулса на шията си. Гледала съм достатъчно криминални канали, за да се изпълня моментално с мрачни опасения. И знам, че трябва да се доверя на инстинктите си.

Тялото ми се напряга и забавям ход, почти спирайки да вървя. Чакам, наблюдавам, преценявам ситуацията, стрелвайки поглед в различни посоки. Сдържам уплахата си и се стремя да запазя самообладание, за да не се преобразя… ако изобщо съм в състояние да го направя.

Тогава забелязвам нещо.

Фаровете на покрива му са загасени. Сякаш се опитва да бъде невидим. Виждам това и разбирам.

Те са тук. Където живея. Преследват ме. Някак са разбрали. Разбрали са истината за мен. Може би Уил ме е разпознал в крайна сметка и е тук, за да поправи милостивата си постъпка от онзи ден в планината.

Тогава те ме виждат. Ленд ровърът набира рязко скорост към мен.

Обръщам се и тичам.

Залива ме вълна от адреналин, която прогонва умората отпреди малко. Отново съм преследвана. Само че този път съм в някакъв странен град. В тяло, което вече не познавам. Преди в пристъп на такава уплаха моментално бих се преобразила. Просто инстинкт, срещу който едно драки не може да се съпротивлява. Това, че още запазвам човешката си форма, може да означава единствено, че губя силите си. Че умирам.

Маратонките ми трополят по тротоара и силният звук кънти в главата ми, смесен с шума на кръвта в ушите ми… Ревът на ленд ровъра се усилва. Сякаш зад гърба ми е оживяло някакво огромно чудовище.

Улицата се простира надалече пред мен. Няма къде да се скрия, няма къде да избягам, докато следвам нейното открито пространство.

Рискувам и се втурвам към някакъв двор. Скърцане на гуми по асфалта и миризма на изгоряло. Без да поглеждам назад, се опитвам да се покатеря по една ограда, подметките на обувките ми трескаво трополят по дъските. Хващам се за горната й част. Заострените и върхове се забиват в дланите ми.

Прехвърлям се през оградата и скачам в двор с камъни и кактуси. Покатервам се по друга ограда и се озовавам в нечий друг преден двор.

Кожата ми се изпъва и трепти от увеличаващата се топлина. Горната част на носа ми се издава напред, хрущялите изпъкват. Белите ми дробове започват да тлеят, гърдите ми вибрират. Най-накрая моето драки се пробужда. Това може би трябва да ми носи утеха. Може би трябва да се радвам, че тялото ми все още реагира. Че не съм напълно мъртва отвътре.

Скърцане на спирачки пронизва ушите ми. Светлини на фарове проблясват френетично в нощта. Обръщам се и пред мен се изпречва нова ограда.

— Ясинда! Спри! Почакай!

Губя контрол над себе си. Гласът достига до мен и ме тегли назад като невидима ръка. Провесена на оградата, поглеждам през рамо.

Той стои под улична лампа, кестенявата му коса проблясва като злато. Очите му също изглеждат златни. Искрящи и горящи, докато се взират в мен, ленд ровърът боботи само на няколко крачки от него. Вдига ръка, сякаш за да успокои някакво диво животно, което смята да опитоми.

— Уил — произнасям името му, но твърде тихо, за да ме чуе. Стисвам очи, силно и продължително, за да позволя на страха ми да стихне… А с него и моето драки. Отварям очи и скачам от оградата.

Погледът ми обхожда улицата за други хора. Освен ако някой не се крие в колата, той е сам. Въздъхвам на пресекулки.

Ръката му все още е протегната към мен.

— Какво правиш навън толкова късно? — Той се намръщва. — Един часът е.

— Аз ли? — Прекосявам моравата, все още подозрителна. — Ти какво правиш тук? — Не ми се вярва просто да е минавал оттук. — Следиш ли ме? — „Преследваш ли ме?“ иска ми се да добавя.

Уил примигва. Напрежението, което е изписано на лицето му, отслабва. Заменено от нещо друго. Той се почесва по тила. Движението му издава неловкост. Смущение. И в него има нещо толкова човешко.

— Аз…

— Ти… — произнасям и на лицето му се появява нежелана усмивка.

— Виж — промърморва той, очите му са гневни. Заел е отбранителна позиция. — Просто исках да видя къде живееш.

Спирам се пред него.

— Защо?

Той отново се почесва по тила си, този път движението е ожесточено и издава раздразнение. Не знам дали е насочено към мен или към него самия. На една веранда отляво светва крушка. Трепвам и присвивам очи под потока на враждебната жълтеникава светлина.

— Хайде! — подканя ме Уил при звука на отключващата се входна врата.

Изплашена се затичам и дори не се замислям, когато Уил отваря предната врата на колата. Скачам вътре, връхлетяна мигновено от миризмата на кожена тапицерия. Вратата се затваря зад мен.

За момент съм сама. Поглеждам многобройните светещи уреди и приспособления върху голямото табло. След това извръщам глава. Купето е огромно и в него могат удобно да се настанят няколко души. Потръпвам при мисълта кои са хората, които обикновено седят тук.

Уил сяда до мен, преди да успея да премисля къде съм се качила, и потегля точно когато мъж по хавлия се появява пред къщата.

Постепенно осъзнавам ситуацията, в която се намирам. Аз съм с ловец на дракони. В един часа сутринта. Сами сме.

И никой не знае къде съм.

Минава ми през ум, че това може би е най-глупавото нещо, което някога съм правила. И фактът, че Уил кара в посока, обратна на дома ми, ме убеждава в правотата на този извод.

— Знаеш къде живея, нали? — питам аз.

— Да.

— Тогава защо не караш натам?

— Мислех си, че може да поговорим.

— Добре — казвам бавно, стискайки бедрата си с две ръце. И след кратко мълчание добавям: — Откъде знаеше къде живея?

— Не е трудно да се разбере. Адресът ти е в училищната картотека.

— Влязъл си с взлом в канцеларията на училището?

— Не, познавам една от служителките там. Тя ми даде адреса ти още първия ден, когато дойде.

Първият ми ден. Имал е адреса ми през цялото това време. Защо? Скръствам ръце. От вентилационните отвори духа хладен въздух и леко потрепервам. Но не от студ.

Той натиска някакво копче.

— Студено ли ти е?

— Защо ти трябваше адресът ми?

— Просто в случай че искам да те намеря. Или да те видя.

Очевидно случаят беше възникнал.

— Това е странно, имайки предвид как ме подмина днес в класната стая.

— Ти скъса бележката ми — отвръща той и един мускул трепва на челюстта му.

— Няма значение. — Свивам рамене, разкършвайки леко едното от тях.

— Напротив, има. Трябваше да я прочетеш.

Въздържам се да попитам какво е пишело в нея, отказвайки да бъда въвлечена в този разговор. Решила съм да стоя настрана от него. Затова не трябваше да се интересувам от него. И не трябваше да се хващам на уловките му.

— И смяташе да позвъниш на звънеца ми в един сутринта.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо…?

— Не спя добре. Реших, че мога поне да видя къде живееш.

Той не спи добре? Значи ставахме двама. Но какво го държеше буден? Чувство за вина? Кръвта на моя вид, с която са изцапани ръцете му? Или може би това имаше нещо общо с мен?

Първо ме покани да излезем и след това неочаквано промени решението си. Държа се с мен като с прокажена в класната стая. Защо? Искам да знам, но не смея да го попитам. Това само би породило нови проблеми. Рискувам да отворя врата, която се бях заклела да затворя завинаги.

Около нас цари тишина. Толкова плътна, че изглежда почти материална. Той ме поглежда косо, златото в лешниковите му очите извиква топлина в гърдите му, разпалва пламък, който си мислех, че е угаснал.

Един негов поглед е достатъчен да разпали жаравата в мен. Тя се разгаря като от внезапен порив на вятъра. Той ми въздейства именно по този начин. И колкото и да се опитвам да се убедя, че не се нуждая от него, за да събудя моето драки, той всеки път доказва, че греша. Може би нуждата не може да бъде разделена от желанието.