Софи Джордан
Огнена светлина (13)

13

Известно време Уил кара безцелно. Завивайки от една улица в друга. Те всички си приличат. Домове на средната класа в различни нюанси на бялото и бежовото, наредени в една линия покрай тротоара. Керемидени покриви, напомнящи на развълнувано червено море.

Сърцето ми препуска, развълнувано от близостта му. Живо, както не е било от дни, които ми се бяха сторили като години.

Не съм забравила обещанието, което си дадох. Обещанието да страня от него. Чувам го как отеква в ума ми. В костите ми.

Но си спомням и другото обещание, което си дадох, когато за пръв път дойдох тук. Тогава се заклех да запазя моето драки живо, на каквато и да е цена. А когато съм край него, драконът в мен почти не може да бъде обуздан. И несъмнено е жив.

Нежно улавям бедрата си и плъзвам ръце по настръхналата си кожа. Докато не убедя майка ми да се върнем обратно, неговата близост е може би единственото ми спасение. И за целта трябва да му позволя да бъде близо до мен… Сърцето ми прескача един удар при тази мисъл.

Ниският му глас прекъсва тишината.

— Не ми каза какво правеше навън толкова късно.

— На мен също не ми се спеше — отвръщам. Което не е точно лъжа.

Устните му се извиват почти незабележимо.

— Значи сме идеални един за друг. Двама души, страдащи от безсъние.

Идеални един за друг.

На лицето ми се изписва глуповата, налудничава усмивка.

И дори когато неговата усмивка угасва, не успявам да изтрия своята. Не мога да сдържа идиотското щастие, което прелива в гърдите ми.

— Ти кървиш — съобщава той и отбива бързо встрани.

Проследявам погледа му и забелязвам ивицата кръв върху горната част на бедрото ми. Сърцето ми се свива от ужас. Обръщайки ръката си виждам малката рана върху дланта ми, от която сълзи кръв. Мислено се моля да не се загледа в цвета й.

На светлина лилавото блещукане на кръвта ми е съвсем очебийно. Но в този сумрак няма да е толкова видимо. Или поне така си казвам, поемайки си дълбоко въздух.

— Няма нищо, одраскала съм се на оградата.

Уил съблича блузата си през главата. Дъхът ми засяда в гърлото ми. Гърдите му са широки и гладки. Мускули и сухожилия опасват цялото му тяло и трептят под кожата му.

Той сгъва блузата си на топка и я притиска към дланта ми. Сякаш имам смъртоносна рана.

— Н-не, няма нужда — промърморвам аз. Свивам пръстите си, защото ме обзема неистовото желание да докосна гърдите му. — Ще си съсипеш блузата.

— Моя е вината, че беше на онази ограда. Нека направя това, става ли?

Кимвам безгласно. Тъй или иначе не мога да се съпротивлявам. Усещам натиска на пръстите му върху ръката си и от тях струи топлина. Затварям очи. Неговата галантност ми напомня за онзи първи път, когато ме докосна. Там, в малката пещера. Спомням си близостта ни. Начинът, по който ме поглъщаше с очи.

Сега, когато отново съм толкова близо до него, си поемам въздух и пия уханието му. Солената топлина на тялото му. Буйна гора. Влажен вятър. Знам къде е бил. Знам къде е ловувал. Мигновено се пренасям у дома.

Отварям очи и изучавам лицето му, забелязвам как ускорено тупти пулсът на гърлото му. Ноздрите му се разширяват, сякаш той също поема аромата ми.

Погледът му се спуска към гладката повърхност на бедрото ми и ивицата тъмновиолетова кръв. Кожата ми блести като златна под светлината на близката улична лампа. Или поне се надявам това да е причината. За нищо на света не трябва да се преобразявам в този момент!

Той сваля ръката си. Тя е неуверена, докато се спуска надолу. Главата му се свежда до моята. Дъхът ни се слива. Потръпвам, когато ръката му докосва треперещото ми бедро. Въздух свисти през зъбите ми.

За момент погледът му се отмества към лицето ми. Въпросително. Зениците на очите му са толкова тъмни, обградени от светли пламтящи ириси с лешников цвят. Той поглежда отново надолу, лицето му е сковано, съсредоточено върху бедрото ми и кървавото петно върху кожата ми.

Отново си спомням, че до мен седи хищник. Гладният израз на лицето му ми помага да го видя такъв, какъвто е. Той е ловец!

Палецът му докосна тънката ивица кръв и леко я размазва. Ахвам, опарена от ласката му.

— Кожата ти… — Палецът му отново ме погалва.

Стомахът ми се свива почти болезнено.

Той се намръщва.

— Толкова е гореща.

И аз действително усещам топлината, която се надига у мен. Пара изпълва белите ми дробове. Трябва да спра това. Трябва да избягам от досега му. Дълбоко в мен започва познатата вибрация и аз знам какво ще последва, ако не се отдръпна.

Всичко това, което се случва — самият факт, че съм с него — би трябвало да ме изпълва с ужас. Логичната реакция би била да побягна през глава. Но аз искам още. Искам още от Уил.

Стомахът ми се стяга на топка от усещането на ръката му върху бедрото ми. Палецът му докосва леко кожата ми, избърсва кръвта и после се отдръпва. Вдишвам дълбоко въздух през носа си.

Той маха блузата си от ръката ми и оглежда раната.

— Не е много зле — обявява Уил.

Кимвам. Сърцето ми бие твърде силно, за да съм в състояние да отговоря.

— Имаш ли нещо за дезинфекция у вас? — продължава той.

Все още не мога да кажа и дума. Той сериозно ли ми говори за първа помощ? Кракът ми е изтръпнал и тупти там, където ме беше докосвал. Нежният начин, по който държи ръката ми, има същия ефект.

Отказът ми да говоря го кара да вдигне глава. Улавя ме с лешниковите си очи, зениците му са разширени и катраненочерни. Странни, но красиви. Запитвам се дали не е под въздействието на някакъв наркотик. Нещо вътре в мен отхвърля тази мисъл. Или защото усещам, че не е така, или просто защото не искам да е истина.

— Ти си различен — прошепвам, вторачена в него, забравяйки за въпроса му. Усещам иглички в дланите си, те копнеят да го почувстват… да докоснат лицето му, широките му гърди.

Той също се взира в мен, пиейки ме с очи.

Различен си от братовчедите си — мисля си аз. — Различен си от всичко, което някога съм чувала за ловците. Различен си от момчетата драки, които познавам. Бдителните очи на Касиан никога не са ме оставяли без дъх. Никога не са вдъхвали живот на моето драки по този начин, не са правели ударите на сърцето ми толкова осезаеми.

Близвам устните си и потръпвайки, поемам дълбоко въздух.

— Къде са братовчедите ти? Не правите ли почти всичко заедно?

За нищо на света не трябва да забравям това. Никога. Дори да не смятам, че той е заплаха за мен, те винаги ще бъдат!

Очите му помръкват. Отдръпва се назад и пуска ръката ми.

— Виждам, че някой те е запознал с мен и семейството ми.

— Ти си този, който ми каза да стоя далече от тях. И така просто провокира любопитството ми. И освен това чух някои неща. — Е добре, най-вече от Катрин.

Той бавно кимва.

— Да, казах го. И наистина е така. — Въздъхвайки, Уил прокарва пръсти през косата си. — И по тази логика, предполагам, би трябвало да стоиш далече и от мен. Редно е да кажа именно това. — Той отпуска главата си назад и затваря очи, изражението му е напрегнато и угнетено. Отново искам да го докосна, да го погаля по лицето и да облекча онова, което го измъчва.

Думите му отекват в ума ми. Би трябвало да стоиш далече от мен. Това е нещо, което вече знам, и с което очевидно не се справям особено добре, имайки предвид, че седя на предната седалка в колата му. Бих искала да мога да му се противопоставя. Иска ми се да не усещах това постоянно притегляне към него. Иска ми се моето драки да не се съживяваше, когато съм близо до него. Плъзвам лявата ръка под бедрото си, задържайки я там като в капан.

— Ти си този, който ме преследваше — напомням му аз и трепвам. Освобождавам ръката си, за да потъркам мястото върху бедрото ми, което все още гори и пулсира от докосването му.

— Права си. — Отваряйки очи, той включва колата на скорост и се отдалечава от бордюра. След няколко завоя осъзнавам, че ме кара у дома. Отчаянието, което ме пронизва, когато осъзнавам това, ме кара бързо да попитам:

— Защо дойде при мен тази вечер? — По средата на нощта?

Кокалчетата на пръстите му побеляват там, където стиска волана.

— Не очаквах да те видя навън, но…

— Да? — подканям го да продължи.

Той спира рязко пред дома ми. Изгася фаровете. Завърта се на седалката с лице към мен. Навеждайки се напред, обляга едната си ръка на гърба на седалката, почти докосвайки рамото ми.

Изражението му е неразгадаемо. Очите му изглеждат странно с неговите пулсиращи зеници.

— Ти не си като другите момичета. Ти си специална.

Опияняваща топлина залива страните ми. Неговото признание ме прави щастлива. Радвам се, че съм уникална за него така, както и той е за мен. В предишния си дом се чувствах единствено сигурна, защитена и почитана. Дори и Касиан като че ли ме харесваше не толкова заради самата мен, а заради мястото ми в прайда.

Във всеки миг, който прекарвам с Уил, се чувствам незащитена и изложена на риск. Опасностите дебнат наблизо, осезаеми като гъстите мъгли, сред които някога живеех. И въпреки това не мога да се наситя на това усещане. Не мога да утоля копнежа си по него. По близостта му. Това е като наркотик, от който се нуждаеш, за да оцелееш, за да преживееш деня. Пристрастеност. Силна и поглъщаща емоция.

— Опитах се да отхвърля това чувство — продължава той. — Но то е винаги там, взира се в мен всеки път, когато те видя. Ако беше като другите момичета… — Уил се изсмива дрезгаво. — Ако беше като другите момичета, сега дори нямаше да съм тук.

Изведнъж се размърдвам неспокойно на седалката, свивам пръсти около коленете си. Нямаше да е също тук и ако знаеше истината. Коя съм, каква съм аз!

Навлажнявам устните си.

— Аз не съм това, което си мислиш…

Близо съм. Твърде близо. До това да му призная истината.

— Помислих си, че може би… — Той се спира и поклаща глава.

— Какво? — едва разпознавам гласа си, толкова е пресипнал и напрегнат. Ударите на сърцето ми са оглушителни. В гърдите ми трепва едно непонятно чувство на надежда, каквото не съм изпитвала никога преди.

— Няма значение. Глупаво е — Гласът му се снишава дрезгав и почти недоловим. — Просто забрави, че съм идвал. — Промърморва нещо толкова тихо, че не успявам да го чуя, но мисля, че е ругатня. — Няма как да се получи. Не и с моето семейство. Те са… различни.

— Какво му е на семейството ти? — питам, макар вече да знам. Или поне знам какво не му е наред според мен. Основанията на Уил може да са различни.

Устните му се свиват и му придават почти жесток израз. Израз на ловец, какъвто не искам да бъде.

— Нека просто да кажем, че не се разбираме.

Опитвам се да гледам невинно.

— Баща ти…

— Той не е от онези бащи, с които можеш да играеш футбол в задния двор. Веднага щом завърша, се махам.

Изведнъж ми става по-леко. Това доказва, че той не е като тях. Не е ловец, не е убиец. Опитвам се да не изглеждам твърде щастлива. Да скрия истинските си чувства.

Отново облизвам устните си и питам:

— А междувременно не можеш да имаш никакви приятели?

Той прокарва ръка през косата си. Златистокестенявите му кичури се повдигат и после падат на мястото си.

— Малко е сложно, но да, не искам да се сближавам с никого… или пък да водя някого у дома. — Уил ме поглежда в упор. Мрачно. Решително. — Те са като отрова, Ясинда. Не искам да имаш нищо общо с тях. Не искам никой, за когото ме е грижа, да има нещо общо с тях. — Той тръсва глава. — Не съм искал да те подведа. Съжалявам, че те поканих да излезем. Съжалявам, че не мога… — Пръстите му стискат силно волана, докато успее да си възвърне гласа. — Просто съжалявам…

Гърдите ме болят. Защото съзнавам, че и той чувства същото. Тази връзка помежду ни. Но той ще се отрече от нея, ще я убие. Какъвто и импулс да го е довел тук, той няма да го последва.

Предполагам, че това е за добро, но не се изпълвам с чувство на признателност.

Той махва с ръка към къщата на мисис Хенеси.

— По-добре се прибирай.

Кожата ми пламва в пристъп на гняв.

— Никога не съм те смятала за страхливец — изтърсвам аз.

Главата му се извръща към мен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти дойде тук тази вечер с определена цел. Защо просто не си признаеш? — Преди да си дам сметка какво точно правя, се навеждам над скоростния лост и го поглеждам право в очите. — Винаги ли бягаш от това, което искаш?

Може би изпадах в неловко положение, загатвайки, че ме желае, но вената, която пулсираше на шията му, ми подсказваше, че това действително е така. И самото присъствие тук също беше доказателство.

Погледът му се спуска малко по-надолу към устата ми.

— Не си спомням последния път, когато наистина съм желаел нещо — казва той дрезгаво, толкова тихо, че едва успявам да го чуя. По-скоро съм го почувствала.

Думите му отекват в мен, удряйки в душата ми дълбока струна, която ме изпълва с убеденост, че за всичко това има определена причина. Имаше причина да се срещнем в планините и след това тук. Причина. И нещо повече. Нещо повече от съвпадение.

— Аз също.

Той се навежда над скоростния лост. Мушва ръка зад тила ми и притегля лицето ми по-близо. Аз съм като течност, разтапям се и се устремявам към него.

— Тогава може би е време да променим това.

При първия досег с устните му през мен преминава пареща топлина, която ме вцепенява. Вените и кожата ми трептят и пулсират.

Изправям се на колене, обгръщам раменете му с вкопчени пръсти, опитвайки се да бъда още по-близо до него. Ръцете ми обхождат тялото му, спускат се от гладките му рамене надолу към гранитните му гърди. Сърцето му бие като барабан под пръстите ми. Кръвта ми кипи, белите ми дробове се разширяват и тлеят. Не мога да си поема достатъчно въздух през носа… Или поне не толкова, колкото е нужно, за да охладя димящите си дробове.

Ръцете му се плъзват по бузите ми, обхващайки лицето ми. Кожата му е като ледена върху напуканата ми плът и аз го целувам още по-силно.

— Кожата ти — прошепва той с устни върху моите, — толкова е…

Изпивам го — думите му, докосването му, простенвам от вкуса му, от внезапното горещо изпъване на кожата ми. От възхитителния опън в гърба ми.

Той ме целува по-силно с хладните си сухи устни. Движи ръцете си надолу по лицето ми, през челюстта към шията ми. Връхчетата на пръстите му ме докосват зад ушите и аз потръпвам.

— Кожата ти е толкова мека, толкова топла…

И тогава осъзнавам какво всъщност означава приятното подръпване в гърба ми. Крилата ми са будни. Готови и нетърпеливи, каквито не са били, откакто пристигнах в Чапарал. Те напират в гърба ми, на път всеки момент да се освободят.

Отдръпвам се с вик и протягам ръка към дръжката. С болезнен стон отварям вратата, слизам, препъвайки се, и падам на колене на тревата.

Изправям се на крака и без да си правя труда да затворя вратата… просто побягвам.

Отчаяният му вик ме следва:

— Ясинда!

Когато съм достатъчно далече, така че да не може да забележи леките промени във външния ми вид, аз се спирам и поглеждам назад. Гърдите ми се надигат и се спускат под напора на горещото ми дихание.

Той се навежда над скоростния лост, почти прехвърляйки се на пасажерското място. Някаква сянка преминава през лицето му. Емоция, която не мога да разчета. Нещо неразгадаемо.

— Ще се видим в училище — казва Уил с такава решителност, сякаш това е извън всякакво съмнение.

Без да му отговоря, без да потвърдя, се обръщам и се затичвам по алеята толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

— Ясинда — извиква той отново и аз трепвам, надявайки се да не събуди мисис Хенеси или съседите.

Не го изричам, но отговорът ми е недвусмислен, изписан на лицето ми, подсказан от паническото ми бягство. Уил го чува високо и ясно и той очевадно не му хареса. Вероятно целувката ни го беше накарала да мисли, че онова, което ни свързва, трябваше да получи своя шанс.

Но за мен нашата целувка означаваше точно обратното. Тя ме убеди в онова, което вече знаех, но отричах досега. Не мога да рискувам да бъда с него. Дори той да бе превъзмогнал задръжките към мен, аз не мога да кажа същото. Не би имало нищо лошо в това да черпя сили от него… но да изгубя изцяло контрол над себе си и да се преобразя пред очите му, е нещо съвсем друго. Сега знам това. Знам какво трябва да направя.

Няма да разговарям с него в училище, няма да го поглеждам… И със сигурност никога повече няма да го докосвам.

Дори това да ме убие, няма да го забелязвам и винаги ще стоя далече от него.

Докато бързам надолу по алеята, пръстите ми се свиват и неволно докосват леко наранената ми длан, чувствам влагата там. Кръв. Моята кръв. Доказателство за това, което съм.

В следващия миг ме обзема паника и сърцето ми се свива от ужас.

Спирам рязко и се обръщам, с напразната надежда, че Уил все още може да е там, но той си е отишъл. Отнасяйки… блузата си. Отправяйки се към свърталището на моите врагове.

Затварям очи и поклащам глава, страх стяга гърлото ми като в менгеме. Тръгнал си е с блузата, по която е моята кръв. Моята лилава драконова кръв.

И когато я види, ще разбере. Ще узнае точно какво съм.

 

 

Къщата е тиха, когато влизам вътре, движейки се като сянка през стаите, които сякаш ме затискат. Сега повече от всякога. Неподвижният силует на Тамра се очертава под завивките, докато си събувам тихо обувките.

Леглото подава под тежестта ми. Въздъхвам, когато дръпвам завивките до брадичката си. Обхващам ръце пред гърдите си и търся успокоение, каквото не чувствам. Мисля единствено за блузата с моята кръв, която сега е у Уил.

— Ако провалиш всичко, никога няма да ти го простя.

Странно, но безплътният глас на сестра ми в мрака не ме стресва. Не и сега, докато умът ми трескаво търси начин как да премахне доказателството, че не съм човешко същество.

Тя не иска обяснение и аз не й давам такова. Достатъчно е, че съм била навън и тя знае това. Според нея от мен тъй или иначе не може да се очаква нищо добро.

Леглото й изскърцва, когато се обръща на другата страна. Не мога да измисля какво да кажа. Не знам как да я успокоя. Никакви думи не могат да ме накарат да се чувствам по-малко виновна, по-малко егоистична.

Устните ми помръдват при спомена за целувката на Уил. Тогава едва не изгубих контрол над себе си. Едва не се разкрих. Едва не погубих всички ни.

И опасността няма да премине, докато не стигна до блузата на Уил.

Трябва да се добера до нея. На всяка цена!