Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (7)

6. Антикапиталистическата предубеденост на американските интелектуалци

Антикапиталистическата предубеденост на интелектуалците е феномен, който не е ограничен само до една или няколко страни. Но тя е доста по-разпространена и по-горчива в Съединените щати, отколкото в европейските страни. За да се обясни този по-скоро учудващ факт, трябва да се види какво означава „обществото“ или на френски език le monde.

В Европа обществото включва всички хора, които са прочути в дадена област. Държавници и парламентарни лидери, високопоставени чиновници, издатели и редактори на основните вестници и списания, прочути писатели, учени, художници, актьори, музиканти, инженери, прависти и лекари, заедно с известните бизнесмени и издънки на аристократични и патрициански фамилии формират онова, което се смята за висше общество. Те контактуват помежду си на светски вечери и чайове, благотворителни балове и аукциони, на премиери и вернисажи, посещават едни и същи ресторанти, хотели и курорти. Когато се срещат, те си доставят удоволствие с разговори на интелектуални теми, начин на социално общуване, за пръв път появил се в Италия през Ренесанса, усъвършенстван в парижките салони и по-късно имитиран от „обществото“ на всички големи градове в Западна и Централна Европа. Нови идеи и идеологии намират отзвук на тези социални сбирки, преди да повлияят върху по-широки кръгове. Човек не може да се занимава с историята на изящните изкуства и литературата през XIX в., без да анализира ролята, която е играло „обществото“ за окуражаване или обезкуражаване на техните „главни герои“.

Достъпът до европейското общество е открит за всеки, който се е отличил в каквато и да било сфера. Той би могъл да е по-лесен за хора с благородно потекло и голямо богатство, отколкото за обикновени хора със скромни приходи. Но нито богатствата, нито титлите могат да дадат на такъв тип участници ранга и престижа, които са награда за големи лични постижения. Звездите на парижките салони не са милионерите, а членовете на Académie française. Интелектуалците преобладават, а останалите симулират поне жив интерес към интелектуалните проблеми.

Обществото в този смисъл е чуждо на американския начин на живот. Това, което се нарича „общество“ в Съединените щати, се състои почти изключително от най-богатите семейства. Има съвсем малък социален контакт между преуспелите бизнесмени и прочутите национални автори, художници и учени. Тези, които са записани в Социалния регистър, не се срещат в социалния смисъл с онези, които формират общественото мнение и предтечите на идеи, които ще определят бъдещето на нацията. Повечето от „хората от висшето общество“ не се интересуват от книги и идеи. Когато се срещат и не играят карти, те клюкарстват за разни личности и говорят много повече за спорт, отколкото на културни теми. Но дори онези, които са склонни да четат, смятат писателите, учените и художниците за хора, с които не биха искали да се свържат. Една почти непреодолима бездна разделя „обществото“ от интелектуалците.

Възникването на тази ситуация би могло да се обясни исторически. Но такова едно обяснение не променя фактите. Нито пък може да отстрани или да облекчи негодуванието, с което интелектуалците реагират на презрението, с което са третирани от членовете на „обществото“. Американските писатели или учени са склонни да смятат богатия бизнесмен за варварин, за човек, изцяло насочен към изкарването на пари. Професорът презира своите възпитаници, които се интересуват повече от футболния отбор на университета, отколкото от научните му постижения. Той се чувства обиден, когато разбере, че треньорът получава по-висока заплата, отколкото един прочут професор по философия. Хората, чиито проучвания са довели до появата на нови начини за производство, мразят бизнесмените, които просто се интересуват от паричното съответствие на техните изследвания. Твърде показателно е, че толкова голям брой американски изследователи физици симпатизират на социализма или комунизма. Тъй като не разбират от икономика и осъзнават, че и университетските преподаватели по икономика също са против онова, което пренебрежително наричат печалбарство, не може и да се очаква друго отношение от тяхна страна.

Ако една група хора се изолира от останалата част от нацията, особено от интелектуалните й лидери, по начина, по който го прави американският „социален елит“, то той неизбежно става мишена на по-скоро враждебна критика от страна на онези, които държи извън своя собствен кръг. Самоизолацията, практикувана от американските богаташи, ги е превърнала по някакъв начин в парии. Те биха могли да се изпълват със суетна гордост от своята изключителност. Но това, което пропускат да видят, е, че избраната от самите тях сегрегация ги изолира и разпалва омраза, която създава у интелектуалците нагласа към антикапиталистически политики.