Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (18)

6. „Социалните“ романи и пиеси

Публиката, приемаща социалистическите идеи, иска социалистически („социални“) романи и пиеси. Самите автори, обзети от социалистически идеи, са готови да предоставят исканите произведения. Те описват незадоволителните условия, които според инсинуациите им са неизбежно следствие от капитализма. Описват бедността и лишенията, невежеството, мръсотията и болестите на експлоатираните класи. Бичуват лукса, глупостта и моралното разложение на експлоататорските класи. В техните очи всичко, което е лошо и смешно, е буржоазно, а всичко, което е добро и възвишено, е пролетарско.

Авторите, които се занимават с жертвите на бедността, могат да бъдат разделени на две групи. В първата група са онези, които не са изпитали лично бедността. Те са били родени и възпитани в „буржоазна“ среда или в средата на проспериращи наемни работници или селяни, и за тях средата, в която поставят героите на своите романи и пиеси, е непривична. Тези автори трябва, преди да започнат да пишат, да съберат информация за живота на низшите класи, които искат да опишат. Те се заемат с проучвания. Разбира се, те не могат да пристъпят към обекта на проучванията си с непредубеден разум. Те знаят предварително какво ще открият. Убедени са, че условията на наемните работници са невероятно отчайващи и ужасни. Затварят очите си пред всичко, което не искат да видят, и откриват само онова, което потвърждава тяхното предубедено мнение. Били са научени от социалистите, че капитализмът е система, причиняваща ужасни страдания на масите и че колкото повече се развива и достига пълния си разцвет, толкова повече огромното мнозинство хора обеднява. Техните романи и пиеси са оформени като проучвания за демонстриране на тази марксистка догма.

Грешката на тези автори не е, че са избрали да опишат мизерията и нищетата. Един човек на изкуството може да покаже майсторството си при пресъздаването на какъвто и да е обект. Грешката им се състои по-скоро в тенденциозното и погрешно представяне и интерпретиране на социалните условия. Те не разбират, че шокиращите обстоятелства, които описват, са резултат от отсъствието на капитализъм, остатъци от докапиталистическото минало или ефект от политика, саботираща действието на капитализма. Те не схващат, че капитализмът, като осъществява мащабно производство за масова консумация, е всъщност система за изличаване на бедността, колкото е възможно повече. Те описват наемния работник само в качеството му на работна ръка и никога не мислят за това, че той е и основният потребител, било на фабричните стоки, или на храните и суровините, които се разменят за тях.

Склонността на тези автори да се занимават с опустошенията и бедите се превръща в скандално изопачаване на истината, когато те внушават, че онова, което описват, е състояние типично и представително за капитализма. Информацията, предоставена от статистическите данни, относно производството и продажбите на всички артикули на масовото производство ясно показва, че типичният наемен работник не живее в дълбока мизерия.

Голямата фигура в школата на „социалната литература“ е бил Емил Зола. Той е създал модела, който тълпи от по-ненадарени имитатори са възприели. Според него изкуството е тясно свързано с науката. То трябва да се основава на проучванията и да илюстрира научните открития. Основен резултат от социалните науки, поне според Зола, е догмата, че капитализмът е най-голямата от всички злини и че настъплението на социализма е не само неизбежно, но и във висша степен желателно. Неговите романи са всъщност „корпус на социалистическата проповед“^[1]. Но Зола бил много скоро надминат в своята просоциалистическа предубеденост и пристрастност от „пролетарската“ литература на адептите му.

„Пролетарските“ литературни критици претендират, че онова, с което се занимават тези „пролетарски“ автори, са просто неподправените факти от опита на пролетариата^[2]. Тези автори обаче не предават просто фактите. Те ги интерпретират от гледна точка на ученията на Маркс, Веблен и двамата Уеб. Тази интерпретация е същността на писанията им, най-набиващият се в очи мотив, който ги характеризира като просоциалистическа пропаганда. Тези писатели възприемат догмите, на които са основани обясненията им за събитията, като разбиращи се от само себе си и неоспорими и са напълно убедени, че читателите им споделят техните убеждения. Затова често им се струва прекалено да споменават доктрините открито. Понякога се опират на тях само имплицитно.

Но това не променя факта, че всичко, което те описват в книгите си, зависи от валидността на социалистическите убеждения и псевдоикономическите конструкции. Произведенията им са илюстрация на уроците на антикапиталистическите доктринери и се срутват заедно с тях.

Втората група автори на „пролетарска“ проза са тези, родени в пролетарска среда, която описват в книгите си. Тези хора са се откъснали от обкръжението на физическите работници и са станали част от професионалистите. Те не са като „пролетарските“ автори с буржоазен произход и не се нуждаят от специално проучване, за да научат нещо за живота на наемните работници. Могат да се опрат на собствения си опит.

Личният им опит ги учи на неща, които изцяло противоречат на същностни догми на социалистическото верую. Надарените и трудолюбиви синове на родители, живеещи в скромни условия, не са лишени от достъп до по-добри позиции. Авторите с „пролетарски“ произход са сами по себе си пример за този факт. Те знаят защо самите те са успели, докато повечето от техните братя и приятели не са могли. В хода на напредването си към по-добро положение в живота те са имали предостатъчно възможности да се срещнат с други младежи, които като тях са искали да учат и да напреднат. Знаят защо някои от тях са успели, а други не. Сега, живеейки сред „буржоата“, те откриват, че онова, което отличава човека, който печели повече пари от оня, който печели по-малко, не е това, че първият е мошеник. Те не биха се издигнали над нивото, в което са се родили, ако са били толкова глупави, че да не виждат, че мнозина бизнесмени и професионалисти са самоиздигнали се хора, които, подобно на тях, са били в началото бедни. Не може да не разбират, че разликите в доходите са резултат от фактори, различни от тези, посочени от социалистическото възмущение.

Ако такива автори се отдадат на писане на неща, които са всъщност просоциалистическа проповед, то те са неискрени. Техните романи и пиеси не са достоверни и следователно не са нищо друго, освен боклук. Те са много по-надолу от стандарта на книгите на техните колеги от „буржоазен“ произход, които поне вярват в това, което пишат.

Социалистическите автори не се задоволяват с описание на условията за живот на жертвите на капитализма. Те също така се занимават с живота и делата на облагодетелстваните от него — бизнесмените. Имат намерение да покажат на читателя как възниква печалбата. Тъй като те самите, слава Богу, не са запознати с тази мръсна материя, най-напред търсят информация в книгите на компетентните историци. Това е, което онези експерти им разказват за „финансовите гангстери“ и за „бандитските босове“, и начина, по който са станали богати. „Той започна кариерата си като прекупвач на добитък, което означава, че изкупуваше добитъка на селяните и го караше на пазара за продан. Продаваше го на касапите според теглото. Преди да го откара на пазара, го хранеше със сол и му даваше да пие огромно количество вода. Един галон вода тежи около 8 фунта. Като вкараш три или четири галона вода в една крава, ще имаш прираст, когато се наложи да я продадеш.“^[3]

По същия начин десетки романи и пиеси описват сделките на злодея в тази история — бизнесмена. Магнатите стават богати, като продават напукана стомана и развалена храна, обувки с мукавени подметки и памук вместо коприна. Те подкупват сенатори и управници, съдии и полицаи. Мамят клиентите си и работниците си. Това е много елементарна история.

На тези автори не им хрумва въобще, че описват всички останали американци като съвършени идиоти, които могат да бъдат лесно измамени от всеки негодник. Гореспоменатият трик на подутите крави е най-примитивният и остарял метод за мамене.

Трудно е да се повярва, че в други части на света има купувачи на добитък, които са толкова тъпи, че да бъдат преметнати така. Да приемем, че в Съединените щати е имало касапи, които могат да бъдат измамени по този начин, значи да очакваме твърде много от ограничеността на читателя. Това важи за всички останали подобни басни.

В частния си живот бизнесменът, според описанията на „прогресивния“ автор, е варварин, комарджия и пияница. Той прекарва времето си в конни състезания, вечери в нощни клубове и нощи с любовниците си. Както посочват Маркс и Енгелс в Комунистическия манифест, тези „буржоа не се задоволяват с това да имат съпругите и дъщерите на пролетариите си на свое разположение, да не говорим за обикновените проститутки, но изпитват особено голямо удоволствие да прелъстяват и един другиму съпругите.“ Така е описан американският бизнес и в голяма част от американската литература^[4].