Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (20)

2. Материализмът

Отново има мърморковци, които обвиняват капитализма за онова, което наричат негов груб материализъм. Не могат да отрекат, че капитализмът притежава тенденцията да подобрява материалните условия на човечеството. Но те казват, че той е отклонил хората от по-висши и благородни цели. Той храни телата, но оставя гладни душите и умовете. Довел е до упадък на изкуствата.

Отминали са дните на големите поети, скулптори и архитекти. Нашето време произвежда само боклук.

Оценката за достойнствата на дадено произведение на изкуството е изцяло субективна. Някои хора хвалят онова, което други отхвърлят. Няма мярка, с която да измерим естетическата стойност на поема или на сграда. Тези, на които се харесва катедралата в Шартр или „Las Meninas“^[1] на Веласкес, може да мислят, че онези, които не харесват тези шедьоври, са простаци. Мнозина студенти са отегчени до смърт, когато в училище ги карат да четат „Хамлет“. Само хора, надарени с искрата на артистичната духовност, могат да оценят и да се насладят на произведението на един художник.

Сред онези, които претендират за призванието на образовани хора, има огромно лицемерие. Те се надуват като ценители и демонстрират фалшив ентусиазъм към изкуството на миналото и към художници, които са отдавна покойници. Не показват обаче подобна симпатия към съвременните художници, които още се борят за признание. Показното преклонение пред старите майстори е за тях начин да осмеят и пренебрегнат новите, които се отклоняват от традиционните правила и създават свои собствени.

Джон Ръскин ще бъде запомнен, заедно с Карлайл, двамата Уеб, Бърнард Шоу и някои други, като един от гробокопачите на британската свобода, цивилизация и просперитет. Неудачник в своя личен и обществен живот, той прославял войната и кръвопролитието и фанатично хулел учението на политическата икономия, което не разбирал. Той бил тесногръд противник на пазарната икономика и романтичен хвалител на гилдиите. Възхвалявал изкуството от предишните епохи. Но когато се изправил пред творбата на един голям жив художник, Уистлър, той го охулил по такъв груб и ругателски начин, че бил обвинен в обида и признат за виновен от съда. Писанията на Ръскин популяризирали предразсъдъка, че капитализмът, освен че е лоша икономическа система, е заменил красотата с грозотия, величието с дребнавост и изкуството с боклук.

Тъй като хората се различават значително при оценката на художествените постижения, не е възможно да се поведе разговор за ниското качество на изкуството в капиталистическата епоха, със същия категоричен дух, с който бихме могли да отхвърлим грешки при логически разсъждения или при установяването на факти от опита. Но нито един нормален човек не би бил толкова безочлив да омаловажава величието на художествените постижения от епохата на капитализма.

Най-значимото изкуство от епохата на „грубия материализъм и печалбарство“ е била музиката. Вагнер и Верди, Берлиоз и Бизе, Брамс и Брукнер, Хуго Волф и Малер, Пучини и Рихард Щраус, каква живописна кавалкада! Каква ера, в която такива майстори като Шуман и Доницети са били засенчени от по-велики гении!

След това тук са големите романи на Балзак, Флобер, Мопасан, Йенс Якобсен, Пруст и поемите на Виктор Юго, Уолт Уитман, Рилке, Йейтс. Колко беден би бил животът ни, ако трябваше да се лишим от произведенията на тези гиганти и на мнозина други, не така изтъкнати автори.

Да не забравяме френските художници и скулптори, които ни научиха на нови начини за наблюдение на света и наслада от светлината и цветовете.

Никой не е оспорвал някога, че тази епоха доведе до напредък всички клонове на научната дейност. Но, казват мърморковците: това бе предимно работа на специалистите, а липсвал „синтезът“. Едва ли може някой да изопачи по толкова абсурден начин постиженията на съвременната математика, физика и биология. А какво да кажем за книгите на философи като Кроче, Бергсон, Хусерл и Уайтхед?

Всяка епоха има своя характеристика по отношение на художествените си постижения. Имитацията на шедьоври на миналото не е изкуство, а рутина. Това, което придава ценност на едно произведение, са чертите, с които то се отличава от други произведения. Това е нещото, което се нарича стил на периода.

В едно отношение хвалителите на миналото изглежда имат право. Последните генерации не са оставили на бъдещето такива паметници като пирамидите, гръцките храмове, готическите катедрали и църквите на Ренесанса и Барока. В последните сто години са построени множество църкви и дори катедрали и още повече правителствени дворци, училища и библиотеки. Но те не показват някаква оригинална концепция, отразяват стари стилове или смесват различни стари стилове. Само в апартаментите, офисите и частните домове можем да открием да се развива нещо, което бихме могли да наречем архитектурен стил на нашето време. Макар и да би било чист педантизъм, да не се оцени величественият архитектурен контур на Ню Йорк, все пак може да се приеме, че модерната архитектура не е достигнала своеобразието на онази от отминалите векове.

Причините за това са разнообразни. Доколкото става дума за сгради с религиозно предназначение, подчертаният консерватизъм на църквите изключва всякакви иновации. С изчезването на династиите и аристократите импулсът за строеж на нови дворци е изчезнал. Богатството на предприемачите и капиталистите, каквото и да разправят антикапиталистическите демагози, е толкова по-нищожно от това на крале и князе, че те не могат да се заемат с такова луксозно строителство. Никой днес не е толкова богат, че да планира палати като Версай или Ескориал. Заповедите за построяване на правителствени сгради вече не идват от деспоти, които са били свободни, в разрез с общественото мнение, да изберат майстор, когото те харесват, и да спонсорират проект, който би скандализирал тъпото мнозинство. Комитетите и съветите не изглежда да възприемат идеите на дръзки пионери. Те предпочитат да действат на сигурно.

Досега не е имало епоха, в която толкова много хора да са били готови да оценяват съвременното изкуство. Почитта към великите автори и художници винаги е била ограничена в малки групи. Това, което характеризира капитализма, не е лошият вкус на тълпите, а фактът, че тези тълпи, които просперират благодарение на капитализма, стават „потребители“ на литературата, разбира се, на долнокачествената литература. Книжният пазар е наводнен от порой от тривиална проза, предназначена за полуграмотните. Но това не пречи на великите автори да създават непреходни творби.

Критиците леят сълзи за мнимия упадък на приложните изкуства. Те сравняват например мебелите, запазени в замъците на европейските аристократични фамилии и в сбирките на музеите с евтините неща, които са масова продукция. Пропускат обаче да видят, че тези колекции са били направени изключително за богатите. Гравираните скринове и резбованите маси не биха могли да бъдат открити в мизерните хижи на по-бедните съсловия. Онези, които оплакват евтината мебелировка на американския наемен работник, трябва да прекосят Рио Гранде дел Норте и да огледат бордеите на мексиканските пеони, в които няма никакви мебели. Когато модерната индустрия е започнала да осигурява на масите необходимите принадлежности за по-добър живот, основната грижа е била да се произвежда колкото се може по-евтино, без никаква мисъл за естетически ценности. По-късно, когато напредъкът на капитализма е повишил жизнения стандарт на масите, те са се обърнали постепенно към производството на неща, на които не липсват финес и красота. Само романтични предразсъдъци биха накарали наблюдателя да пренебрегне факта, че все повече граждани на капиталистическите страни живеят в среда, която не може да бъде просто отхвърлена като грозна.