Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Anti-capitalistic Mentality, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
notman (2018)

Издание:

Автор: Лудвиг фон Мизес

Заглавие: Антикапиталистическото мислене

Преводач: Александър Николов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Сиела

Година на издаване: 2008

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Валери Димитров

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Диди Петкова

ISBN: 978-954-28-0290-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7135

История

  1. — Добавяне

4. Свободата на печата

Свободата на печата е една от основните черти на нацията от свободни граждани. Това е една от съществените точки в политическата програма на стария класически либерализъм. Никога никой не е успявал да издигне някакви аргументирани възражения срещу разсъжденията в две класически книги: „Ареопагика“ на Джон Милтън, 1644 г. и „За свободата“ на Джон Стюарт Мил, 1859 г. Нелицензираният печат е кръвната система на литературата.

Свободният печат може да съществува само там, където има частен контрол върху средствата за производство. В социалистическата общност, където всички печатници са притежавани и ръководени от правителството, не може да става и въпрос за свободен печат. Правителството единствено определя кой трябва да има времето и възможностите да пише и какво трябва да се отпечатва и публикува. В сравнение с условията, които са налице в Съветска Русия, дори някогашната царска Русия изглежда като страна на свободния печат. Когато нацистите извършваха техните прословути аутодафета на книги, те дословно възпроизвеждаха модела на един от великите социалистически автори — Кабе[1].

Тъй като всички нации се движат към социализма, свободата на авторите изчезва постепенно. От ден на ден става все по-трудно за човек да публикува книга или статия, чието съдържание е неприятно за правителството или за мощни групи за натиск. Еретиците все още не са „ликвидирани“, както в Русия, нито пък книгите им са горени по заповед на инквизицията. Няма и връщане към старата система на цензурата. Самозваните „прогресивни“ дейци имат по-ефективни оръжия на свое разположение. Тяхното най-добро средство за натиск е бойкотът срещу авторите, редакторите, издателите, търговците на книги, печатарите, рекламодателите и читателите.

Всеки е свободен да се въздържа от четене на книги, списания и вестници, които не харесва, и да препоръчва на други хора да избягват тези книги, списания и вестници. Но е съвсем друго нещо, когато някои хора заплашват други хора със сериозни санкции, в случай че не престанат да покровителстват определени публикации и техните издатели. В много страни издателите на вестниците и списанията са заплашени от перспективата за бойкот от страна на профсъюзите. Те избягват откритата дискусия по този проблем и мълчаливо се огъват пред диктата на профсъюзните босове[2].

Тези работнически лидери са по-чувствителни, отколкото са били имперските или кралските величества в отминалите времена. Те нямат никакво чувство за хумор. Тяхната чувствителност съсипа сатирата, комедията и музикалната комедия на същинския театър и обрече филмите на стерилност. По време на стария режим театрите са можели да представят подигравките на Бомарше срещу аристокрацията и безсмъртната опера, композирана от Моцарт. По време на Втората френска империя „Херцогинята на Геролщайн“ на Офенбах и Алеви е пародирала абсолютизма, милитаризма и дворцовия живот. Самият Наполеон III и някои от другите европейски монарси са се наслаждавали на пиесата, която ги е осмивала. Във Викторианската епоха цензорът на британските театри, лорд Чембърлейн, не е пречил на представянето на музикалните комедии на Джилбърт и Съливан, които са се подигравали с всички уважавани институции на британската система за управление. Благородните лордове пълнели ложите, докато на сцената граф Монтарарат пеел „Камарата на лордовете не се преструва, че е интелектуално издигната“[3].

В наши дни е невъзможно да се пародира на сцената настоящата власт. Не се толерира никаква непочтителна мисъл за профсъюзите, кооперативите, държавните предприятия, бюджетните дефицити и други характерни елементи на „държавата на благоденствието“ (welfare state). Профсъюзните лидери и бюрократите са свещени. На комедията й остава да се занимава с тези теми, които са превърнали оперетата и холивудския фарс в отвратителни забавления.

Бележки

[1] Вж. Cabet, Voyage en Icarie, Paris, 1848, p. 127

[2] За системата на бойкот, създадена от Католическата църква, вж. P. Blanshard, American Freedom and Catholic Power, Boston, 1949, pp. 194–198.