Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (23)

5. Индивидуалната свобода и Западната цивилизация

Критиците на правната и конституционната концепция за индивидуалната свобода и институциите, създадени за практическото й прилагане, са прави в твърдението си, че свободата от произволните действия от страна на властимащите сама по себе си е недостатъчна, за да направи личността свободна. Като акцентират върху тази неоспорима истина обаче, те чукат на отворена врата. Защото нито един привърженик на индивидуалната свобода не е твърдял, че ограничаването на произволите на властимащите е всичко, което е нужно, за да бъдат гражданите свободни. Това, което дава на личността колкото се може повече свобода, съвместима с начина на живот на обществото, е действието на пазарната икономика. Конституциите и законите за правата не създават свобода. Те просто защитават свободата, която конкурентната икономическа система дава на индивидите срещу поплъзновенията от страна на полицейските власти.

При пазарната икономика хората имат възможността да се стремят към положението, което искат да достигнат в структурата на социалното разделение на труда. Те са свободни да изберат призванието, съобразно с което да планират да служат на своите съвременници. При плановата икономика обаче те нямат това право. Тук властите решават за професията на всеки един човек. Произволното усмотрение на висшестоящите издига човек на по-добра позиция или му отказва такова повишение. Индивидът зависи изцяло от благоволението на властимащите. Но при капитализма всеки е свободен да оспори личните интереси, облагодетелствани от поддържане на статуквото на всеки друг човек. Ако мисли, че е в състояние да снабди публиката по-добре или по-евтино от останалите, може да се опита да покаже своята ефективност. Липсата на средства не може да провали проектите му. Защото капиталистите винаги търсят хора, които могат да използват средствата им по най-печелившия начин. Резултатът от нечий бизнес зависи само от поведението на потребителите, които купуват онова, което харесват най-много.

И наемният работник не зависи от произвола на работодателя си. Един предприемач, който не успее да наеме най-добрите работници в дадена професия и да им плати достатъчно, за да не отидат на друга работа, бива наказан с намаляване на нетните му приходи. Работодателят не прави услуга на служителите си. Той ги наема като незаменимо средство за успеха на бизнеса му по същия начин, по който купува суровини и фабрично оборудване. Работникът е свободен да намери работодател, който му пасва най-добре.

Процесът на социален подбор, който определя позицията и дохода на всеки индивид, е непрестанен при пазарната икономика. Големите състояния се топят и понякога напълно изчезват, докато други хора, родени в бедност, се издигат до висши позиции и значителни доходи. Където няма привилегии и където правителствата не покровителстват лични интереси, подкрепящи статуквото, които са заплашени от по-високата ефективност на новодошлите, натрупалите богатство в миналото трябва да продължат да го придобиват отново всеки ден в конкуренция с всички останали.

В рамките на социалното сътрудничество при разделението на труда всеки зависи от признанието за неговите услуги от страна на купуващата публика, към която принадлежи и той. Всеки, когато купува или се въздържа да купува, е член на върховния съд, отреждащ на всички хора, а следователно и на себе си, определено място в обществото. Всеки е участник в процеса, който определя на някои хора по-висок, а на други — по-нисък доход. Всеки е свободен да прави принос, който неговите съвременници са готови да наградят чрез осигуряване на по-висок приход. Свободата при капитализма означава да зависиш от усмотрението на други хора в степента, в която и те зависят от твоето. Там, където производството се осъществява при разделение на труда и не съществува съвършена икономическа автархия^[1] за всеки, не е възможна никаква друга свобода.

Няма нужда да се подчертава обстоятелството, че основният аргумент, привеждан в подкрепа на капитализма и срещу социализма, не е фактът, че социализмът непременно трябва да елиминира всички прояви на свобода и да превърне всички хора в роби на властимащите. Социализмът е невъзможен като икономическа система, защото социалистическото общество няма да има никаква възможност да се опре на икономическа калкулация. Ето защо той не може да се разглежда като система на икономическа организация на обществото. Той е средство за дезинтеграция на социалното сътрудничество и за настъпление на бедността и хаоса.

Когато говорим за проблемите на гражданските свободи, не се спираме на съществения икономически проблем за антагонизма между капитализма и социализма. Обикновено се посочва, че западният човек, различаващ се от азиатците, е същество, изцяло приспособено да живее в свобода и формирано от живот в свобода. Цивилизациите на Китай, Япония, Индия и мохамеданските страни от Близкия изток по време на своето съществуване преди опознаването на западните начини на живот със сигурност не могат да бъдат отхвърлени като варварски. Тези народи в течение на много столетия и дори хилядолетия са постигнали блестящи върхове в приложните изкуства, архитектурата, литературата и философията, и в развитието на образователните институции. Те са основали и организирали мощни империи. Впоследствие обаче усилията им са били възпрени, културите им са станали сковани и инертни и те са загубили възможността да се справят успешно с икономическите проблеми. Интелектуалният им и артистичният им гений са изчезнали. Художниците и авторите им копирали грубо традиционните модели. Богословите, философите и юристите потънали в монотонно преразказване на стари трудове. Паметниците, издигнати от техните предци, се рушали. Империите им се разпадали. Гражданите им загубили енергия и мощ и станали апатични пред лицето на постепенния упадък и обедняване.

Древните трудове на източната философия и поезия могат да се сравнят с най-значителните постижения на Запада. Но от столетия насам Изтокът не е създал нито една значима книга. Интелектуалната и литературната история на модерните времена едва ли съдържа някое име на източен автор. Изтокът вече с нищо не допринасял за интелектуалните усилия на човечеството. Проблемите и противоречията, които вълнували Запада, останали непознати за Изтока. В Европа имало движение, на изток — стагнация, ленивост и безразличие.

Причината е очевидна. Изтокът нямал изконното нещо, идеята за свободата от държавата. Изтокът никога не издигнал знамето на свободата, никога не се опитал да подчертае правата на индивида срещу мощта на управниците. Никога не поставил под въпрос произвола на деспотите. И следователно никога не установил правната рамка, която да защити богатството на частните лица срещу конфискация от страна на тираните. Напротив, подведени от идеята, че богатството на богатите е причината за бедността на бедните, всички хора са одобрявали практиката на управниците за експроприиране на успешните бизнесмени. Така се пречело на мащабното натрупване на капитал и тези народи трябвало да пропуснат всички онези подобрения, които изискват значително инвестиране на капитали. Не се развила „буржоазия“ и следователно нямало общественост, която да насърчи и да покровителства автори, художници и изобретатели. За децата от народа били затворени всички пътища за издигане, освен един. Те можели да си пробият път само като слуги на владетелите. Западното общество било общност от индивиди, които можели да се конкурират за най-високи награди. Източното общество било агломерация от поданици, напълно зависими от благоволението на суверените. Будната младеж на Запада гледа на света като на поле за действие, в което човек може да получи слава, известност, почести и богатство, и нищо не изглежда трудно пред нейните амбиции. Хрисимото поколение на източни родители не познава нищо друго, освен следването на рутината на своето обкръжение.

Благородната самоувереност на западния човек намира триумфално изражение в такива дитирамби^[2] като химна на хора от „Антигона“ на Софокъл в чест на човека и неговия предприемчив дух, и в Деветата симфония на Бетовен^[3]. Нищо от това не е дори чувано в Изтока.

Възможно ли е потомците на създателите на цивилизацията на белия човек да се откажат от свободата си и доброволно да се предадат под властта на всемогъщото правителство^[4]? Да търсят удовлетворение в система, където единствената им задача ще бъде да служат като винтчета в огромна машина, създадена и ръководена от всемогъщ плановик? Може ли начинът на мислене на заключените цивилизации да заличи идеалите за възход, за които десетки хиляди хора са пожертвали живота си?

Ruere in servitium, „те се хвърлиха в робството“, тъжно отбелязва Тацит, говорейки за римляните от времето на Тиберий.