Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Anti-capitalistic Mentality, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
notman (2018)

Издание:

Автор: Лудвиг фон Мизес

Заглавие: Антикапиталистическото мислене

Преводач: Александър Николов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Сиела

Година на издаване: 2008

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Валери Димитров

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Диди Петкова

ISBN: 978-954-28-0290-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7135

История

  1. — Добавяне

3. Несправедливостта

Най-ожесточените хулители на капитализма са онези, които го отхвърлят заради мнимата му несправедливост. Загубено време би било да се описва какво трябва да бъде и какво не е, защото това е против непоколебимите закони на реалния свят. Такива блянове могат да бъдат възприемани като безвредни, доколкото си остават мечти. Но когато техните автори започват да пренебрегват разликата между фантазията и реалността, те се превръщат в най-сериозно препятствие пред човешкия стремеж за подобряване на външните условия на живот и благосъстояние.

Най-лошата от тези заблуди е идеята, че „природата“ е дарила всеки човек с определени права. Според тази доктрина природата е щедра към всяко новородено дете. Има по много от всичко за всеки. Следователно всеки има справедлива и неотчуждаема претенция към всички свои съвременници и към обществото, че трябва да получи пълния дял, който природата му е определила. Вечните закони на природата и божествената справедливост изискват никой да не си присвоява онова, което по право принадлежи на други хора. Бедните са в нужда само защото несправедливи хора са ги лишили от правата им, придобити по рождение. Задача на църквата и на светските власти е да осуетяват този грабеж и да осигурят просперитет на всички хора.

Всяка дума от това учение е невярна. Природата не е щедра, а „стисната“. Тя е ограничила всички неща, които са необходими за запазването на човешкия живот. Тя е населила света с животни и растения, на които е вроден импулсът да унищожават човешкия живот и благосъстояние. Тя съдържа сили и елементи, чието действие е гибелно за човешкия живот и човешките усилия за запазването му. Оцеляването и благосъстоянието на човека са постижение на умението му, с което той е използвал основния инструмент, с който го е снабдила природата — разума.

Хората, които си сътрудничат в системата за разпределение на труда, са създали цялото богатство, което мечтателите смятат за безплатен подарък от природата. С оглед на „разпределението“ на това богатство е безсмислено да се позоваваме на някакъв уж божествен или природен принцип на справедливост. Това, което има значение, е не разпределянето на порции от фонд, осигурен на хората от природата. Проблемът е по-скоро да се развият онези социални институции, които дават възможност на хората да продължават и да увеличават производството на всички онези неща, от които имат нужда.

Световният съвет на църквите, икуменическа организация на протестантските църкви, обяви през 1948 г.: „Справедливостта изисква жителите на Азия и Африка например да получат повече от благата на машинното производство“[1]. Това има смисъл само ако някой докаже, че Господ е дарил на човечеството определено количество от машини и очаква, че тези устройства ще бъдат равномерно разпределени сред различните нации. Но капиталистическите страни са били достатъчно лоши да овладеят повечето от това, което „справедливостта“ евентуално им е определила и така е лишила жителите на Азия и Африка от законния им дял. Какъв срам!

Истината е, че натрупването на капитал и инвестирането му в машини, извор на относително по-голямото богатство на западните народи, се дължи изключително на свободния капитализъм, който същият документ на църквите страстно изобличава и отхвърля по морални съображения. Не е грешка на капиталистите, че азиатците и африканците не са възприели тези идеологии и политики, които биха направили възможна еволюцията на истински капитализъм. Нито пък е грешка на капиталистите, че политиката на тези народи е отхвърлила опитите на чужди инвеститори да им дадат „повече от благата на машинното производство“.

Никой не оспорва, че това, което причинява нищетата на милиони хора в Азия и Африка, е, че те се придържат към примитивни методи на производство и пропускат предимствата, които биха получили от употребата на по-добри инструменти и съвременни технологични методи. Но има едно-единствено средство за преодоляване на техните беди, а именно пълното възприемане на свободния, laissez-faire капитализъм. Това, от което се нуждаят, е частно предприемачество и натрупване на нов капитал, капиталисти и предприемачи. Безсмислено е да се обвиняват капитализма и капиталистическите нации от Запада за бедственото състояние, което са си причинили изостаналите народи. Посоченото лекарство е не „справедливостта“, а замяната на лошата политика с добрата laissez-faire политика.

Не празни приказки за смътната концепция за справедливостта са повишили жизнения стандарт на обикновения човек в капиталистическите страни до съвременното му ниво, а дейността на хората, заклеймени като „груби индивидуалисти“ и „експлоататори“. Бедността на изостаналите народи се дължи на факта, че политиката им на експроприация, дискриминационно данъчно облагане и контрол над валутния обмен пречи на инвестирането на чуждестранен капитал, докато вътрешната им политика възпрепятства натрупването на местен капитал.

Всички онези, които отхвърлят капитализма по морални съображения, като несправедлива система, са подведени от неспособността си да разберат какво е това капитал, как възниква и как се поддържа, и какви са предимствата, които се извличат от употребата му в процесите на производство.

Единственият източник за получаване на допълнителни средства за производство е спестяването. Ако всички стоки, които се произвеждат, се консумират, няма да се появи нов капитал. Но ако потреблението изостава от производството и излишъкът от новопроизведени стоки спрямо потребените стоки се използва за по-нататъшен производствен процес, този процес следователно се осъществява с помощта на повече капиталови стоки. Всички капиталови стоки са стоки-посредници, етапи по пътя, който води от първоначалната употреба на първоначалните фактори на производството, т.е. естествените източници и човешкия труд, до появата на стоки, готови за потребление. Всички те са преходни. Рано или късно те се изчерпват в процеса на производство. Ако всички продукти бъдат изконсумирани без подмяна на капиталовите стоки, които са били използвани за тяхното производство, капиталът свършва. Ако това се случи, то по-нататъшното производство може да се подпомогне от по-малко количество капиталови стоки и затова ще осигури по-ниска производителност за единица от природните ресурси и използвания труд. За да се предпазим от подобни текущи преразходи липса на инвестиции, би трябвало да посветим част от производствените усилия за поддържане на капитала и за подмяна на капиталовите стоки, изразходвани в производството на потребителски стоки.

Капиталът не е безплатен дар от Господ или от природата. Той е резултат от предвидливи ограничения на потреблението от страна на човека. Създаден е и е увеличен от спестяването и се поддържа чрез въздържане от текущи разходи.

Капиталовите стоки не съдържат в себе си силата да повишат производителността на естествените ресурси и на човешкия труд. Само ако плодовете от спестовността са разумно употребени или инвестирани, те увеличават производителността за единица естествени ресурси и труд. Ако не се случи това, те биха били разхитени или пропилени.

Натрупването на нов капитал, поддържането на предварително натрупания капитал и използването на капитал за повишаването на производителността на човешкия труд са плодовете от целенасочената човешка дейност. Те са резултат от поведението на пестеливи хора, които спестяват и се въздържат от преразход, именно капиталисти, които получават лихви, както и хора, които успяват да употребят наличния капитал за най-добро задоволяване на нуждите на потребителите, по-точно предприемачите, които получават печалби.

Нито капиталът (или капиталовите стоки), нито пък поведението на капиталистите и предприемачите, които се занимават с капитала, биха могли да повишат жизнения стандарт на останалите хора, ако тези некапиталисти и непредприемачи не реагират по определен начин. Ако наемните работници трябваше да се държат по начина, който е описан в лъжливия „железен закон за надниците“ и не биха знаели за никаква друга употреба на спечеленото, освен да се хранят и да създадат повече деца, то увеличението на натрупания капитал щеше да върви в крак с увеличаването на населението. Всички предимства, извлечени от натрупването на допълнителен капитал, щяха да бъдат погълнати от увеличаването на населението. Но хората не отговарят на дадено подобрение на външните условия на техния живот по начина, по който правят това гризачите и микробите. Те познават и друго задоволяване, различно от хранене и от размножаване. Следователно в страните от капиталистическата цивилизация увеличението на натрупания капитал изпреварва нарастването на населението. В границите на това нарастване, маргиналната производителност на труда се увеличава спрямо маргиналната производителност на материалните фактори на производството. Така възниква тенденцията за по-високи нива на заплащането. Пропорцията на общата продукция, която отива при наемните работници, се повишава спрямо онова, което отива като лихва при капиталистите и като рента при земевладелците[2].

Да се говори за производителността на труда има смисъл само ако някой се опре на маргиналната производителност на труда, т.е. на свиването в нетното производство, което би било причинено от отстраняването на един работник. Тогава това се отнася към крайната икономическа стойност, за определено количество стоки или неговият паричен еквивалент. Концепцията за общата производителност на труда, така както е спрягана в обичайните разговори за мнимото естествено право на работниците да претендират за цялото увеличение на производителността, е празна и неясна.

Тя се основава на илюзията, че е възможно да се определят дяловете, които всеки един от различните допълващи се фактори на производството е допринесъл физически за произвеждането на продукта. Ако някой разреже лист хартия с ножици, не е възможно да се определят квоти от резултата за ножиците (или за всяко от двете остриета) и на човека, който ги е държал. За да се произведе автомобил, имаме нужда от различни машини и инструменти, разнообразни суровини, от труда на различни физически работници и преди всичко — от плана на дизайнера. Но никой не може да определи каква квота от изработената кола трябва да бъде физически приписана на всеки един от разнообразните фактори, чието сътрудничество е било нужно за производството й.

Само заради спора бихме могли за момент да оставим настрана всички съображения, които демонстрират заблудите на популярната трактовка на проблема и да попитаме: „Кой от двата фактора, трудът или капиталът, създава увеличението на производителността?“ Но ако поставим точно по този начин този въпрос, отговорът трябва да е: капиталът. Онова, което прави цялостното производство в съвременните Съединени щати по-високо (на глава работна сила) в сравнение с производството в по-ранни времена или в икономически изостаналите страни, например Китай, е фактът, че съвременният американски работник е подпомогнат от повече и от по-добри инструменти. Ако капиталовата екипировка (на глава от работниците) не беше много повече и по-съвършена, отколкото е била преди 300 години или отколкото е в днешен Китай, производството (на глава от работниците) нямаше да е по-високо. Това, което се изисква, за да се повиши общото количество на индустриалната продукция в Америка, при отсъствието на нарастване на броя на наетите работници, е инвестирането на допълнителен капитал, който би могъл да се натрупа само чрез нови спестявания. Именно спестяването и инвестирането са факторите, на които трябва да се припише увеличаването на производителността на общата работна сила.

Това, което повдига нивата на заплащане и предоставя на наемните работници нарастващ дял от производството, което е било увеличено от натрупването на допълнителен капитал, е фактът, че степента на натрупване на капитала надвишава степента на нарастване на населението. Официалната доктрина отминава с мълчание този факт и дори категорично го отрича. Но политиката на профсъюзите ясно показва, че лидерите не са напълно наясно с правилността на теорията, която публично чернят като глупава буржоазна апологетика. Те се стремят да ограничат броя на търсещите работа в цялата страна чрез антиимиграционни закони и във всеки сегмент на пазара на труда, като пречат на притока на новодошлите.

Това, че увеличението на нивата на заплащане не зависи от „производителността“ на отделния работник, но от маргиналната производителност на труда, е ясно демонстрирано от факта, че нивата на заплатите се движат нагоре и в случаи, когато „производителността“ на индивида не се е увеличила изобщо. Има много такива професии. Бръснарят днес бръсне клиента си точно по начина, по който са правели това и предшествениците му преди 200 години. Икономът стои край масата на британския премиер по начина, по който някога икономите са сервирали на Пит и Палмерстън. В селското стопанство някои видове работа се извършват все още със същите сечива и по начина, по който са били вършени преди векове. Но нивата на заплатите, получавани от всички тези работници, днес са много по-високи, отколкото са били в миналото. Те са по-високи, защото са определяни от маргиналната производителност на труда. Работодателят на иконома задържа този човек от наемане във фабрика и затова трябва да плаща еквивалента на увеличаването в производството, което би било създадено от наемането на един допълнителен човек във фабриката. Икономът няма никаква заслуга за това увеличаване на заплатата му, а заслугата е на факта, че увеличаването на инвестирания капитал изпреварва нарастването на числеността на работната ръка.

Всички лъжеикономически доктрини, които подценяват ролята на спестяването и натрупването на капитала, са абсурдни. Това, което формира по-голямото богатство на капиталистическото общество в сравнение с по-малкото богатство на некапиталистическото общество, е фактът, че наличният приток на капиталови стоки е по-голям в първия случай, отколкото във втория. Онова, което е подобрило жизнения стандарт на наемните работници, е обстоятелството, че капиталовата екипировка на глава от хората, които искат да заработят заплати, се е увеличила. Последицата от този факт е, че постоянно нарастваща част от цялостното количество произведени потребителски стоки се придобива от наемните работници. Нито една от страстните тиради на Маркс, Кейнс и на тълпа от по-малко познати автори би била в състояние да открие слабост в твърдението, че има само едно средство за непрекъснато повишаване на нивата на заплатите и в полза на всички онези, които се стремят да заработят заплати, а именно, ускоряването на нарастването на наличния капитал спрямо населението. Ако това е „несправедливо“, тогава грешката е в природата, а не у човека.

Бележки

[1] Вж. The Church and the Disorder of Society, New York, 1948, p. 198.

[2] Печалбите не са засегнати. Те са придобивката, получена от приспособяването на материалните фактори на производството и на труда към промените, които се случват при търсенето и предлагането, и зависят единствено от размера на предишното погрешно приспособяване и степента на неговото отстраняване. Те са преходни и изчезват, когато погрешното приспособяване бива напълно отстранено. Но тъй като промените в търсенето и предлагането се случват непрекъснато, се появяват непрекъснато и нови източници на печалба.