Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (24)

„Антикомунизъм“ срещу капитализъм

Никъде и никога във Вселената не се наблюдава стабилност и неподвижност. Промяната и трансформацията са същностни черти на живота. Всяко състояние на нещата е преходно, всяко време е време на преход. В човешкия живот никога няма мир и покой. Животът е процес, а не устойчивост на статуквото. Но човешкият разум винаги е бил привличан от образа на неизменното битие. Лелеяната цел на всички утопични движения е да сложат край на историята и да установят краен и вечен покой.

Психологическите причини за тази тенденция са очевидни. Всяка промяна изменя външните условия на живот и благосъстояние и принуждава хората да се приспособят отново към модификациите на заобикалящата ги среда. Това засяга лични интереси, облагодетелствани от статуквото, и застрашава традиционните начини на производство и потребление. Безпокои всички, които са интелектуално инертни и които не желаят да променят начина си на мислене. Консерватизмът е противоположен на самата природа на човешката дейност. Той обаче винаги е бил любима програма на мнозина, на инертните хора, тъпо отхвърлящи всеки опит, предприет от активното малцинство за подобряване на техните собствени жизнени условия. При употребата на термина „реакционен“ обикновено става дума само за аристократите и свещениците, които наричат партиите си консервативни. Но значими примери на реакционен дух са били предоставяни и от други групи: от занаятчийските гилдии, които препятстват достъпа до тяхната дейност за новодошли, от фермери, искащи защитни тарифи, субсидии и „нормални цени“, от наемните работници, враждебни към технологичните подобрения и настояващи за привилегировани облекчения и други подобни практики.

Суетната арогантност на литераторите и артистичните бохеми пренебрегва дейността на бизнесмените като неинтелектуално печалбарство. Истината е, че предприемачите и организаторите на производства демонстрират много по-големи интелектуални качества и интуиция от средностатистическия писател или художник. Посредствеността на мнозина самозвани интелектуалци се разкрива ясно чрез факта, че те отказват да признаят способностите и силата на мисълта, които се изискват за успешното ръководене на бизнес начинание.

Появата на многобройна класа от такива повърхностни интелектуалци е един от най-неприятните феномени в епохата на модерния капитализъм. Тяхната натрапчива врява отблъсква дискриминираните хора. Никой няма да пострада пряко, ако се направи нещо да се ограничи тяхната олелия или дори още по-добре, ако бъдат напълно изместени техните клики и котерии.

Но свободата е неделима. Всеки опит да се ограничи свободата на декадентските скандални образовани люде и псевдоартисти би дал възможност на властите да решават кое е добро и кое е лошо. Това ще социализира интелектуалните и артистичните усилия. Под въпрос е дали би отстранило безполезните и спорни личности, но е сигурно, че би поставило непреодолими препятствия по пътя на творческия гений. Властниците не обичат новите идеи, новите начини на мислене и новите художествени стилове. Те са настроени срещу всякакъв вид иновации. Надмощието им ще доведе до стриктна регламентация, до стагнация и упадък.

Моралната разруха, безнравствеността и интелектуалната стерилност на класата от похотливи лъжеавтори и артисти е откупът, който човечеството трябва да плати, за да не бъде попречено на креативните пионери да довършат делата си. Свободата трябва да бъде предоставена на всички, дори на подлеците, за да не бъдат засегнати онези малцина, които биха я използвали за благото на човечеството. Свободата, с която са се ползвали съмнителните персони от Латинския квартал^[1], е едно от условията, дали възможност за появата на малцината велики писатели, художници и скулптори. Първото нещо, от което се нуждае геният, е да диша въздуха на свободата.

В крайна сметка не лековатите доктрини на бохемите създават проблеми, а фактът, че публиката е готова да ги приеме на драго сърце. Откликът на тези лъжефилософии от страна на творците на общественото мнение и сетне на част от подведените маси е истинското зло. Хората бързат да възприемат идеи, които смятат за модерни, само и само да не изглеждат простовати и изостанали.

Най-гибелната идеология през последните 60 години беше синдикализмът на Жорж Сорел и ентусиазмът му за прякото действие — action directe. Създаден от неуспял френски интелектуалец, той скоро завладя образованите хора във всички европейски страни. Той беше и основен фактор за радикализацията на всички подривни движения. Повлия върху френския роялизъм, милитаризъм и антисемитизъм. Изигра важна роля в еволюцията на руския болшевизъм, италианския фашизъм и германското младежко движение, което в края на краищата доведе до развитието на нацизма. Трансформира политическите партии, склонни да печелят чрез изборни кампании, в котерии, които разчитаха на организирането на въоръжени банди. Доведе до дискредитирането на представителните правителства и „буржоазната сигурност“ и проповядваше евангелието на гражданския конфликт и на войната. Основният му лозунг бе: насилие и пак насилие. Настоящото положение в Европа е до голяма степен резултат от разпространението на учението на Сорел.

Интелектуалците първи приветстваха идеите на Сорел и ги популяризираха. Но съдържанието на сорелизма беше очевидно антиинтелектуално. Той бе против хладния разсъдък и трезвото решение. Това, което има значение за Сорел, е единствено действието, в смисъл актът на насилие заради самото насилие. Борбата за мита, каквото и да означава този мит, бе неговият съвет. „Ако поставите себе си на основата на тези митове, вие сте доказателството срещу всеки вид критическо оборване“^[2]. Каква прекрасна философия: да разрушаваш заради самото разрушение! Не говори, не мисли, убивай! Сорел отхвърля „интелектуалното усилие“ дори на образованите поддръжници на революцията. Основната цел на мита е „да подготви хората да се борят за разрушаване на съществуващото“^[3].

Но вината за разпространението на тази разрушителна псевдофилософия не е у Сорел, нито у неговите ученици Ленин, Мусолини и Розенберг, нито у тълпите от безотговорни образовани хора и хора на изкуството. Катастрофата настъпи, защото от десетилетия едва ли някой се бе заел да проучи критично и да обори взривоопасното съзнание на фанатичните главорези. Дори и онези автори, които се въздържаха от безкритична подкрепа на идеите на безразсъдното насилие, бяха склонни да откриват някаква съчувствена интерпретация за най-злокобните ексцесии на диктаторите. Първите плахи възражения се появиха едва когато, наистина твърде късно, интелектуалните крепители на тези идеи започнаха да разбират, че дори най-ентусиазираната подкрепа за тоталитарната идеология не гарантира безопасност от мъчения и екзекуции.

Днес съществува фалшив антикомунистически фронт. Това, към което се стремят хората, наричащи себе си „антикомунистически либерали“ и които трезвите хора наричат много по-правилно „анти-антикомунисти“, но без онези вътрешноприсъщи и необходими черти на комунизма, които са все още несмилаеми за американците. Те правят илюзорно разграничение между комунизма и социализма и доста парадоксално търсят подкрепа за препоръките си за некомунистически социализъм в документа, наречен от авторите си „Комунистически манифест“. Смятат, че са доказали своята теза, като употребяват такива псевдоними за социализма като „планиране“ или „държава на благоденствието“. Те претендират, че отхвърлят революционните и диктаторски аспирации на „червените“ и същевременно възхваляват в книги и списания, в училища и университети Карл Маркс, поборника на комунистическата революция и на диктатурата на пролетариата, като един от най-големите икономисти, философи и социолози и като велик благодетел и освободител на човечеството. Искат да ни накарат да повярваме, че нетоталитарният тоталитаризъм, нещо като триъгълен квадрат, е всеобщ лек за всички болести. Когато повдигнат някакви плахи възражения срещу комунизма, бързат да охулят капитализма с термини, заимствани от ругателния речник на Маркс и Ленин. Те акцентират върху това, че мразят капитализма много по-страстно от комунизма и оправдават всички отвратителни деяния на комунистите, като ги отдават на „неописуемите ужаси“ на капитализма. Накратко, претендират, че се борят срещу комунизма, като се опитват да привлекат хората към идеите на Комунистическия манифест.

Това, срещу което се борят тези самозвани „антикомунистически либерали“, не е комунизмът като такъв, а комунистическата система, в която те не са на кормилото. Това, което целят, е социалистическа, т.е. комунистическа система, където те самите или най-близките им приятели държат юздите на управлението. Може би е твърде крайно да кажем, че те изгарят от желание да ликвидират други хора. Те просто не искат да бъдат ликвидирани на свой ред. В социалистическото общество само върховният самодържец и неговите поддръжници имат тази сигурност.

Едно движение „срещу нещо“ показва изцяло негативно отношение. То няма никакъв шанс за успех. Страстните му нападки практически рекламират програмата, която атакуват. Хората трябва да се борят за нещо, което искат да постигнат, а не просто да отхвърлят някакво зло, колкото и да е лошо то. Те трябва без никакви задръжки да подкрепят програмата на пазарната икономика.

Комунизмът би имал днес, след разочарованието, създадено от деянията на Съветите и окаяния провал на всички социалистически експерименти, нищожен шанс за успех на Запад, ако не съществуваше този фалшив антикомунизъм.

Единственото нещо, което може да спаси цивилизованите нации от Западна Европа, Америка и Австралия от поробване от страна на варварщината на Москва, е откритата и неограничена подкрепа на свободния капитализъм.