Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (15)

3. Бележки за детективските романи

Времето, в което радикалното антикапиталистическо движение получи очевидно неустоима сила, роди и един нов литературен жанр — детективския роман. Същото поколение англичани, чиито гласове издигнаха на власт Лейбъристката партия, бе запленено от такива автори като Едгар Уолъс. Един от най-блестящите британски социалистически автори Дж. Д. Х. Коул е не по-малко забележителен автор на детективски истории. Един последователен марксист би трябвало да нарече детективския роман заедно с филмите на Холивуд, комиксите и „изкуството на стриптийза“ артистична надстройка в епохата на синдикализма и социализацията.

Мнозина историци, социолози и психолози са се опитали да обяснят популярността на този странен жанр. Най-задълбоченото от тези изследвания е това на проф. У. О. Ейделот. Проф. Ейделот е прав, когато твърди, че историческата стойност на детективските романи е, че те описват фантазии и така хвърлят светлина върху хората, които ги четат. Не по-малко прав е той и в твърдението си, че читателят се идентифицира с детектива и в най-общ план превръща този детектив в продължение на своето „его“^[1].

Сега този читател е неудачник, който не е постигнал позицията, налагана от амбициите му. Както вече казахме, той е готов да се утеши с упреци към несправедливостта на капиталистическата система. Не е успял, защото е почтен и спазва законите. По-щастливите му конкуренти са успели в резултат на нечестността си, те са прибягвали до подли трикове, за каквито той, какъвто си е добросъвестен и неопетнен, никога не би си и помислил. Ако хората знаеха колко безчестни са тези арогантни натегачи! За нещастие техните престъпления остават прикрити и те се радват на незаслужена репутация. Но ще дойде Видовден! Той сам ще ги разобличи и ще разкрие престъпленията им.

Типичният ход на събитията в детективския роман е такъв. Даден човек, когото цялото общество смята за достоен за уважение и неспособен за каквато и да е нечиста дейност, е извършил отвратително престъпление. Умният копой обаче не може да бъде излъган. Той знае всичко за такива свети води ненапити. Събира всякакви доказателства, за да обвини престъпника. Благодарение на него доброто накрая тържествува.

Разобличаването на мошеника, който се представя за почтен гражданин, е било с прикрита антибуржоазна тенденция, тема, често използвана и на по-високо литературно ниво, например от Ибсен в „Стълбове на обществото“. Детективският роман принизява сюжета и въвежда в него евтиния образ на самодоволния копой, който изпитва удоволствие да унижава човека, смятан от всички за безукорен гражданин. Детективският мотив е подсъзнателна омраза към преуспелите „буржоа“. Неговите партньори са инспекторите от правителствените полицейски сили. Те са твърде тъпи и твърде заети, за да решат загадката. Понякога дори се намеква, че са несъзнателно склонни да подкрепят виновника, понеже са силно впечатлени от неговата социална позиция. Детективът преодолява препятствията, които тяхната мудност поставя на пътя му. Триумфът му е поражение за властите на буржоазната държава, назначила такива полицаи.

Ето защо детективските романи са толкова популярни сред хора, които страдат от попарени амбиции. (Разбира се, има и други читатели на детективски истории.) Те мечтаят денонощно за това, как да стоварят отмъщението си върху преуспелите конкуренти. Мечтаят за момента, когато съперникът им „с белезници на ръцете ще бъде отведен от полицията“. Те съпреживяват апогея на историята, където са се идентифицирали с детектива, а заловеният убиец — с надминалия ги съперник^[2].