Лудвиг фон Мизес
Антикапиталистическото мислене (17)

5. Тесногръдието на образованите

Повърхностният наблюдател на съвременните идеологии би могъл лесно да не признае преобладаващото тесногръдие на тези, които формират общественото мнение, и машинациите, които пречат да се чуе гласът на несъгласните. По всичко личи, че има несъгласие по проблеми, смятани за съществени. Комунистите, социалистите и интервенционистите, а също разнообразните секти и школи на тези групи воюват помежду си с такова настървение, че вниманието се отклонява от фундаменталните догми, относно които между тях има пълно съгласие. От друга страна, малцината независими мислители, които имат смелостта да поставят под въпрос тези догми, са поставени на практика извън закона и техните идеи не могат да достигнат до четящата публика. Огромната машина за „прогресивна“ пропаганда и втълпяване на идеи също така е успяла да наложи тези табута. Самозваните алтернативни школи доминират на сцената и налагат нетолерантна правоверност.

Този „неортодоксален“ догматизъм е вътрешно противоречива и объркана смесица от различни несъвместими помежду си доктрини. Това е най-лош тип еклектика, тенденциозно подбрана колекция от догадки, заимствани от заблуди и погрешни възгледи, които са отдавна опровергани. Тя включва фрагменти от множество социалистически автори, „утописти“ и „научни марксисти“ от немската историческа школа, фабианците, американските институционалисти, френските синдикалисти и технократите. Повтаря грешките на Годуин, Карлайл, Ръскин, Бисмарк, Сорел, Веблен и множество от по-малко известни автори.

Фундаменталната догма на това кредо заявява, че бедността е резултат от порочните социални институции. Първородният грях, който е лишил човечеството от блажен живот в райската градина Едем, е установяването на частната собственост и инициатива. Капитализмът обслужва само егоистичните интереси на грубите експлоататори. Той обрича масите от честни хора на прогресивно обедняване и деградация. Това, което е нужно, за да бъдат всички хора проспериращи, е обуздаването на алчните експлоататори от великия бог, наречен Държава. Мотивът на „служенето“ трябва да замести мотива на „печалбата“. За щастие, според тях никакви интриги и никаква бруталност от страна на проклетите „икономически роялисти“ не могат да потушат реформисткото движение. Настъпването на ерата на „централното планиране“ е неизбежно. Тогава ще има всичко в изобилие за всеки един. Тези, които искат да ускорят такава голяма трансформация, се наричат „прогресивни“, именно защото претендират, че работят за осъществяването на онова, което е и желано, и в съответствие с неумолимите закони на историческата еволюция. Те заклеймяват като реакционери всички, които полагат напразни усилия да спрат прогреса.

От гледна точка на тези догми „прогресивните“ подкрепят определени политики, които според техните претенции биха могли незабавно да подобрят положението на страдащите маси. Те препоръчват например кредитна експанзия и увеличаване на парите в обращение, определяне на минимални нива на заплатите, които да бъдат въведени, било под натиска и насилието на правителството, било по настояване на профсъюзите, контрол над цените на стоките и наемите и други интервенционистки мерки. Икономистите обаче са доказали, че всички тези пенкилери не постигат резултатите, които техните защитници очакват да получат. Резултатът от тях, от гледна точка на онези, които ги препоръчват и се обявяват за тяхното изпълнение, е още по-незадоволителен, отколкото предишното състояние на нещата, което е трябвало да променят. Кредитната експанзия завършва с редуването на икономическа криза и периоди на депресия. Инфлацията прави цените на всички стоки и услуги солени. Опитите да се въведат нива на заплатите, по-високи от онези, които би определил свободно регулиращият се пазар, създават масова безработица, която продължава с години. Ценовите тавани имат за резултат намаляване на притока на стоките, които са засегнати от тях. Икономистите са доказали тези теореми по неоспорим начин. Нито един „прогресивен“ псевдоикономист дори не се е опитал да ги опровергае.

Същественото обвинение от страна на „прогресивните“ срещу капитализма е, че редуването на кризи и депресии и масовата безработица са негови вътрешноприсъщи черти. Тези явления демонстрират обратното: резултатът от интервенционистките опити за регулиране на капитализма нанася последния удар на „прогресивната“ идеология. Тъй като „прогресивните“ не са в състояние да посочат каквито и да било сериозни възражения срещу икономическите теории, те се опитват да ги държат настрана от народа и особено от интелектуалците и студентите в университетите. Всяко споменаване на тези ереси е строго забранено. Авторите им са обиждани и студентите са убеждавани да не четат техните „налудничави идеи“.

Според мнението на „прогресивния“ догматик има две групи хора, които се карат относно това каква част от „националния доход“ трябва да получи всяка една от тях. Класата на имащите, на предприемачите и капиталистите, които те често наричат „мениджъри“, не е готова да остави на „трудещите се“, т.е. на хората на заплата и на наемните работници, нещо повече от трохи, съвсем малко над екзистенц-минимума. „Трудещите се“, както лесно можем да се схване, ядосани от алчността на „мениджърите“, са склонни да послушат радикалите, комунистите, които искат да експроприират изцяло мениджмънта. Но по-голямата част от работническата класа е достатъчно умерена, за да не изпадне в краен радикализъм. Тя отхвърля комунизма и е готова да се задоволи с по-малко от тоталната конфискация на „незаслужените“ доходи.

Те са за едно умерено разрешение, за планиране, за „държава на благоденствието“ и за социализъм. В този спор интелектуалците, които уж не принадлежат към нито един от двата съперничещи си лагера, са призовани да действат като арбитри. Те, професорите, представителите на науката и писателите, литературните дейци, трябва да неутрализират екстремистите от двете групи — тези, които препоръчват капитализъм и тези, които проповядват комунизъм. Те трябва да застанат на страната на умерените. Трябва да се обявят за планиране, за „държава на благоденствието“, за социализъм, трябва да подкрепят всички мерки, насочени към обуздаване на алчността на мениджмънта, и да го възпрат от злоупотреби с икономическата му сила.

Няма нужда отново да се заемаме с подробен анализ на всички заблуди и противоречия, които се съдържат в този начин на мислене. Достатъчно е да се откроят три фундаментални грешки.

Първо. Големият идеологически конфликт на нашето време не е борбата за разпределение на „националния доход“. Не е спорът между две класи, всяка от които желае да присвои за себе си колкото се може по-голям дял от тоталната сума, налична за разпределение. Това е противоречие във връзка с избора на най-адекватна система на икономическа организация на обществото. Въпросът е коя от двете системи — капитализмът или социализмът, гарантира по-висока производителност на човешките усилия за подобряване на жизнения стандарт на хората. Въпросът е и в това, дали социализмът може да бъде разглеждан като заместител на капитализма, дали какъвто и да било рационален начин на производствената дейност, т.е. метод, основан на икономически изчисления, може да бъде осъществен в условията на социализъм. Тесногръдието и догматизмът на социалистите си проличават във факта, че те упорито отказват да навлязат в проучване на тези проблеми. За тях е предопределено заключението, че капитализмът е най-лошата от всички злини, а социализмът е въплъщение на всичко добро. Всеки опит да се анализират икономическите проблеми на социалистическото общество се разглежда като оскърбление срещу Величеството (l?se majest?). Тъй като условията, които преобладават в западните страни, още не позволяват ликвидирането на подобни престъпници по руския модел, те биват обиждани и обругавани, поставят се под съмнение техните мотиви и ги бойкотират^[1].

Второ. Няма икономическа разлика между социализма и комунизма. И двата термина, социализъм и комунизъм, обозначават една и съща икономическа организация на обществото, т.е. обществен контрол върху всички средства за производство, различен от частния контрол върху средствата за производство, т.е. капитализма. Двата термина, социализъм и комунизъм, са синоними. Документът, който всички социалисти-марксисти смятат за неотменима основа на кредото си, е наречен Комунистически манифест. От друга страна, официалното название на комунистическата Руска империя е Съюз на съветските социалистически републики (СССР)^[2].

Противопоставянето между съвременните комунистически и социалистически партии не засяга крайната цел на политиката им. То се отнася предимно до желанието на руските диктатори да подчинят колкото се може повече държави, на първо място Съединените щати. Освен това то е свързано с въпроса дали осъществяването на обществен контрол върху средствата за производство може да се постигне по конституционен път или чрез насилствено сваляне на действащото правителство.

Нито пък термините „планиране“ и „държава на благоденствието“, както те се използват от икономистите, държавниците, политиците и останалите хора, означават нещо различно от крайната цел на социализма и комунизма.

Планирането означава, че планът на правителството трябва да замени плановете на отделните граждани. Това значи, че предприемачите и капиталистите трябва да бъдат лишени от правото да използват капитала си според своите собствени възгледи и ще бъдат задължени да приемат безусловно заповедите, издадени от централния планов съвет или бюро. Става дума за прехвърляне на контрола от предприемачите и капиталистите към правителството.

Така, следователно, е сериозна грешка да се смята, че социализмът, планирането или „държавата на благоденствието“ са разрешение на проблемите на икономическа организация на обществото, която би се различавала от тази на комунизма и която би следвало да се оцени като „по-умерена“ и „не толкова крайна“. Социализмът и планирането не са противодействие на комунизма, както, изглежда, вярват много хора. Социалистът е по-умерен от комуниста, доколкото той не предава секретни документи на страната си на руски агенти и не заговорничи за убийството на антикомунистически буржоа. Това, естествено, е много важна разлика. Но няма никаква връзка с крайната цел на политическите действия.

Трето. Капитализмът и социализмът са два обособени модела на социална организация. Частният контрол върху средствата за производство и общественият контрол са противоречиви, а не просто противоположни понятия. Няма такова нещо като смесена икономика, система, която да стои по средата между капитализма и социализма. Тези, които я поддържат и погрешно вярват, че това е решението на „златната среда“, не препоръчват компромис между капитализма и социализма, а трети модел, който има свои особености и трябва да бъде оценен според собствените си достижения. Тази трета система, която икономистите наричат интервенционизъм, не комбинира, както твърдят нейните поддръжници, някои от чертите на капитализма и социализма. Тя е нещо напълно различно и от двете системи. Икономистите, които заявяват, че интервенционизмът не постига целите, които неговите поддръжници се стремят да постигнат, но влошава нещата — не от гледна точка на самите икономисти, но от гледна точка на самите привърженици на интервенционизма — не са безкомпромисни екстремисти. Те просто описват неизбежните последици от интервенционизма.

Когато Маркс и Енгелс се обявили в Комунистическия манифест за крайни интервенционистки мерки, те не са имали предвид да предложат компромис между социализма и капитализма. Те са смятали тези мерки, по случайност същите мерки, които днес са в основата на политиката на „Новия курс“ и на „Справедливия курс“, като първи стъпки към установяването на завършения комунизъм. Те самите ги описват като „икономически недостатъчни и неиздържани“ и ги препоръчват само защото „в хода на движението те биват надхвърлени, създават нуждата от нови пробиви в стария социален ред и са неизбежни като мерки за цялостно революционизиране на начина на производство“.

Така социалната и икономическата философия на „прогресивните“ е защита на социализма и комунизма.