Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (9)

9

Този път пилотът го изкараха рано сутринта. Кимнахме си. Не го видях повече и не чух за него. Сигурно най-сетне един от неговите гробове го бе приел. Мир на праха му.

Сутринта и следобеда прекарах сам. Разбира се, не можех да се успокоя от мисълта за дома и бродех из килията.

Тя беше широка приземна стая в някогашен богаташки дом. Един албум от стара София, където са обществените сгради, представя и това „пале“ — не помня собствениците. По-късно то е дарено. Както му е редът, не го употребяват за целта на дарението, а го превръщат в полицейски участък. И по-късно, пак както му е редът, „кадесарите“ си построиха върху този терен апартаменти.

Вечерта приближаваше, а никой не се интересуваше от мен. Дадоха ми два пъти храна; — за щастие — фасул (тук нямаше централна затворническа кухня!).

Надвечер в килията ми вкараха дебел човек, към 50-годишен, с превръзка на едната ръка. Неговата история се оказа проста. Бил часовникар и цял живот доставял резервни части за часовници от Швейцария срещу пощенски марки. Имал стари връзки. Като направили кооперацията, продължил с този маниер на снабдяване, защото нямало никакъв държавен внос. Задържали го за шпионаж.

— Но аз не мога да бъда шпионин — протестираше той, — защото не разбирам от нищо друго, освен от часовници. Обясних им, че това е изключителна грешка: часовникар шпионин. Отговориха ми, че шпионите най-често се внедрявали като часовникари.

Те му ударили един сериозен бой и му счупили някаква кост на китката. Ръката му беше гипсирана, но отиваше на зле.

Сутринта дойде лекар да го прегледа. Ръката му си отиваше.

Те бяха странни хора, тия лекари, които бяха съюзници на инквизицията. Тогава имаше все още свободна лекарска практика, един лекар можеше да изкарва добре. Защо влизаха в затворите? За да ни лекуват? Прикриваха следите от насилията.

— За една глупост да изгубя ръката си? Че от какво ще живея после? Часовникар не мога да бъда, друг занаят не знам. Ще протягам ръка на улицата.

Протестът му беше напълно оправдан, човешки. След тия мъчения изхвърляха на улицата все по-често инвалиди. Така моята съученичка Жени Карастоянова я бяха изтезавали за едното нищо и се бе парализирала от кръста надолу.

Тя много плака и много се моли на някои общи приятели. Най-сетне един се смили над нея и като напускаше стаята й, остави там една стъкленичка с цианкалий. Така Жени почина — не искаше да живее немощна, парализирана.

На часовникаря също не му провървя — отрязаха му ръката. Срещнах го след години на улицата. „Каква глупост — каза той, — насила инвалид. И в името на какво? Като ми ампутираха ръката, не бях годен и за концлагер, та ме освободиха. Сега съм продавач, лош продавач, мъчно опаковам. А бях квалифициран човек.“

Нощта не спах отново и нито за миг не седнах. Часовникаря го изкараха за ампутация на ръката му нейде към полунощ, така че останах отново сам. Мислех върху безсмислието на нашите изтезания, които ставаха все „с предупредителна цел“, по „съветски“ маниер, за устрашение на околните. Напразно, срещу тези „предупреждения“ се издигаше здравият разум на часовникаря. Като го наблюдаваше човек, можеше да види как класическият здрав разум може да бъде и смешен.

Сутринта в килията ми вкараха една едра риба: професор Гавраил Кацаров. Той бе и си остана най-високият авторитет в областта на търговското право. Беше придобил широка известност с една книга: „Светът отблизо“. Това бе прекрасен пътепис, който говореше и за добро литературно дарование. Професорът беше обиколил с един кораб света и описваше всички места, където корабът е спирал. И аз бях чел с удоволствие неговата книга.

Следствието му бе свършило, трябваше да е в затвора, но тия гадове все още го въртяха и мъчеха.

Професорът не беше разговорлив човек. Все пак ми разказа някои неща. Поискал да му предявят обвинения, да му представят обвинителен акт. Макар специалист по търговско право, той естествено познавал и началата на наказателния процес. Това, което не знаел е, че при тия типове няма никакъв процес. На неговото искане те отвърнали с гръмогласен смях.

Нашите разговори не бяха дълги. С мен — почти момче, — професорът нямаше какво да споделя. Той бе човек от друга епоха. Имаше огромна правна библиотека, стилна къща, завършен дом.

Кацаров спадаше към „предупредителните действия“. С това и той се съгласи. „Чрез мен искат да изплашат цялото професорско тяло“.

Изведоха го на другата сутрин. И тази нощ не спах. Не можех. На следващото утро се оказах напълно сам.

Още пет дни стоях в тази пълна самота и се разхождах денем и нощем, без да седна. Физиологията говори, че това е невъзможно. Впрочем, какво знае физиологията за човека?

Аз преминах така наречените психофизически граници, но тогава не знаех нищо за тях. Никой не ме беше предупредил.

По-късно събрах много материали по въпроса.

Има едно племе маори, което бяга 480 км разстояние веднъж в годината на определен ден. Доколкото си спомням, за три седмици. Бягащите спят по време на маратона, отпочиват си, бягайки, и отново бягат — без миг прекъсване.

Известни са случаите на така наречените „доброволни корабокрушенци“. Такъв „крушенец“ се усамотява на сал в океана, без храна и вода. Рекордът е, мисля, осемдесет дни.

Това са интересни опити с природата на човека. Колко може да издържи той? Толкова, колкото не издържа никое животно.

Ловецът от неолита убива сърната, като я преследва достатъчно дълго, за да предизвика разрив на сърдечния мускул. Сърната умира, човекът — не!

Аз събрах много парадокси и съставих за себе си една нова и много интересна антропология на невъзможното човешко. В основата на тази ми „доктрина“ лежеше моят собствен опит.

Десет дни безсъние! Не знаех дали ще издържа. Може би, мислех си, всеки миг ще падна! Как не получих инфаркт, как не се пръсна сърцето ми, как издържа?

Нещастният! Аз не подозирах какво още ме чака.

Повтарях си: десет дни без сън, без да можеш да правиш нещо, в една скука, която расте като сложна лихва. Какво ли не прави свободният човек за десет дни! Кино, гости, посещения, работа, сън. При мене липсваше и последното. Издържах, а считах това за невъзможно.

На единадесетия ден вратата се отвори. Появи се един рус пунгаш, който ми каза:

— Тръгвай!

Минахме по вътрешни стълби и коридори и се озовахме в доста просторен кабинет. Голямо бюро, тапицирани с кожа кресла — все неща, произведени преди „социалната“.

Зад бюрото стоеше един с къс перчем, както и един черничък, много „елегантен“ (софийски пущарак!). Двама тлъстозади бяха седнали в креслата.

От самото начало се разбра, че тримата са моите следователи. Двамата тлъстозади бяха някакви величия, които присъстваха на следствието.

Отново бях озадачен: как може големи началници да се интересуват от мен? Сериозно ли вярваха, че съм някакъв могъщ противник на режима?

Запитаха ме:

— Защо си тук?

— Защото съм арестуван.

— Знаеш ли къде се намираш?

— В ка де се.

— Много добре — похвалиха ме за моята интелигентност. — А сега кажи защо си арестуван.

— Кажете вие, аз не зная.

— Добре, ти какво предполагаш?

— Нямам понятие.

— Не си ли мислил по въпроса?

— Първите два дни. После разбрах, че отговор няма.

— Добре е да помислиш пак.

— Излишно е.

Перчемът ме изгледа:

— Ние не сме старата полиция. Ние бием.

— Все нещо правите. По-лошо от бой.

— Значи, решил си да не мислиш?

— Няма за какво.

Бързо схванах, че искат да ми внушат съмнение и тревога, да ме оставят в състояние на неувереност. Оттук нататък тяхната задача се опростяваше — аз щях да ги улесня.

Знаех, че такъв е бил и методът на средновековната инквизиция. Италиански възпитаник, бях изчел обширна литература по въпроса.

— А — рекох си, — тия не на мен. — Няма за какво да бъда преследван — казах гласно. — Ремсист съм, член съм на дружественото ръководство, свършил съм добра работа на бригадите и през изборите, баща ми е убит като комунист, майка ми работи в нелегалната помощна организация, събра големи суми и много лекарства за вашите партизани. Какво искате повече?

— Всичко това е вярно — каза перчемът, — но дълбоко вътре в себе си, как смяташ, комунист ли си?

— С изповеди не се занимавам — казах. — Но и да съм бил комунист, след станалото не държа много да остана.

— Е, това чакахме.

— И го дочакахте. След станалото и дума не може да става моето семейство да остане свързано с вас.

— Ренегат, а?

— Наречи го както щеш — минах на ти. — Такива неправди не се прощават. — Двамата дебелаци нетърпеливо тревожно се размърдаха. Явно разговорът приемаше неблагоприятен характер. Не бяха очаквали от мене този език.

— Та ще рече, всичко така ли ще завърши?

— То е завършило — рекох. — Вие нямате нужда повече от нас. Помните ли как ласкаехте всеки човек? Моите родители имаха непростимата глупост да ви бъдат в услуга. Баща ми плю на буржоазния си произход, на привилегиите си. И умря за вас. Но тука — аз посочих една черта на земята — ей тука свършва всичко. От тук нататък сами и без нас! Докъдето стигнете.

— Мислиш ли, че ни трябвате? (Отново раздвижване на тлъстозадите!)

— В момента не, но гледайте да не въртите отново опашка и да не се правите пак на демократи.

Тогава, преди четиридесет години, аз предчувствувах днешните дни. Не знаех кога ще настъпят, но знаех, че ще настъпят. Че свирепите селяни отново ще завъртят любезно опашка — приятели на хората, на земята и на всичко добро.

Перчемът държа реч — в масовизацията на партията били допуснати грешки. Това обаче не е причина да се клевети партията. Стана цяла дискусия по партийна история, която не е необходимо да излагам тук. Моите следователи с яд разбраха, че в тая материя, историята на руската и българската компартия, аз съм подготвен далеч по-добре от тях.

Тогава мислех, че се държа дръзко и бях горд. По-късно, в лагера, разбрах, че хората по принцип са се държали дръзко. Не бяха рядкост истинските герои.

Точно от това се страхуваха политическите шефове. Всяко дознание ставаше трудно и във всяко техният „следователски апарат“ се износваше и изтощаваше. Следователите нямаха психически сили, те се страхуваха от срещата с подследствените. Никъде не получаваха даром признания, всяко признание се постигаше със скъсани нерви. Защото подследствените усещаха в какво се състои работата и играеха по нервите на следователите.

Ето защо тлъстозадите нервно шаваха.

До никакво споразумение ние, разбира се, не стигнахме. Перчемът прекъсна следствието, съобщи ми, че майка ми и сестра ми са добре и се грижат за себе си. Така че отчасти се успокоих, поне за близките си (на първо време!). Но напрежението не спадна: какво предстоеше? Явно тези разговори нямаше да продължават.

Те бяха тръгнали да „преустройват“ хората. Трябваше да ми създадат „друга психика“. Учителите, лекарите, полицаите, писателите бяха „инженери на човешката душа“. Особено полицаите!

Следствието също беше „преустройство на човека“, по принцип това бе безумие, едно от селските безумия, но трябваше да се издържи. Най-потискащото бе пълното безсмислие на действието. Бяхме измъчвани в името на идиотската сталинска пропаганда.

В цялата история вече имаше една печалба. Следствието най-сетне бе почнало. И това също беше утешително. Спряното време почваше да тече. Техните нерви не бяха издържали. Защото нищо не пречеше да ме оставят месеци в това състояние. Но явно е, че и тях нещо ги чоплеше.

Печелех от това, че машината се бе задвижила. Щях да мина по „стъргата“, но по-бързо, отколкото им се искаше. Щяха да ме измъчват, да, но най-голямото мъчение е изчакването.

Механизмът на времето бе възстановен и това беше първата ми победа.

Разбира се, предстоеше ми да се срещна със сталинизма. Нещо като облак, тъмно и неясно като кошмар, се задаваше насреща ми.

Сега най-важното беше да запазя разума си здрав, да овладея нервите си.

Тази нощ за първи път спах.