Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Estranged2 (2018)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Кладенецът на мълчанието

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: май 2009

Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков

Коректор: Людмила Попова

ISBN: 978-954-321-555-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269

История

  1. — Добавяне

21

Но имаше тежки, жестоки преживявания.

Две вечери, минавайки пред лампата, виждахме под нея един сив от страданието човек. Около 40-годишен. Облечен бе в стари войнишки дрехи и шинел, с войнишко кепе на главата. Той не ни гледаше. Не го гледахме и ние. На третата вечер, когато минахме, той се беше строполил. Полицаят бе решил, че е мъртъв.

— Я двама го вземете и откарайте в бараката.

Аз и Лазар го взехме и го понесохме. Беше лекичък, почти колкото дете. Явно нямаше сили и мускули за тежката копаческа работа.

Поставихме го на моя одър и останахме с Лазар — сами на работа не можехме да отидем, а само под конвой. Конвоят бе отишъл със смяната. Ако речехме да тръгнем, щяха да ни разстрелят за бягство. Така останахме до сивия човек.

Дадохме му вода.

— Пий, приятелю.

Той ни погледна от безкрайна дълбочина. Отпи от чашата.

След всички тези мъчения, след жестокото безсъние не можеше да заспи.

Напред излезе един студент по медицина:

— Дайте му две бучки захар с вода. — Веднага му дадохме от скъпоценната захар.

Сивият човек продължително дъвка захарта с къшей намокрен хляб. Очисти трохите от гърдите си. И предаде Богу дух. Ставаше все по-сив и по-сив.

После научихме историята му. Дребен провинциален адвокат. Никога не е бил адвокат на едри търговци, индустриалци, никому не е взел живота или имота. Явявал се главно пред мировия съд.

Според железния правилник, трупът не можеше да пренощува в помещението. Извикахме поста, който ни отключи отвън. Изнесохме сивия човек и го поставихме върху въглищата в банята. Оттук оставаше само пътят към неговия безкръстен и безименен гроб. Път недълъг…

Имаше и такива едни особени оживявания…

Готвачът на лагера беше бивш партизанин. От време на време някой от управляващите бесове също идваше при нас. На такива даваха лека работа — свои все пак.

Но на готвача готвенето омръзнало.

Една нощ той се изходил върху нарязаните лучени пера („да ви таковам на лука“), пробил тухлената стена и си взел очите, та се не видял — Югославия е близо.

Това окуражи някои хора. Както вървяхме край жп линията на път за смяна, двама души скочиха и се хванаха за стъпалата на влака.

Това е жива лудост. Влакът се движи с 40 км в час. Ако не се сграбчиш за стъпалото, отиваш под колелата. Но и след като си се хванал, трябва да имаш необикновени сили да се изтеглиш на ръце (усилието е същото, както при коремното упражнение на лоста, само че става в движение). Но какво не прави нещастието. И двамата веднага се изтеглиха безопасно на стълбите. Да стрелят по влака копоите не смееха — не се знае какво ще каже „началството“. След десет минути двамата са на десет километра. Оттам насетне — бърз ход на запад към спасителната земя на сърбите.

За това последва колективно наказание. Забраниха ни да минаваме повече край линията и тръгнахме през необработената земя.

Помня като днес всичко. Отивахме на нощна смяна, бяха ни заповядали да се хванем по шестима подръка, ако някой се пусне — стрелба. И така ходехме, кажи-речи прегърнати като деца.

Път нямаше, спъвахме се в буци пръст. Колоната се проточи.

Изведнъж чух вик — викът се плисна от онова озарено от луната начало и додето се усети какъв бе тоя вик, разбрах, че и аз плача. Плачеше цялата смяна от триста души, мъже минали през инквизиции и устояли на инквизиции, които човечеството не познава или е забравило. И причината за тоя всеобщ плач бе тая: ние пресичахме поляни с мащерка и мащерката бе шеметно замирисала.

Какво е за българина мирисът на мащерката? Това е бобената чорбица, с която всички сме расли, това е миришещият, уханният домашен хляб, това е семейният уют, това е семейното щастие, за което българинът се ражда, бори се и страда. Ето на какво ухаеше мащерката.

Ние вървяхме и плачехме и едрите ни сълзи се стичаха по небръснатите лица. Ние плачехме най-откровено, по детски. Плачехме за изгубения рай на детството, но и за изгубения рай на гражданския живот — за тази наивистична, малка и невероятно щастлива България при монархията, която ни бяха учили да мразим.

Така, със сълзи на очи, навлязохме в галериите.