Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Estranged2 (2018)
Издание:
Автор: Владимир Свинтила
Заглавие: Кладенецът на мълчанието
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: българска
Излязла от печат: май 2009
Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков
Коректор: Людмила Попова
ISBN: 978-954-321-555-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269
История
- — Добавяне
21
Но имаше тежки, жестоки преживявания.
Две вечери, минавайки пред лампата, виждахме под нея един сив от страданието човек. Около 40-годишен. Облечен бе в стари войнишки дрехи и шинел, с войнишко кепе на главата. Той не ни гледаше. Не го гледахме и ние. На третата вечер, когато минахме, той се беше строполил. Полицаят бе решил, че е мъртъв.
— Я двама го вземете и откарайте в бараката.
Аз и Лазар го взехме и го понесохме. Беше лекичък, почти колкото дете. Явно нямаше сили и мускули за тежката копаческа работа.
Поставихме го на моя одър и останахме с Лазар — сами на работа не можехме да отидем, а само под конвой. Конвоят бе отишъл със смяната. Ако речехме да тръгнем, щяха да ни разстрелят за бягство. Така останахме до сивия човек.
Дадохме му вода.
— Пий, приятелю.
Той ни погледна от безкрайна дълбочина. Отпи от чашата.
След всички тези мъчения, след жестокото безсъние не можеше да заспи.
Напред излезе един студент по медицина:
— Дайте му две бучки захар с вода. — Веднага му дадохме от скъпоценната захар.
Сивият човек продължително дъвка захарта с къшей намокрен хляб. Очисти трохите от гърдите си. И предаде Богу дух. Ставаше все по-сив и по-сив.
После научихме историята му. Дребен провинциален адвокат. Никога не е бил адвокат на едри търговци, индустриалци, никому не е взел живота или имота. Явявал се главно пред мировия съд.
Според железния правилник, трупът не можеше да пренощува в помещението. Извикахме поста, който ни отключи отвън. Изнесохме сивия човек и го поставихме върху въглищата в банята. Оттук оставаше само пътят към неговия безкръстен и безименен гроб. Път недълъг…
Имаше и такива едни особени оживявания…
Готвачът на лагера беше бивш партизанин. От време на време някой от управляващите бесове също идваше при нас. На такива даваха лека работа — свои все пак.
Но на готвача готвенето омръзнало.
Една нощ той се изходил върху нарязаните лучени пера („да ви таковам на лука“), пробил тухлената стена и си взел очите, та се не видял — Югославия е близо.
Това окуражи някои хора. Както вървяхме край жп линията на път за смяна, двама души скочиха и се хванаха за стъпалата на влака.
Това е жива лудост. Влакът се движи с 40 км в час. Ако не се сграбчиш за стъпалото, отиваш под колелата. Но и след като си се хванал, трябва да имаш необикновени сили да се изтеглиш на ръце (усилието е същото, както при коремното упражнение на лоста, само че става в движение). Но какво не прави нещастието. И двамата веднага се изтеглиха безопасно на стълбите. Да стрелят по влака копоите не смееха — не се знае какво ще каже „началството“. След десет минути двамата са на десет километра. Оттам насетне — бърз ход на запад към спасителната земя на сърбите.
За това последва колективно наказание. Забраниха ни да минаваме повече край линията и тръгнахме през необработената земя.
Помня като днес всичко. Отивахме на нощна смяна, бяха ни заповядали да се хванем по шестима подръка, ако някой се пусне — стрелба. И така ходехме, кажи-речи прегърнати като деца.
Път нямаше, спъвахме се в буци пръст. Колоната се проточи.
Изведнъж чух вик — викът се плисна от онова озарено от луната начало и додето се усети какъв бе тоя вик, разбрах, че и аз плача. Плачеше цялата смяна от триста души, мъже минали през инквизиции и устояли на инквизиции, които човечеството не познава или е забравило. И причината за тоя всеобщ плач бе тая: ние пресичахме поляни с мащерка и мащерката бе шеметно замирисала.
Какво е за българина мирисът на мащерката? Това е бобената чорбица, с която всички сме расли, това е миришещият, уханният домашен хляб, това е семейният уют, това е семейното щастие, за което българинът се ражда, бори се и страда. Ето на какво ухаеше мащерката.
Ние вървяхме и плачехме и едрите ни сълзи се стичаха по небръснатите лица. Ние плачехме най-откровено, по детски. Плачехме за изгубения рай на детството, но и за изгубения рай на гражданския живот — за тази наивистична, малка и невероятно щастлива България при монархията, която ни бяха учили да мразим.
Така, със сълзи на очи, навлязохме в галериите.