Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (4)

4

Може би най-точното определение за всички нас тогава беше, че живеехме „със съмнения“. Най-сетне се бяхме усъмнили в нещо. В утопиите, в крясъка въобще на левицата, в последна сметка в реалността. Имаше нещо подозрително във всичко: в приказките, в обещанията, най-вече в действията.

Защо всичко има „организиран вид“? Какво означава този „колективизъм“ навсякъде?

Не можеш да се занимаваш само с литературата. Веднага те „привличат“ в читалищата и в кръжоци по литература. Ако научат, че си чел една „политическа книга“, веднага ти предлагат да станеш есперантист. Ако се качиш два пъти на Витоша, то трябва да станеш обезателно „организиран турист“.

Навсякъде около тебе „групи“, „движения“, „културни организации“ и много малко самостоятелни хора. Отделният индивид се „залепваше“ сякаш за други, образуваха се човешки конгломерати, всичко напомняше на големите молекули в химията.

Тия „организационни форми“ произхождаха от XIX в., от едно друго състояние на обществото — интелектуална бедност на масите, липса на инициатива, отсъствие на високи цели. Те се налагаха сега на една човешка общност, която живееше с много по-висока проблематика и не търсеше вече спасение в кооперативното действие, в популярните банки, във фабианството и в армията на спасението.

Животът се архаизираше във всяко отношение, животът се педагогизираше.

Ако преди един век учителят наистина е внасял в селото нови понятия и нови отношения, то днес не бе така. Пресата бе достъпна всекиму, не съществуваше неграмотност. Човекът от селото и града получаваше достатъчно информация. Много често той вече даваше информация на даскала.

Сталинистите възстановиха старата даскалска опека. Един „ръководи“, казва как да се постъпи и другите го слушат. Този, който „ръководи“, не мисли сам — това би било твърде смело. Той отива при един по-голям „батко“, който му казва какво и как.

В селото и в града всичко се ръководи. На опитните български земеделци преподават елементарни сведения за сеитбените обороти (те са известни в българското село от 1844 г., от „Любословие“ на Фотинов). На краставичарите продават краставици. „Ръководят“ транспорта, промишлеността, унищожението на художествените занаяти и на овощарството, на животновъдството и интензивното земеделие, което е неизбежно там, където има огромни земи и малко население. Те „ръководят“ просветата, читалищата, дори любителските театрални и танцови групи („самодейност!“, този глупав неологизъм никога няма да бъде простен на сталинистите!). Те „ръководят“ здравеопазването, ветеринарното дело, училищата, туризма, правосъдието, юристите. Не остава нито един дял от обществения живот, който да не е под сталинска команда.

Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.

Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения — от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“

Имаше такъв случай: един вече бе предал книгите си на претопяване. Беше му останал един двадесеттомен „Ларус“. Седим и гледаме книгите: в зелена кожа със златни надписи.

— Продай ми ги — казвам, — не ги гори.

Той преглъща.

— Не смея — казва плахо, — като им гледам златните надписи, като че виждам пламъци от ада на концлагера.

Но тази пирамидална структура вече е непоносима и за работника. Това не е човекът от края на миналия век, който трябва да научи от агитатора всичко: кой на чий гръб живее и кой за какво живее. За изненада на сталинистите, през цялото двадесетилетие, през което те са отсъствали от обществения живот, е станало едно развитие и сред работничеството. Работникът се „индивидуализира“. Той чете вече не полубулевардни книги и народнически трактати, а необвързани с политиката художествени произведения. Никой не иска да чете отново „Какво да се прави?“ Или пък „Мъртвите сибирски полета“. Това е боклук от вчерашния ден.

Аз долавях, че целият наш живот почива върху отживели схващания, и то във всичките си области. Виждах навсякъде и във всичко тези остатъци от миналото, реликтни форми на живот, аналогични на растителните и животинските, които майка ми откриваше по склоновете на Източните Родопи.

Естествено, не можех да стигна до отхвърлянето на всичко това: в живота не би останало нищо, а нищото плашеше и мен. Затова оставах на прага на съмнението. Съмнявах се в националния живот и се съмнявах в делото на баща си. Съмнявах се в тази „модерна фаза“ на историята, която живеехме, в „социалната“, в утопиите, в съветските книги, в съобщенията на радиото и печата.

Съмненията не водят до нищо, само до известна предпазливост в действията. Далеч не можех да си създам ясна представа за ставащото. Но все пак съм благодарен на Вебер и Парето, на френските (наивни) социолози от „Л’ане сосиоложик“. Те ми дадоха някаква основа, метод, навици.

Човек на съмнението, съмняваща се душа, аз потъвах в книгите. Край мен беше пълно с кантианци, хегелианци, шелингианци, персоналисти, фройдисти, ницшеанци. Подобно на сталинистите, те се групираха, наистина, без да се „ръководят“ взаимно. От техните приказки и дискусии нямаше никакъв видим резултат — булото на Мая оставаше непрокъсано и тъмно.

Тогава да призная, беше ми смешно, че всички тия наистина крайно сериозни философски школи са безсилни да прозрат в една практика, построена върху два-три прагматични принципа и върху началото на чистото насилие.

Към 1947–1948 г. бях минал вече „Критиките“ на Кант, „Феноменология на духа“ и „История на философията“, „Светът като воля и представа“, „Човешко, твърде човешко“. Бях изчел и друга богата философска литература. (Един професор по философия, Цеко Торбов, бе така добър да се занимава седем-осем години с мен.) Сега обаче се отдръпнах от всичко това. Тази проста реалност бе недостъпна за гносеологията. (Така аз разбирах дълбоките основания за съществуването на онтологията като наука!)

В мен растеше тревогата. Поради самата си структура българското общество подлежеше на лесна „обработка“. Хванеш ли „ръководствата“ на кооперациите и читалището, хванал си селото за мустаците. Не е необходимо хората да бъдат „печелени“ един по един. Те са се „навървили“ в структурата. Тя е цялата в ръцете ти — маса, която трябва да бъде „приобщена“. Типът на нашето развитие ни беше подготвил за катастрофата. Уви!

Сталинистите нямаха теоретично виждане за нещата, нямаха наука, нямаха социология. Но те бяха, подобно на американците, прагматици: „Хванете живите сили, традиционните организации“ — беше техният лозунг. Ала те нито знаеха какво „хващат“, нито какво „оглавяват“, какво реставрират от миналото и какво унищожават. Тяхната прагматика бе сляпа.

Затова аз също тъй имах по-скоро интуиция. Не можех да споделя с никого наблюденията и опасенията си. Българинът не е свикнал да анализира и наблюдава. Дългото му възприемане на културата от Европа го кара във всички случаи „да учи“ (нов текст, нова наука, нова доктрина!). Неговата култура е само ерудиция — възприети от книгите неща. Той не може да тръгне от живота, от реалността и да създаде на тази основа своя теория. Когато има нужда от теория, той „пригодява“ някакво учение към своята реалност.

Нещата у нас са такива. Реалността е местна, културата е чужда (вносна!).

Така че на българина информация аз не можех да дам. И тогава, както и сега, не е достатъчно да го информираш. Той иска освен това да го убеждаваш, а после дори да го „кандърдисваш“ да се съгласи, че водата е мокра.

Между практиката и духа у нас е издигната стена. Ще рече, и да исках, не можех да намеря взаимност. И това бе още по-изгодно за сталинистите. Ние бяхме много хора, но всеки стоеше недостъпен (в това отношение) за другия и всеки трепереше за себе си, за живота си, за ценностите, за бъдещето в своята собствена клетка.

Животът ми бе много мъчителен поради тази липса на духовни контакти. Можеш да говориш за Кант, но стане ли въпрос за нашите проблеми, израз на незнание и неразбиране се изписва на лицето на твоя събеседник.

Започнах да търся и да чета апокрифни автори от типа на Луи Фердинанд Селин. Четях забравени или „пропуснати“ от историята гениални книги, в които обитаваха герои с интуиция за всичко, което ставаше с нас.

Може би това даваше и някакъв външен отпечатък върху мен, върху поведението ми. Тези мои алхимически занимания в периода на „победилия социализъм“, съмнението ми, грееха на лицето, от джобовете ми се подаваха автори като Гюстав Льо Бон, който никой не помнеше вече и за моите четива не можеше да се подхване разговор.

Колко лесно бе да избягна всичко. Достатъчно бе да изляза с „Петър Първи“ под мишница, да поприказвам с „умни хора“ за стилистиката на този втори Толстой и вече щях да бъда „приобщен“. Но аз схващах, схващах с душата си, че тъкмо тази малка и незначителна стъпка ме отвежда завинаги при тях, че се катурвам в манталитета им, че ще бъда погълнат от техните „теории“. И тогава сбогом на всичко: на културните традиции, на чудесата на изкуството, на лириката, на философските доктрини. На всичко, за което си заслужава да се живее.

И долавях, да, долавях, че с моето неподчинение си подготвям нещо дълго, някакво страшно пътуване, някакво минаване през ужасното неизвестно.

Приемах да мина през ада, но да запазя своя „Аз“. Какво друго, най-сетне, имах на тоя свят извън самия себе си, извън това бедно недохранено тяло, пламналата от четива и учене на езици глава, извън тази френетично живееща от контактите си с природата и изкуството душа.

Не бях герой и в поведението ми нямаше нищо героично.

Беше ми и смешно, че изпадам в положението на средновековен алхимик, който със заниманията си тревожи готическия град. Беше ми смешно, че в моя живот се повтаря повестта на Йоан Чернокнижник, този български Фауст, от когото чакат само веднъж да удари чело пред прага на районния комитет, за да ревнат всички сталинисти с искрени сълзи за спасението на съмишленика.

Но време за повтаряне на Средновековието, мислех аз, няма. Не че смятах да напиша грандиозни трудове. Имах една цел: да се изразя. Това можеше да стане и с две-три белетристични книги, с един сборник стихове.

За привързаността към определени ценности има и следната причина. Бедният юноша, който ходи със закърпено сако и панталони, толкова по-дълбоко ще обича минезингерите и трубадурите; Петрарка, Данте, Романът на розата, Рафаело, защото те са изящни, висши и толкова високо над неговото мизерно битие! Гладен, но с „Критика на чистия разум“ в джоба (джобно издание!).

Това едва ли е антикомунизъм в собствения смисъл на думата. Но антисталинизъм положително беше. Дотолкова, доколкото възразяваш на правото да господстват над душата ти.

Бях самотник в ония години и нищо не исках, освен да работя и през свободното си време да кисна в читалните на библиотеките. Но не ме оставиха на мира. Бях предупреден, че ако не вляза в Ремса, няма да ме пуснат в университета, така че станах ремсист. Мисля, че не бях лош ремсист. Свърших много работа по време на „борбата с опозицията“. В душата си схващах цялата правота на Никола Петков, но бях хванат „изкъсо за врата“. Все пак намирах начин да се дистанцирам — не взех участие във фалшификациите на изборите, предупредих демократите за тези фалшификации. Това, естествено, не се разбра от никого. Дори демократът, с когото говорих, не ме познаваше.

Разбира се, бях бригадир, и то две смени в година, естествено, изнасях доклади и участвах в „дебати“. Но във всичко бях дистанциран, което настройваше другите против мен. В ремсовото дружество започнаха клеветническа кампания срещу ми, може би вече по заръка на полицията, която търсеше повод.

Такава бе истината за мен самия. Несъмнено бях виновен, но с неопределена вина. Заслужавах сериозно наказание, но беше трудно да се каже какво.