Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (27)

27

В лагера ние имаме постоянна тема: откъде се пръкнаха всички тия хора? Как ние не доловихме тяхното присъствие в стария живот?

Аз имам свое обяснение на въпроса.

Наблюдавах с изострено око събитията по време на опозиционните борби: една огромна маса бе застанала зад Никола Петков, но смъртта на водача, разтурването на партията, откарването на депутатите в затворите подейства страшно.

Бях все пак в управляващата партия и долових някои неща.

Веднага след процеса ни казаха:

— Сега много хора ще се устремят към нас, приемете ги.

Който иска, може да направи справка в пресата от онова време. За няколко дни от единните организации влязоха четири милиона души.

Откъде идваха? От земеделския съюз? Земеделците бяха в своите дружби. Те идваха отнейде.

Почваха да взимат думата на събрания, да ораторстват. Говореха глупости. Ние се смеехме. Тогава бяхме отново смъмрени от комитетите: „Няма да се смеете. Ще ги оставите да говорят. Каквото свое имат, нека кажат — даже да бъде тоничко!“.

Тия новодошли в победилата левица ние трябваше да приемем така ласкаво, както самите ние не сме били приети.

Аз тогава бях „масовик“, „работех с хора“. Помня тези нови тълпички пред клуба. Всички те бяха от така наречените „неутрални“. Когато опозицията и сталинистите се бяха хванали гуша за гуша, тия гласуваха с бели бюлетини. Аз очаквах, че ще осъдят едно такова поведение. Но не. Партийните началници се ориентираха към тези хора. И дори пренебрегваха „своите“.

Помня, след едно събрание един такъв новоприобщен как възкликваше: „Леле че хубаво става“.

— Да — казах аз, — създаде се национална собственост, обществени предприятия, ще има работа за всички.

Той гледаше със светли очи и повтаряше: „Леле че хубаво става“.

Той бе доловил другото, скритото под пода. Той бе плъх и бе разбрал, че времето на плъховете идва.

Те извираха от невероятни места. Женици и смачкани мъжлета с оглупели деца. Те ставаха общественици. И говореха „за славните партизани“, за хората, „които са давали кръв“.

Най-сетне сталинистите бяха намерили своите масови почитатели.

С тях пълнеха служби, на тях отваряха път към професурата, към журналистиката, към администрацията. Тях те конституираха като управляващо съсловие. Това бе земната маса, от която сталинистите правеха новия човек.

И за да бъда ясен, ще разкажа нещо, което стана години по-късно. Бяха ме приели в партията и ставаше ревизия на партийните книжа. Това значи, че отново се чете биографията на всеки и се обсъжда публично. Деветдесет и девет на сто от тия автобиографии съдържаха следното твърдение: „Родителите ми не са членували никога в никакви партии, не са се занимавали никога с никаква политика“. Един рефрен като от египетската „Книга на мъртвите“.

В България е имало хайдушко движение, имало е въстания, Копривщица и Батак. Имало е борби за национално утвърждаване, имало е борби за Съединението, имало е Сръбско-българска война, имало е селско въстание, Шабла и Дуранкулак, имало е Стамболов и Стамболийски, имало е Септемврийско въстание, Демократически блок.

Тия хора не са участвали в нищо от всичко това. Това бяха синовете на „хорицата“, които изпълниха казионните единни организации, на които ние трябваше да създадем самочувствие.

Като видях тази човешка помия, аз пък извадих всичките си предци хайдути, въстаници, учители, преписвачи на книги.

Често ми се случваше впоследствие да се натъкна на второто поколение.

Ще разкажа само един случай.

Бащата е агроном, майката — селска учителка. По силата на новите обстоятелства, те откриват в себе си влечение към науката. Сега бащата е професор, майката — професорка.

Дъщерята е привлекателна селянка с едри цици, вироглава и естествено — невъзпитана. Мой приятел от някакъв институт решава да ме представи на момичето. Тримата отиваме на ресторант.

Сядаме на студени меса и на бутилка вино. По едно време нейното лице се вкаменява. Аз чувам един тих шум. Не мога да повярвам — момата се е изпикала и урината тече през стола.

Това е достатъчно.

Аз не зная как се формират човешките качества, но е сигурно, че се образуват с течение на време. Старото общество бе исторически възникнало. Там всеки праотец бе оставил името си като гравирано в обществената памет. Тука идваха от нищото. И не можеха да излязат от него.

Асен Историята слуша като омагьосан моите разкази.

— Да — казва той. — Те са живели неусетени в нашите недра. Те са ползвали саможертвата и борбите на другите. И в един момент, те, пълните никакъвци, имат претенцията да бъдат „народа“. Добра социална база си намериха сталинистите.

Неутралните намериха най-висшия стил на живот. Въведоха робските теманета пред сталинистите ефендита, въведоха такова низкопоклонничество, такова блюдолизство, каквото не е имало в Османската империя, където пашите са били все пак с чувство за достойнство.

Никой не видя тая пасмина, нито социалисти, нито земеделци, нито демократи. И никой не подозираше нейните възможни функции. Ние отново бяхме бити, поради пълното отсъствие на социологични издирвания. Ние едва сега научаваме какви социални пластове има в народа.

— Как мислиш? Какво е тяхното бъдеще?

— Няма да могат да изпълнят нито една историческа задача. Всичко ще провалят. Тяхната настояща сила е в това, че все още е огромно наследството от миналото.

— Какво мислиш ще стане?

— Де да знам какво. По моему ще намалява орната земя, ще отпадат всички по-сложни продукти, ще се обезсмисли администрацията, ще настъпи упадък в просветата, транспорта, здравеопазването. Влошаване навсякъде и във всичко. Всяка година ще става по-зле.

— Все пак, биха могли да се справят поне с елементарни проблеми.

— Биха могли, но няма да се справят. Те не се интересуват от нищо, освен да използват положението. Те ще закопаят сталинистите, които са много хитри.

Разговорите върху Бернанос, Жид, Сартър отстъпваха място пред тези отечествени проблеми. Излизайки от мината, ние вече не почвахме първите си думи така: „Знаеш ли, че Пол Валери…“

— Ще ти кажа в какво бъркат руснаците. Тук културата е стара. Ние сме приемници на късноантичната култура. Ние не сеем като руснаците лудо просо и ръж като поляците. Ние имаме лозя, развито земеделие, отлично говедовъдство, една висока домашна архитектура. В нашите градове улиците са павирани с античните калдъръми, винаги е имало бани, магазини, базари, винаги висококачествено тъкачество, грънчарство. Това не са дивите селяни от Украйна, които гледат тикви. С това население те ще си имат неочаквани за тях неприятности.

Поставяме си въпроси и си отговаряме на въпроси. Дните текат нормално. И отново двама души избягват. И отново колективни наказания. Виждам доктора в лошо обкръжение:

— Внимавай — казвам му, — кой кръжи около теб.

— Да кръжи който ще. Тия, които ги пращат, са свине.

Аз се сприятелявам с бай Илия Зевгелиев. Той е от ВМРО-обединена, ще рече, че е с властта. Бил е двадесет години емигрант, за да не го убият михайловистите. Като се върнал, поканили го за министър в Скопие. Той отказал: „Аз съм българин. Не съм против самостоятелна Македония, но лично аз съм българин“.

Извикал го Боян Българанов: „Не щеш да ставаш министър в Скопие, така ли? Тогава ще вървиш в Богданов дол“.

Българанов първоначално бе от яростните антибългари. Когато Тито се откъсна от Москва, той „обърна“ политиката. Стана националист (и написа много глупости против Тито).

Така Илия Зевгелиев се озова при нас.

Той е много чист старец, просто удивително е каква висока лична хигиена поддържа. Освен това получава голямо количество цигари „Тютюнопроизводител“. Непрестанно ме подкрепя със своите резерви.

Говори мелодично. Пълен е със сентенции, добри мисли и добри намерения. Понася стоически участта си, не се оплаква, учи и нас да не се оплакваме.

Той казва:

— Мисли отсега да опишеш всичко това.

Мама ми донесе едно джобно издание на „Божествената комедия“ с много хубав коментар.

— Ето — казах, — това е четиво за тука — „Ад“, „Чистилище“, „Рай“. На рая вече не се надяваме.

Мама ми донесе горещото майчино утешение, незабравимите приказки за дома.

Защото човек трябва да може да забрави и сталинистите, и техните неутрални (по-късно кръстени гръмко „безпартийни“), да забрави злия и неактивния елемент в историята, да излъже себе си с перспективите на духа.