Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (5)

5

Неопределеността тревожи. Какво искаха от мен всъщност? Никой не можеше да го формулира. Чувах отделни упреци. Страня от всички? Но нали съм с вас на бригадите и в изборната борба? Е, да, но не като другите. Ами всеки по своя начин! Не, не може по свой начин.

Прелиствах своите предупредителни книги: „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, „Ние“ на Замятин, „Гола Русия“ на Панаит Истрати, „Моят живот“ на Троцки, „Животинската ферма“ на Оруел.

Явлението беше огромно и неясно.

В нашия живот имаше много пропагандни термини. Ако ги събера, ще се получи речник от 500 страници. Но понятийно категориалният ни апарат беше беден.

Какво ставаше? Какво ме очакваше? В името на какво?

Така и аз се озовах гол и бос в ареста, с всичките си съмнения и въпроси, въоръжен с първите опити да се дешифрира сталинизмът.

Следяха ме, открито и нагло. Подире ми се мъкнеха лумпени с дивашки физиономии, хора, излезли от „голготата“ на Йеронимус Бош. Когато излизах от „Бритиш Каунсъл“ на „Царя“, винаги ме гледаха мишите очи на поредния селяндур. Веднъж един ме спря и поиска да провери какво нося. Оставих го да се рови в томовете на английските метафизически поети. Не разбра нищо, изръмжа нещо на животинския си сталинистки език. Аз прибрах книгите в чантата си и продължих за вкъщи.

В никоя от тия библиотеки нямаше антикомунистическа литература. Ще рече, бях спокоен относно обвинения от подобен характер. И си позволявах да се смея в лицата на копоите, нещо, което както после разбрах, особено ги бе раздразнило.

По принцип обичах конфронтацията с простодушните. Обичах да дразня селяните и простаците и да им доказвам, че са селяндури и простаци.

Бях прекалено сигурен в себе си. Бях син на комунист, умрял вследствие на инквизиции, майка ми игра определена роля в така наречената „съпротива“ (термин, който вече в себе си не приемам!). Аз самият бях ремсист. Разбира се, не подозирах, че се готви точно удар срещу интелигентите комунисти. Смятах, че ако се стигне до арест, всичко ще се разбере и ще се разделим със смях. Така смятах, въпреки че бях чел „Ослепителен мрак“ на Кьостлер.

Защо именно със смях? Бях потънал в предразсъдъците на своето време и среда. Смятах, че има видове права и свободи, които са осветени завинаги.

Моите семейни условия бяха много лоши. Бяхме твърде бедни, майка ми и сестра ми бяха сериозно болни. Работех само аз (да постъпиш на работа бе привилегия). Бях назначен от Трайчо Костов. На улицата, от сто души, работа имаше един, останалите живееха от продан на покъщнината си, прочутият „домоизнос“! Бяха години на пълен стопански провал, сталинистите бяха съсипали цялата промишленост след национализацията. В новосъздадения „държавен сектор“ цареше непроходим хаос, поради което в предприятията работехме по 12–14 часа дневно. Човек се връщаше от работа полусляп.

Един ден в началото на февруари 1949 г. се събудих с тъмни предчувствия. Бях сънувал нещо неясно. По неизвестен повод насън бях изпитал дълбока скръб и нечий глас ми каза, че ме чака тежко нещастие и че то ще свърши само когато изпитам отново тази неизразима болка.

Закусих надве-натри (направо гладувахме!) и тръгнах за работа. На ъгъла на „Гурко“ и „6 септември“, буквално пред вътрешното министерство, един копой с тясно лице и остър нос прескочи пряспата сняг и ме запита аз ли съм Владимир Николов. Казах: „да“. Тогава той каза: „Арестуван си. Върви с мен. Ще се качим на трамвая. Ако някой те заговори, само ще му кимнеш“.

На няколко метра от нас се спря един дълъг лумпен, дингиш и дангалак, който се усмихваше мазно. Явно той присъствува като „обезпечение“ — допълнителни постове се поставят при арест, когато от арестувания се очаква протест или съпротива. Бях леко удивен, че в моя случай са взети подобни мерки.

В трамвая след нас се качи друг пунгаш, който се приближи до нас в тълпата, като държеше ръцете си в джобовете (револвера!) и се хилеше по селски хитро.

Така се озовахме на „Лъвов мост“, където се качихме на четвъртия етаж. Там пунгашът с тясното лице ме вкара в една стая, пълна с агенти. Тия ме приеха както дяволите приемат новопристигнала душа в ада, с радостни крясъци: „дойде ли“? Бяха десетина души. Всички наскачаха и ме заобиколиха. Явно ме чакаха отдавна и с моя случай бяха запознати много хора.

Сцената ми напомни срещата на покойния с демоните от ада на епопеята „Попол Вух“. В ада бяха: демонът на едрата шарка, демонът на дребната шарка, демонът на беса, демонът на сифилиса… Въпреки сериозното положение, сходството се налагаше.

Глъчката ме удиви. Тези неща, смятах аз, все пак изискват някаква секретност. Че десетина души могат да имат отношение към един арест, какво може да означава това? Тогава и не подозирах колко дълбоко е пронизало дребното интригантство тази „институция“.

Пунгашите вкупом ме изведоха от тази стая и ме вкараха в друга, малка и без прозорец, където ме обискираха. Намериха личната ми карта и едно календарче. Започнаха да си предават тия неща един на друг и да ги разглеждат с тайнствени физиономии, сякаш бяха открили шифри. Най-сетне един, който беше по-лъскав от другите и имаше претенцията да е „градски интелигент“, пое личната ми карта и ме поведе. За моя изненада, спряхме до една маса, поставена в самия коридор — тук почна дознанието. Трите имена, възраст, местожителство и прочие.

Цялата банда присъстваше на този разпит и видимо се забавляваше.

Започнаха да ми задават въпроси. Един ме запита познавам ли някакъв месар от Подуене. Друг ме попита какви марки оръжие познавам. Трети искаше да знае в колко часа излизам от работа. Четвърти се интересуваше имам ли приятелка.

Никак не приличаше на разпит. Това дори малко ме успокои. Не можех да допусна, че дознанието може да се използва и за удовлетворяване на клюкарско любопитство.

Когато градушката от безсмислени въпроси спря, елегантният с мустачките ми нареди да седна на същата маса в коридора, даде ми една пишеща машина и ме накара да напиша какво мисля за ареста си. Писах, че явно се касае за недоразумение. Писах, че недоразумението непременно ще се разсее и аз ще бъда освободен.

Елегантният с мустачките (класически софийски пущ!) бе подчертано доволен от написаното. Каза, че той още сега би ме пуснал да си вървя, но си е отишъл началник ареста, който трябва само да подпише. Така че ще трябва да прекарам нощта в ареста и утре мога да си отида.

Човек в такива случаи вярва на всичко. Началник ареста не може да си отиде в 10 ч. сутринта. Пък и за какво им е подобна гавра? Бях достатъчно глупав да повярвам, че ще ме пуснат.

През февруари 1943 г. бях задържан по недоразумение от старата обществена безопасност. Казах им, че е недоразумение. Изслушаха ме внимателно, не ме разпитаха. След три дни ме пуснаха неочаквано в 12 ч. през нощта.

И поради това повярвах, че мога да бъда пуснат сутринта.

Но старата полиция не беше като новата.

Заключиха ме сам в килия, което също не предричаше нищо добро. По онова време, знаех го, арестите бяха претъпкани, по 18–20 души в килия. Задържаните не можеха да седнат, стояха прави, притиснати един до друг. В „адиночка“ (отново полицейски русизъм!) затваряха опасни за режима хора, които трябваше да бъдат обработвани „психологически“.

„Адиночката“ ме накара да се замисля.

Другата изненада бе, че ми дадоха храна. Ще рече, бях очакван. В арестите и затворите те водят „на отчет“ от деня след задържането ти. За мен бяха положени „особени грижи“. И това отново ме накара да се замисля — без резултат.

Седнах да ям затворническата храна. Оризена супа, почти без мазнина, в която зърната се гонят. Парче черен, клисав хляб, приготвен за затворите — такъв не се намираше в продажба.

Вкъщи нещата бяха зле. Сестра ми имаше кръвоизлив от туберкулоза, майка ми — тежка сърдечна криза. Сутрин, преди да тръгна, им поставях храна и вода до леглата. В работата по цял ден се измъчвах от мисли по тях.

Какво ли ще стане сега с двете? Нито помощ, нито лекар!

По-късно разбрах, че пунгашите са знаели за болните вкъщи и са чакали с тях да стане нещо, за да ме пипнат. Какво можеха да научат от мен? Имената на английските метафизически поети.

Тревогата за близките ми беше огромна и растеше всяка минута. Дойде време за лягане, но аз разбрах, че не мога да легна. Джандарът отвори вратата и каза, че ако легна, ще стреля. Казах „стреляй“! И останах прав. Той ме изгледа през цепнатините на очите си и се махна.

Да не легна помогна и студът.

На „Лъвов мост“ наистина имаше „парно“. Едно ребро от радиатор в килия. То работеше от шест сутринта до десет вечерта, докато гадовете „работеха“ по стаите. През нощта нахлуваше хищният студ от улицата.

Като нямаше какво да правя, почнах да изучавам стените. Първият надпис бе на новогръцки и представляваше автоепитафия. Знаейки старогръцки, успях да го разчета. „Роден съм Петрос, роден за смъртта. Дните ми се свършиха като приказките на баба. Ти, който разбереш езика ми, помени ме“!

След това още един надпис на гръцки: „Аз съм Евстати. Лежа под тази сива стена и се съмнявам във всичко, което човекът е направил. Ако си мой брат по участ, помни и споменавай името ми, докато имаш живот“.

Гърците са майстори на епитафиите. Знаех наизуст гръцките епитафии от Арбанаси.

Имаше едно двустишие на руски:

„Пусть я умру, похоронят меня

и никто не узнает где могила моя“.

Имаше един текст и на сръбски:

„Не брини, майчице моя, мер мене чувад сад Бог.

Ни брини, майчице моя, я чу ти скоро дой.

Нежне умилне речи дочу чеш, сине мой…“

Нататък надписът ставаше нечетлив.

Оказваше се, че оттук бяха минали поети — повече или по-малко, при това от три националности. Защо бяха преследвани гърците, сърбите и това русначе? Гърците и сърбите са несъмнено партизани, попаднали в мелницата за човешко месо. Русначето е било емигрант. Но какво могат да искат от един нещастен емигрант гадовете?

Хрумна ми, че щом има толкова епитафии, това е килия на смъртта. Работата ставаше дебела. Аз в килия за смъртни, предназначен за „разход“ (техен полицейски термин!)! Но за какво! Какво толкова бях направил?

Навън Джандарчето свиреше, за да прогони скуката, една коньовичарска песен: „Не си продавай Кольо, чифлиго, мене мама ме за теб не дава…“