Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (24)

24

В лагера се събудих само два пъти през нощта.

Тая нощ се събудих без да знам защо. И виждам: един прехвърлил някакво въже през гредата — явно ще се беси. Откъде е взел въжето? Само за това, че има въже, го чака разстрел.

Станах. Трябваше да го разубедя с малко думи.

— Слушай — рекох — няма смисъл. До месец-два ще ни пуснат.

— От де знаеш?

— Виждам, че не правят никакви подготовки за зимата. Нито преглеждат покривите, нито пренареждат керемидите, нито пълнят склада с въглища.

— Наистина.

— Не виждаш ли каква им е тактиката? Година — година и половина лагер, после нова смяна. Те ни прекарват тук на партиди през тази мелница.

— Някои стоят дълго.

— Стоят тия, които са се борили за властта. На тях отмъщават най-много, че са посегнали на техния монопол. Но ти?

Той помисли, помисли и каза:

— Виж какво, във всеки случай животът, който заслужаваше да се живее, си отиде.

Той прибра въжето, нави го под главата си и легна. Знаех, че няма да повтори, легнах си и аз.

Този възглас — „животът, който заслужаваше да се живее, си отиде“, бях слушал вече.

Най-напред от майка си.

Мама бе живяла години със своята наука, не бе престанала да следи новостите в биологията, четеше книги по приматология, морфология на растенията, палеонтология, орнитология, ихтиология. За нея този интерес се беше породил в гимназията. Тя бе раснала в чудесната епоха на Хекел, Рьонтген, съпрузите Кюри. Бе добре подготвена и по физика, и по химия, без които науки, както казваше тя, няма и биология.

Още като дете мама ме поведе по езерото Сребърна, чиято дива красота остана завинаги в мен, по разни пещери с огромни сталактити и сталагмити. При всяка екскурзия тя четеше книгата на природата на висок глас. Мама живееше с пантеистичното чувство и възпитаваше и нас в него.

Тя бе оскърбена от лъжите в биологията и медицината. Сънна терапия, присадки, безболезнено раждане, преодоляване на възрастта, победа над старостта — тия глупости станаха неизброими. Мама се смееше над академик Богомолец: „Представи си, на коагулацията на тъканите поради възрастта той противопоставя сода за хляб. Ако взимаш по една лъжичка сода, ще живееш сто и четиридесет години. Каква лъжа, каква мерзост! И това се хвърля в очите на едно образовано поколение. Русия никога няма да се образова и да се култивира. Техните магии там взимат ума, но тука?“

Лъжите в медицината и в биологията покрусиха това, което бе всекидневната й радост. Тя престана да определя растения и минерали. Флората в Панчарево за първи път не й говореше нищо.

Веднъж ми каза:

— Ето тук един от техните лъжци, писателят Пристли. Четох „Трима в нови костюми“. Обикновен мръсник. Но е казал нещо вярно и той: „Животът, който заслужаваше да се живее, си отиде“. Вие нямате представа какво опиянение бе да се живее. Не само през младите ми години, а и през войните. Да се живее бе щастие — всеки ден, всеки миг.

И тя зачете „Гьоте като природовъзпитател“ на Х. Ст. Чембърлейн.

От Кезока, содо-лимонададжията, чух следната елегия:

— Няма вече живот. Кучето на двора, котката върху миндера? Тия нема да го позволят. Овошки, пчели, всичко си отива и не можеш да кажеш защо. Хората намразиха домовете си. Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите. Се това си мислят: какво кому да вземат, кого да утепат, кого да пребият. Що за хора са? Откъде се взеха?

Атанас Варненецът, човекът, който щеше да се беси, най-дълго бе живял идилията на живота.

Ние с него се сприятелихме. И той ми разказа историята си.

 

 

Нейде през 1945 г. руснаците решили да преселват липованите староверци в Русия. След три века руското държавно наказание се стоварваше върху тях, тъй като липованите пред прехвалената православна Русия бяха предпочели Отоманската империя — тя им бе дала повече свободи. За това предизвикателство ръката на възмездието, макар и след векове, ги застигаше. Русия обича ролята на Страшния Съдия от Второто Пришествие.

Тогава някои от липованите продали къщите си. Такава къща купил Атанас Варненецът.

Тогава се практикуваше ужасният лов на делфини. Атанас работел в делфинолова. „Изстрелвах по сто и петдесет патрона на ден — казваше той, — колкото в едно усилно сражение. Делфините се стрелят, когато изскачат високо над водата“. От този кървав занаят („морето около мен беше червено“) спечелил пари. Продал и някакво място във Варна. Така купил къщата. Тя била с пет декара двор, овощна градина и пчели. Имал и лодка. Излизал за риба и я приготвял маринована за зимата. От плодовете правел компоти и мармалади. От нападалите плодове варял ракия. Къщата му преливала от блага. Били гъбар, събирал, сушал, мариновал гъби. През зимата излизал с лодката си в езерото (още незамърсено) и ловял дребна прясна риба за тигана.

Водел се на работа в делфинолова, така че не можел да се смята за частник, бил кооператор. Но дворът му бил истинско богатство.

Не искал да се жени, толкова добре му било да е сам, в тази къща между езерото и овощната градина.

Говореше като поет. За първи път разбрал, че има изгреви и залези, че човекът е част от нещо по-голямо, че той живее в хармонията на вселената.

Винаги е работил физическа работа, но сега за първи път тялото му укрепнало, развил мускулатура, престанал да бъде парий от варненското пристанище.

В лагер го пратили просто защото бил щастлив човек.

— Ако се върна в къщата, ще ме пратят отново тук. Ще я продам. Тия не могат да търпят щастливи и доволни хора. Животът, който си заслужаваше да се живее — казвам ти — си отиде, оттук нататък на всеки остава голото безсмислие. Да се мъчиш, да страдаш в името на нищо. И ако ти дадат два лева надник, да им целуваш ръка. Откъде се появиха тези хора?

Всички елегици завършваха оплакванията си с този въпрос.

Имах неочаквана среща с още един елегик.

В лагера имаше така наречен „възпитател“. Един лумпен с пъстри очи, които постоянно шареха, не се спираха върху нищо и никого, един от тия, които никога не те гледат в очите.

Тоя лумпен водеше агитация. В спалните помещения бе пълно с домашно направени плакати. В тези плакати се съобщаваше примерно, че доходът на един известен интернист е десет пъти по-голям от този на министър-председателя. Известяваше се, че адвокати, лекари и инженери, наистина без да ползват чужд труд, но благодарение на „чуждото си образование“ са взимали повече пари от собствениците на фабрики.

Тези статистики явно обясняваха нашето, на интелигенцията, присъствие в лагера. Ние сме си позволявали, без разрешението и благослова на сталинистките лумпени, да печелим „добри пари“.

Възпитателят изнасяше и разни доклади. Беше забранено след докладите да му се задават въпроси.

Един ден тоя тиквеник излезе с ново определение за „кулака“. Кулак не е селянинът, който има много земя, а този, който прави интензивно земеделие: овошки, индустриални култури, пчели, бубарство и т.н.

Когато ме вземат дяволите, нищо не може да ме спре. Аз станах и заявих, че това е лъжа и в партийната документация го няма. Това е теория на застоя и регреса. Вместо интензивно земеделие навсякъде, където е възможно, е налице един пълен упадък и на елементарните житни култури.

Можеха да ме хвърлят в карцер, да възобновят следствието, да ме съдят, да ме разстрелят. Но аз така нажежих залата, че предпочетоха да преглътнат. Ако станеха безредици в лагера и тях можеше да накажат, че са ги предизвикали. Така минах метър.

Навън ме спря един възрастен човек. Оказа се, че е овощар. Заговори поетично:

— Какво знаят за дървото тези хора? Знаят само да му оберат плодовете, да го ограбят. Те не знаят да говорят с него, както говорим ние, овощарите.

От баща си моят овощар наследил „едно голо бърдо“ от двадесетина декара, една земя, която никога не е била обработвана, защото била песъклива.

Мъчително, година след година нашият овощар я превръщал в градина. Мъчително намирал подходящите сортове, правел големи дупки, торял ги, правел сам кладенци, за да напоява дърветата.

От най-бедния селянин станал най-богатият. Не че купил още земя или имоти. Стигала му тази огромна градина от двадесет декара. От пчелите изкарвал по пет тона мед, варял ракия, продавал в града плодове.

Първият, когото подгонили, бил той. Овощарят им казал:

— Аз пък мислех това за социализъм: където има мъртвило — да бликне живот и трудът да преобрази пущинаците…

— Ти не ни разправяй врели-некипели. Хайде у бумбако!

— Животът, който заслужаваше да се живее — каза той, — си отиде. С тия хора нищо не става: нито веселие, нито работа. Те са дошли всеки двор да отровят, всичко да осакатят, всичко да развалят.

Първата работа на новото текезесе била изсичането на неговата градина.

— Но за какво живее човек? Да вика „ура“ на глупаците ли?

Елегиците се оплакват от натрапеното безсмислие. Кои са тия хора? Какво искат?

Почваха оплаквания от сталинисткото (болшевишкото) безсмислие. Запасен полковник разказваше за пленничеството си в Гърция. Държали го в лагер на островите до 1926 г., когато успял да избяга с лодка:

— Този гръцки лагер, с безсмисления си труд (пренасяли камъни от единия до другия край на лагера и обратно) ми се струваше самият ад. То било песен.

Един търговец разказваше:

Нейде към 1935 г. се разорил, изгубил апартаменти, къщи, магазини. И почнал да продава зарзават с количка. За първи път разбрал колко може да бъде полезен на хората. Спускали му с въженце кошница и в кошницата бележка какво да сложи в нея. Напълни кошницата със зарзават, вдигнат я и пак му я спуснат с парите.

— Милионер, бях станал амбулантен търговец. И ми беше драго. Сега за първи път трудът не ми е радост. Защо ни накараха да намразим труда?

Ние бяхме като багдадските крадци, които петък срещу събота на пазара си разказват своите чудни и неповторими истории. Нашите истории бяха общата приказка за живота.

И така, преди няколко месеца аз не знаех що е сталинизъм. Сега моите представи бяха пълни. Това беше „свръхисторичното“, „надисторичното“ на сталинизма. От живота изчезваше „азът“ (субектността).

Функциите на чиновничеството бяха ясни. То отнемаше на живота всяка спонтанност. Подреждаше в йерархия хората, даваше на едни, взимаше от други, награждаваше и наказваше. Никой не можеше да постигне нищо сам, да придобие, да направи.

Това създаваше чувството за всеобщо опустошение. За Русия това бе „естествено състояние“, Русия никога не бе познавала личността, не бе предполагала нейното съществуване. Но у нас, с нашето Възраждане, с живота след 1880 г., бурните ни обществени борби, войните ни, просветата, изкуствата, науката, за нас, встъпили в пътя на европейското развитие, това измиране на „аза“ бе страдание.

В лагера цари пълно обезверяване. На всички е ясно, че ние всички сме сбъркали. Царските политици дълбоко сбъркаха и някои са тука — братът на генерал Клечков. Него, мине не мине време, току го привикат да потвърди, че еди-кой си е бил негов агент (Клечков младши работил в реото). И той пише. Викат му: „Ти си вреден, самоубий се“. Той сумти жално: „Не мога“. Тогава му казват: „Ще ти помогнем“.

Тъй е жалък този дрисльо. Сега, през 1949 г., той е осенен от идеята, че всичко можело и другояче да стане.

Царските политици са мразени. Добре, ами левицата? Ако земеделците не бяха тръгнали с комунистите, никакъв Георги Димитров не бе възможен. И земеделците са мразени. Царските офицери? Те оставиха партизанското движение да се развие, от много тарикатлък. И офицерите са мразени.

Ами нещастните социалдемократи? И те са марксисти, да вървят на майната си.

Няма обществена сила, която да не е оплюта, от анархистите до Иван-Михайловистите, от крайно ляво до крайнодясно.

Тогава?

Остава озлобеното живеене в себе си, за себе си и чрез себе си.

Всеки смята, че е живял лекомислено или погрешно, грешка са приятелствата, интересите към някоя партия, към някоя историческа традиция. Грешка е патриотизмът, космополитизмът, левичарството, десничарството. Всеки обещава да заживее сам в себе си и за себе си.

И моите настроения са такива. Ще скъсам с всички и с всичко. Ще хвана някаква физическа работа и толкова.

Аз наистина се оттеглих за известно време в Панчарево. И бях сложил брадвата зад вратата.

— Защо държиш тук брадвата — пита майка ми.

— По ми е подръка. Трябва ми я тук горе, я в мазата, подръка ми е. — Бях взел жестокото решение. Рекат ли да ме арестуват втори път, няма да се дам като овца. С брадвата по копоя.

Тоя нов индивидуализъм, това ново живеене в себе си не изключва борбата, а я предполага. Но тя е борба индивидуална — на усамотения индивид срещу света.

Аз бях казал това и в квартала:

— Дойдат ли да ме взимат, тръгвам за ада, но с един синьошапковец, че не ми се ходи сам.

Тия мои думи не бяха преувеличени. Години наред, позвъни ли се, отварях вратата с малък чук в ръка. Ако случайно са дошли!

Това не бяха декларации. Един селянин беше пребил от бой двамата копои, дето дошли да го вдигат. С тоягата през ръцете и тия изпуснали автоматите. И тогава — бой по гъзовете на копоите, докато тия потънали в кръв.

После колко го били него, да не говорим. Но той се усмихва сладко:

— Боле ме, но сетим ли се какво им набих гъзовете и току ми мине.

Въпросът обаче е, че ние сме недоволни от нашата нова история, че виждаме опровергани толкова много традиционни стойности. Опровергани, защото се оказваме безсилни.

Един се опитва да брани Стамболийски. Запушват му устата. Друг — Александър Цанков. И него не искат да слушат, трети — Стефан Стамболов. И той не е камък, върху който може да се стъпи. Петко Каравелов? Още по-малко!

Тошо Фашиста се усмихва:

— Накараха ви да се откажете от майчиното си мляко, демократи!

Асен Историята казва:

— Точно така си представям падането ни под турско робство. Всеки готов да се бие само за себе си. Все пак и тази програма е програма.

— Ти как ще се биеш?

— Никакво доверие повече на комунистите, никога и по никакъв повод.

— Добре, но нали ще работиш? Щом работиш — работиш за тях.

— От труда ми те няма да забогатеят. Ще работя колкото да ме има. И за тях много няма да остане. Ние бяхме вълци на работата, това ни е грешката. Накарай предприятието да губи, да го дотират — там е цаката. Сега аз знам, че човек сам регулира своята полезност.

Всъщност Асен Историята се оказа прав. Всички се готвят за дълъг бой чрез смъкване на производителността на труда. На това поне сталинистите ги научиха.

Какви са грешките ни в миналото? Как сме могли въобще да ги търпим? Мнозина от нас са им давали хляб, да ги отрови дано!

Кое е грешката? Търпимостта, как кое!

Руското влияние! Как може дворецът да натрапва руски език и литература в училищата? Коя друга държава вкарва в училищата една чужда литература като своя?

Грешката е, че не се унищожи левицата.

Да, десницата хубаво ни нареди. Германофили.

Имахме и англофилска десница.

Не сме имали. Коя е? Това е лъжа.

Дворецът сбърка, левицата сбърка. Що за национална история! Как не се намериха истински национални сили, да мислят за този народ и за съдбините му.

Тук настъпва мълчание…

Аз схващам, че в тези спорове има нещо дълбоко вярно. Дълго време българският обществен живот е неориентиран и българската общественост — неосведомена.

Ако трябва да се търси опора, тя е по-назад във времето. За мен това е Възраждането. Но тогава за Възраждането знаех толкова, колкото всеки друг — предимно от Ботев и Каравелов, и двамата силно повлияни от лявата пропаганда, ще рече — фалшифицирани, знаех и книгите на Михаил Арнаудов, полезни, но безжизнени.

После четох години в старопечатния отдел, в Архива на Възраждането. И сега знам, че Възраждането е все още недостъпно за българския интелигент.

Асен Историята прави своите анализи:

— На 19 май отнеха на народа веднъж завинаги обществения живот. Отнеха на народа навика от политическите борби. От това се възползва левицата. Десните партии покорно се саморазтуриха, левите конспирираха. Чиновничеството се оказа слабо пред тези конспирации.

Ударена бе частната инициатива. Храноизносът имаше около стотина отделни монополи, но кой не знае броя на монополите на БЗКБ. Тези монополи усилиха чиновническия елемент, но отслабиха стопански страната. Те доведоха въобще стихване на стопанската дейност. Борис ни подготви за комунизма, предаде ни на болшевиките с вързани ръце.

Не е ли смешно, че в цяла една държава не е имало хора, достатъчно информирани за Русия? Какво значат книгите на Асен Златаров и други като него, статиите на Михалчев? Ами това е жива лъжа, книги и статии, писани заради сталински червонци. И ние сме тачили тази платена пропаганда като „литература“? И нито един политик не е знаел какви са тия хора, какво ни заплашва?

Как да кажа? Никой не се е разочаровал напълно, никой не се е предал, но всички чувстват, че ни липсва кауза. Всички знаят, че нашият наивизъм е чудовищен.

— През 30-те години фашисткият вестник „Зора“ пълнеше първите си страници с възторзи от Москва.

— Четях „Дас Райх“. Немците се опитваха да се доберат до някакви истини. Това, което пишеха, ми изглеждаше ужасно и непременно измислица. Сега се оказва, че те не са имали понятие за същността. И те платиха.

— Сега най-сетне сме осведомени.

— Историята се изяснява в процеса на своето развитие.

Не, ние не сме отчаяни и опровергани. Това е нещо друго и различно. Старите социални навици не стигат, старият социален опит е изчерпан, неверен. Предстои да открием друго, ново и различно, да го създадем от нищото.

Всички сме взимали от Европа и приспособявали за себе си. От Паисий насам. Сега Европа не ни предлага нищо. Предлага ни неопозитивизма, който знаем, който е безплоден и абсурден. Сега там говорят за „отврата“, за съществуването като невъзможност. Ами естествено. Отровиха света, отровиха живота, такава философия им е нужна. Да възприемем сартърианството е все едно да си наденем примките на главите.

Екзистенциализмът е една криза, израз на криза. Той ще отмине и от Европа ще дойдат идеи. Но за това е необходимо да минат десетилетия. Как ще се живее дотогава? Нима нашият живот ще мине в нищото.

Ето, тази перспектива тревожи най-много. Как ще се живее? Има хора, които направо ти писват с оплакванията си. Па малко мъжество най-сетне! Щом така ни се е паднало, какво пък?

— Господа — казва някой, — сега е времето на строго частните програми. Укрепването на собственото битие, покрив над главата и работа. Оцеляването е най-важното. Бащите и дедите ни са оцелели — ще оцелеем и ние.

— Какъв народ сме, който все гледа да оцелее?

— Свободен си да избереш друг народ и друга съдба. Ето, Сартър нали казва, че всичко е въпрос на избор. Избери си епоха, народа, времето, семейството, социалната среда, пола. Избирай де, какво чакаш? В това се състои свободата.

— Господа, обърнете гръб на Франция!

— Немците са бити!

— Ще възкръснат немците и ние заедно с тях.

— Господа, паниката е най-лошото. Тия са страшни, но да не преувеличаваме нещата. Те имат още добро наследство от стария режим, имат все още грижовни хора, стопани, работници, все още не са успели да разложат всичко и всички. Но ще успеят. През това време светът шеметно се развива.

— Ето пак. Но това са десетилетия!

— Ами тогава не ги живей бе! Откажи се. Ще ти дам моя нож да се заколиш. Искаш ли?

— Постъпете като селяните, окопайте се…

Толкова много се говори за селяните. За всички нас е ясно, че има две класи селяни. Селяните политикани, лумпенизирани и циници. Те бягат от селото и намират „служба“ в града. Те не са били никога свързани със земята. И селяните страдалци, които са нацията, които останаха при земята и се подготвиха за полувековната борба. Без организация, без доктрина, водени от древния опит на робството.

От тия селяни попадат в лагера, малко, но попадат. Правителството не закача твърде селяните. Поради тяхната родова организация и кръвна връзка, пратят ли един в лагер, цяла околия се чувства обезпокоена.

Затова в лагер пращат само най-упоритите, най-дебелите глави. Има един Страхил, от едно село в Чирпанско. С яки мускули и черен перчем. Все едно че сега става от бъчвата с вино. Той има пет декара лозе и пет декара, които сее я с царевица, я с пшеница. Гледа кокошки и свиня.

С тия десет декара не ще кооператива: „Да ви пикая на…“. Влезли в кооператива едрите „кулаци“ (сто декара земя!), но той не ще. Заразен е с „индивидуализъм“, по тяхното определение, не иска да „врастне“ в трудовата маса. „Каква трудова маса бе, да ставам ортак с мързеливци голтаци“. Той трябва да бъде „пречупен“.

Има двама селяни от родното село на баба ми — Бусманци.

Баба и дядо не са селяни. Нейният баща, Недко, кненз на селото (запазена средновековна титла за кмет в шоплука) има земя, колкото да бъде изходена за два дни на кон. Цял живот е стоял на чердачето и е гледал как в полето ратаите му орат и жънат.

Дядо ми не приел зестрата на жена си. Сам спечелил и купил сто декара земя, която давал на изполица. И така се отправил за града. Никога не разбрах какво е станало с огромните Дедо-Недкови имоти. Били са изоставени, нещо, което е възможно само в шоплука. В София дошли рано, преди сръбската война, купили къща и заживели от изполицата.

Двамата селяни от Бусманци са възрастни хора. Те познават дядо и баба. Това са последните хора, срещнати от мен, които ги познават. Защото споменът и за най-личните хора се изличава.

Бусманци няма много земя. Какво искат от тия селяни?

— В кооператива нема да влеземе, па това е. Ако щат да ни държат цел живот в робия. Да вземат земята като искат. Ама да сме я подарели! Е па, нема да я подариме.

Щом селяните упорстват, защо да не упорстваме и ние?

Какво да се прави? Не съм имал намерението да водя политическа борба. Сега как да я водя?

Завирам се в миналото на семейството ми: защо и то олевя?

Прадядо ми вдига на въстание Голема Раковица (у Д. Т. Страшимиров за него има два реда), отива в Диарбекир, връща се, намира имотите си разграбени и умира.

Дядо ми е търговец, човек с образование. След Освобождението почва кариерата си като банков чиновник в Русе. Установява се в София, където закупува от турците хубави парцели край града. Близо до неговите парцели построяват Народното събрание. Имотите му удесеторяват цената си. Но е ограбен. Стамболов му заявява, че той ще купи от него тези парцели. Разбира се, по цена, която Стамболов определи. Министърът ограбва дядо ми. Вследствие на това той умира.

Оттук е ясно олевяването на баща ми. Два пъти са ограбвани. Той попада в Женева, в една квартира с Ленин. За тяхното приятелство се разправяха епопеи. Точно това вбеси селяните — друго бе, ако човек от тяхната рода или от тяхното село бе попаднал на Ленин в Женева. За това приятелство те ни преследваха така, както не са преследвали семейството на никой жандармерийски полковник.

Сега бащиното наследство е пълна безсмислица. Както и наследството на майка ми. За тяхната дейност тия могат само да ме разстрелят.

Къде да вървя?

Отново и отново се връщах към Възраждането.

Прадядо ми е бил грамотен човек и е знаел добре гръцки език (пазя буквара, по който в семейството му са учили гръцки от 1912 г. насетне). Но той оставил Омир и Есхил заради сборника на братя Миладинови.

Попаднах на остатъци от неговата библиотека. И съм чел Каравелов и Ботев, Вазов и Раковски, сборника на Миладиновите и невероятен брой старопечатни книги. Там, в тия книги, аз се запасих с една духовност, която отпосле ми бе винаги подкрепа.

Назад, към Възраждането, за моето поколение и среда бяха смели думи и предизвикваха смях. Хайде, моля ви. Французите вече имат Марсел Пруст и Пол Валери, а ние отново при старите калеври?

Аз не проповядвах твърде откритието си. Не можех всеки ден безнадеждно да споря с умни и осведомени мъже (което бе и тяхното нещастие!).

Още в лагера създадох от себе си бавно, бавно, един нов възрожденец.