Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (6)

6

Втория ден прекарах също така на крак и без да седна. Не беше възможно. През деня сядането беше забранено (биеха седналите!). А освен това вътрешната тревога не ме свърташе на едно място.

Вече не разчитах да ме пуснат скоро. Тревожех се за майка ми и сестра ми. И успоредно с това ужасно скучаех, защото бях свикнал на много деен живот.

Очертаваше се някаква възможност да мина през един абсурден процес, да преживея своя „ослепителен мрак“.

В този процес човек трябваше да се противопоставя в името на нещо. Трябваше да се противопоставя, за да оцелее, за да не го смачка валякът на дознанието. Схващах смътно това. И тук почваха главните трудности. Дори крайнодесните не бяха стигнали до антикомунизма — пееха родолюбиви песни. Нямахме — и аз също — никаква политическа платформа, за която да се хванем, политически убеждения, които да отстояваме, и затова бяхме крайно уязвими.

За да устои в един подобен процес, човек трябва да има кауза, за която да се пребори — трябва да е готов да умре в името на нещо. Но ние не бяхме участници в никаква истинска политическа борба. Затова интелигентите лесно подписваха глупави самопризнания и се каляха само с надежда, че това ще задоволи сталинистите, които ще си излеят беса и след това ще ги оставят на мира. Но сталинистите те „сяждаха“ за цял живот.

Това осъзнах по-късно. Там, в килията, обаче си казвах; ако започна война със следствието, в името на какво ще я водя? В името на стилистиката на минезингерите?

Почнах да правя преглед на своето верую, в което да намеря опора.

Любов към родината? В онзи момент за това не можеше да става и дума. Родината ни бе омразна (разновидност на полицията!). Интернационализъм, космополитизъм? Това бе напълно износено и — завинаги. С религията бяхме пакостно скъсали. Обективната истина на отделните науки не е никаква кауза.

Какво бе веруюто ми? В онзи момент аз вярвах на един-единствен човек, на един писател: Антоан дьо Сент Екзюпери. Тогава ние, неговите почитатели, бяхме много малко хора.

Бях открил Екзюпери чрез един приятел, отец Иван, който по-късно стана треньор по фехтовка. Всъщност, ние бяхме трима приятели (както е при Ерих Мария Ремарк). Заедно четяхме „Ветрове, пясъци и звезди“, и се опиянявахме от мъжеството и хуманизма на героите.

През войната изчетох „Южна поща“ и веднага след войната си доставих сборника спомени „Кръстосани огньове“ на френски. После намерих „Военен пилот“ и „Цитаделата“.

През 1943 г., когато се сприятелих с Атанас Далчев, открих в негово лице един възторжен почитател на Екзюпери. Далчев не четеше книгите — той ги живееше. Той четеше Екзюпери с опиянение, с което заразяваше и мен.

Бях проникнат от френски влияния. Италиански възпитаник, аз в редица отношения предпочитах французите. Обичах италианските стилновисти, но господи, колко обичах поетите на Плеядата!

Зад гърба ми бяха океаноподобни четива във френската литература. Буквално преобърнах фондовете на Алианс Франсез, което пък ме сприятели с Жорж Ато.

Може би говоря много за литература? Но това бе моето верую! От Франция бях взел завинаги образите на Шарл Пеги и на Антоан дьо Сент Екзюпери. И тези образи бяха моето обществено кредо.

Аз бях образован литератор, художествен критик и историк на изкуствата, който се готвеше за дебютите си, поет, преводач. Моите асоциации, моите възприятия бяха други. Мога да свидетелствам само за тях, за себе си, за подобните на себе си. От другите социални класи съм възприел само това, което са произвели в момент на жестока искреност, при тяхното саморазкриване или при човешката си оголеност. Казвам го, защото в литературата е непростимо да се лъже.

Разбира се, аз не останах това, което бях. Аз отдавна не съм възторженият поклонник на френските поети и есеисти. В други морета се къпя сега. Но става въпрос какво съм бил и в какво съм вярвал.

Бях почитател на Франция, в душата си бях французин. Имах няколко скъпи имена в ръцете си. Стига ли това за една духовна битка със сталинизма?

Опитът показа, че и това е достатъчно. Един бой в името на културата, на цивилизацията, на духа. Срещу невежеството и садизма на първобитния човек, на човека от IX в., внезапно цивилизован.

Така че аз съм благодарен на Франция. Нека го кажа тук. Поднасям й своята юношеска благодарност.

(Това бе отдавна. Аз никога няма да се върна към Франция. Вкъщи старата френска литература е затворена в шкафове, които се отварят веднъж годишно, за справки. По рафтовете край мен са немските белетристи и философи. Немците ме поставиха в хармония с балканските култури, с културата на собствения ми народ!)

Аз бях литератор, мислех за книгите. И защо да лъжа, че съм мислел за посевите, за село, за къщата със сламен покрив, която не съществува поне от едно столетие.

Правех прегледа на духовните си имущества. Така времето тече по-бързо.

Знаех, знаех, че влизам в много лоша ситуация неподготвен.

Сърцето ми, възпитанието ми, всичко това бе от други векове и друга страна. За да устоя на ударите, трябваше да познавам руската провинция, нещастните малцинства в Кавказ и Азия, които депортираха, преселваха в зони, жестоки в климатично отношение. Трябваше да познавам биографиите на царските генерал-губернатори и на сталинските комисари от Запада и Сибир. Затова, което ме очакваше, бях „табула раза“.

Въпросите са много сериозни и за тях трябва да се пише и говори сериозно.

Бях безпомощен, разоръжен, вързан и така предаден в ръцете на човешкия враг.

Картината може да се съпостави само с мита. В „Попол Вух“ героят попада в ръцете на демоните. Те го вкарват в къща без прозорци, дават му лампа и запалена пура. Ако лампата не изгори до сутринта и ако пурата изтрае дотогава, героят ще се върне в живота. Но уви, лампата бързо изгаря и пурата също. На сутринта демоните на сифилиса и едрата шарка се втурват с гръмогласен смях.

Моето положение беше същото. Аз бях при пунгашите от „Лъвов мост“. Бях в приказката: „И внимавай, като паднеш в кладенеца. Гледай да паднеш на белия овен, че ще те изнесе на бялата земя. Ако паднеш на черния, ще те изнесе на черната земя“.

Бях на черната. Скитах, както е в приказката, сред необитаеми къщи с избити прозорци и врати, търсех старицата, която трябваше да ме отведе при гарвана.

Това е също и един мит за падението (смъртта).

Според Ръсел („Анализ на духа“) в падението човекът не се различава от падащия камък. Има един тип поведение, в което човекът се изравнява с всички неща. Както пада камъкът, така пада и човекът.

Това е едната теза.

Другата е на Паскал. Човекът е една мислеща тръстика. Стигат й едно изпарение, една капка, за да я убият. Но умирайки, човекът знае. Тръстиката не знае.

Сега аз имах свободата на избора: да избера между камъка на Ръсел и тръстиката на Паскал.

Никога не съм признавал каквато и да било гражданственост на сталинизма. Никога не съм му признавал никаква историчност и социална достоверност, никога не съм го отнасял към разумното битие. Конфликтите със сталинизма нямат нито социален, нито политически характер.

Сталинистите са разбойническа банда от въоръжени убийци, заедно с всичките си писатели и академици.

Обикновена банда.

Оттогава на мен това ми беше вече ясно (слава богу!). Имах работа със садисти. Бях проследил как се развиха нещата около Катинската гора.

Знаех, че ме очаква не дознание, а инквизиция.

Сталинистите ставаха „откровени“. Всеки ден пред вътрешното министерство изкарваха някакъв нещастник, бял като платно от дългото прекарване в тъмница без слънце (като в гръко-римската епоха!). Държаха го там на ъгъла, където бях арестуван и аз, час и половина, за „устрашение“ на минаващите (те бягаха на другия тротоар!) и след това го прибираха в мазето.

Това имаше и демонстративна, и „предупредителна“ цел — трябваше да се повдигне ентусиазмът на „писателите“ и „философите“.

Знаех, че насреща си имам банда, знаех вече какво е „адиночка“. Бях подочул нещо и за стереотипните обвинения: шпионаж в полза на Англия, предателство, контрареволюционна агитация. Най-често — за всички заедно. Бях подочул и за някои начини на инквизиране. Както се оказа впоследствие, информацията ми е била крайно бедна.

Така че на мен ми бяха напълно ясни само две неща: собствената ми безпомощност и пълната бруталност на садистите. И вече ми беше абсолютно ясно, че сталинизмът унищожава всички възможности на социализма, ако той въобще някога ги е имал.

Пунгашите бяха „образовани“ — познаваха терора от 1793 г. От него бяха научили, че малцинствата могат да се унищожават безнаказано. Пунгашите обаче подозираха, че под моста на историята беше изтекла и водата на времето.

Интелектуалните малцинства на XVIII в. са групи от съзерцатели. Интелектуалните малцинства на нашето време са високо производителни групи.

Стига ни примера с Пастьор.

След френско-пруската война Франция задлъжнява на Прусия с шест милиарда златни франка. Французите виждат пред себе си море от мизерия — те не могат да изплатят тази сума за един век.

Но идват патентите на Пастьор. Чрез тях контрибуциите се изплащат за шест години. С тези пари пък Германия създава своята тежка промишленост. Това е работа на един човек!

Знаех, че върху ни не може да се посегне безнаказано, макар че в редки случаи имаше видима връзка с производството.

Блъскаха ни в затворите, трепеха ни и ни заместваха с „писатели“, „философи“, „професори“ и „академици“ (на типовете, които вадеха от разните дупки в живота, трябваше да се придава „значимост“).

Знаех, че ме унищожават, но знаех и че съм отмъстен. Общественото благоденствие не се осъществява от широкия производител. Авторските права на един естраден певец във валута (валута, която влиза в националната банка) могат да са до няколко милиона долара годишно. Срещу тия милиони се изнася един текст, един запис. За правенето на един филм отива трудът на петдесет души. Но този филм може да играе роля в националната икономика. Най-сетне, един Пикасо за един следобед сътворява картина, която струва петдесет хиляди долара!

Ние, знаех, не сме на тази висота. Но без нас, без нашия труд тия простаци трябваше да изнасят неизброими количества вагони с домати и картофи, за да купят един фотоапарат.

Пунгашите бяха имитатори. От България те щяха да правят Аржентина, да произвеждат и изнасят морета от царевица. Тази икономика съсипа впрочем самата Аржентина.

Пунгашите имаха понятия само от XIX в. Те ще произвеждат стомана №6, ще изнасят руди. Те презират интелектуализирането на труда, те не подозират икономическите типове на страните без ресурси. Те ни унищожават и така секат дървото, на което са седнали.

Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.

Това знаех през 1948 г. и го констатирам сега, през 1989 г., когато лицемерни реформисти се опитват да спасят неспасяемото. Съдбата на реформите бе решена преди четиридесет години. Немезида си каза тогава думата.

В живота отсъстват строгите категории на немската класическа философия: ставащото и биващото („дас верден“ и „дас зайн“). По-прав е Ернст Блох с неговото „все още не станало“ („нох нихт геворден“). Живите категории на живота са Блоховите, където нищо не е окончателно завършено, където протичат, макар и невидими, процеси от великата дълбочина на времето.

Сталинисткият догматизъм („зайн“ и „верден“) не позволяваше на пунгашите да виждат възникването на нови културноисторически процеси. Те разрушаваха възникващото и ставащото (защото още не е „станало“). Те заобикаляха с пропагандна „почти“ установени имена и се зъбеха на всички почващи, на всички млади — защото хора за бъдещето имаха само те и тези хора произхождаха, разбира се, от селските пунгаши.

Така сталинистите не позволиха на множество културноисторически процеси въобще да започнат. Ето, поне това ми бе ясно тогава. Знаех, че тия селски пущове са опасни за нас само относително, че те са страшни за неродените поколения — че те са унищожители на бъдещето, на развитието, на всички исторически възможности.

Главно в този план се разгаряше за мен битката и тук аз получавах вдъхновение. Невероятно е, но беден, гладен, измръзнал аз се чувствувах по-силен от дръвниците. Непрекъснато в главата ми се въртяха две изречения на Гьоте: „Възпрепятстваната природа става непреодолима“ и „Единственият начин да се бориш с човек, който те превъзхожда, е пълното преклонение“.

По-късно, в следствието, моите пунгаши доловиха тия ми настроения. Вбеси ги това, че вързаният има претенциите да е победител!

Ще рече, конфликтът ми беше най-ясен в личностен план.

Знаех, че не мога да имам представа за този конфликт (така нов за нас тогава), без да мина през него, без да го узная и възприема във всичките му подробности. Тогава всички бяхме емпирици на едно животинско ниво.

Тоест за мен следствието бе и едно „проучване“ от типа, ако щете, на етнографските. Аз бях, етнографски казано, „на полето“ и там събирах материали. В този експеримент бях сам за себе си „подопитно животно“ — щях да наблюдавам и регистрирам и своите реакции, и своето поведение. Следваше безтрепетно да наблюдавам палачите и самия себе си. В регистрирането на явлението трябваше да остана „над елементарните емоции“.

Такова бе съдържанието на втория ден, прекаран на „Лъвов мост“. През цялото време джандарчето свиреше: „Марио, дилбер моме хубава…“.

Набелязах си такава програма.

През следващите дни интелектът (в случая аз) ще се срещне със своето отрицание. Противно на Хегеловата схема, тезата и антитезата няма да образуват синтез. В предстоящите дни ще стане срещата на ума и на безумието. Те също така не влизат в никакъв синтез (той би бил полуумие!). Умът, по необходимост, трябва да има надмощие — каквото и да струва това на тялото, ако тялото не издържи, съществуването няма смисъл, и тогава няма за какво да съжалявам.

Трябва да бъда бодър — доколкото е възможно. Трябва да отхвърля тази трескавост, да се опитам да спя.

Но бях напрегнат като животно, върху което вълкът скача.