Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (16)

16

Животът в лагера си имаше важни детайли. Лагерът не бе единна структура. Съществуваха три смени миньори, едните бяха постоянно първа, другите се меняха втора и трета.

Причината за това деление беше да се поддържа самодейността. Сталинистите, където и да се мъкнеха, каквото и да правеха, носеха със себе си и своите шаблони. И тук имаше самодейност. Разбира се, превъзпитаваха ни!

Имаше затворническа трупа. Поставихме, естествено, „Снаха“ на Каравелов, но аз не отидох да видя спектакъла.

Бях приятно изненадан обаче от затворническия хор. Нито един съветски марш, нито една бригадирска глупост. Само народни песни и една-единствена руска — за дванайсетте разбойника.

Освен миньорите имаше тухларска бригада — тя бе лагер в лагера. В нея бяха депутати от БЗНС на Никола Петков и някои анархисти, които познавах.

В тая бригада работният ден продължаваше от пет сутринта до осем часа вечерта. Вдигаха непрекъснато нормата на тухларите — най-накрая тя стигна десет хиляди тухли на ден от един човек, при това примитивно производство! Само изготвянето на калта колко време и сили отнема! После идва сеченето на тухлите.

Тия мъки явно не ни бяха достатъчни, садистите измислиха и нещо друго. Раздадоха на хората къси дочени гащи. Затворниците, невидели слънце отдавна, след калта и локвите, където слънцето се отразява, изгоряха за един ден. Изгарянията им бяха от индустриална степен. Такива изгаряния не съм виждал нито преди, нито след това — мехури, пълни с течност, с големината на детска глава.

При това положение тия хора трябваше да произвеждат десет хиляди тухли. Садистите бяха изобретателни. Разбира се, неколцина починаха от изгарянията.

Това, което препатиха и издържаха тези хора, не съм го срещал нито в книга, нито на филм. Сам концлагерист, и то зле поставен (копач!), аз тръпнех да не попадна при тухларите. Правех много опити да се заговоря с някои от тухларите, но те се връщаха късно, правеха проверка и бяха свободни, когато ние вече се строявахме за смяна.

Имаше и барака с обущарна, шивалня и счетоводство, където работеха лагеристи. Те бяха най-добре поставените. Хранеха се от милиционерската кухня.

От депутатите земеделци познавах само един човек. Той беше гимназиален учител по история. Дали не се казваше Митьо Сребров? Беше станал много популярен с една реч в народното събрание, където пръв в Европа и в света постави въпроса за култа към хегемона и за новия абсолютизъм.

Огромни събития се развиваха пред очите на всички. Пресата преливаше от информация. Социолозите и историците на философията от Антантата „не можеха“ да определят явлението (по-скоро не искаха да го назоват с истинското му име!). Само един, както се казва, „селски даскал“, се зае преди всички с тая задача.

Имах нужда да се срещна с него и да поговорим. Ала това беше невъзможно.

Най-жестоко третирани бяха земеделците депутати. Бившите царски офицери бяха далеч по-добре поставени. Те просто си работеха в рудника. Не тържествуваха при гледката на страданията на традиционните си противници.

— Сега се вижда — каза ми един полковник — колко прави бяхме през 1923 г., когато ги свалихме от власт. Този страшен режим щеше да се установи още тогава.

Един капитан ми каза:

— Състрадавам ги, но какво да направя? Пладненци се ангажираха с комунизма, с Кимион-Георгиевския преврат, с убийството на княза и регентите. Сега ги виж в какво дередже са, как ги третират техните съюзници.

Анархистите бяха третирани по друг начин. Интелигентите бяха малтретирани. Селяните анархисти не срещаха особени затруднения.

В лагера имаше библиотека и културен клуб, пълен със сталинистки „аганьоци“ и прочие помии. С виненочервени завеси на прозорците и такива покривки по масите. Вечно повтарящата се сталинистка светая светих, неизменният „червен кът“!

Тук царуваше Дило Дилов — един сбъркан човек! Говорител по радио „Данау“ през войната, след 1945 г. той се връща. Първоначално не го закачат, после го „въдворяват“. Сега от инкята Дило крещеше за мировите победи на комунизма.

В културния „актив“ имаше и някакъв поет от официалните, който някъде и в нещо сгазил лука. Той пишеше кресливи пропагандни стихове. Казваха му:

— Щом си толкова запален, защо не управляваш, а си тук?

Производството на целия лагер се управляваше от един капитан. При всяко ново „съревнование“ той изнасяше доклад в смисъл: „Ние прибавихме още една тухла към българската материална култура“. Никога не спомена „социализъм“. И най-накрая го дадоха под съд за „саботаж“ (вътрешна присъда). Видях как го откарват. Вървеше пред милиционера пъргаво и леко — беше успял да остане елегантен човек и въобще човечен в затворническите дрехи.

В лагера знаехме, че ние сме част от „Концентрационния свят“. Франкофилската интелигенция беше донесла поне тази книга на Давид Русе, заедно с придружаващите я скандали. Псувните на Пиер Декс, процесът Декс-Русе, на който Русе доведе към петстотин свидетели от съответните концлагери от времето на войната. Ние знаехме това и се интересувахме от българския концентрационен свят. Разказваха се невероятни неща за ранните лагери: Росица, Куциян, Дупница, за дигата край Видин. Прибавяха се разкази за Белене и за женския лагер в Ножарево. Някой бе направил изчисления, че в лагерите се намират средно около деветдесет хиляди души. Пускаха едни, хващаха други — да върви оборотът.

Имаше хора, пуснати и прибрани след една седмица.

Най-тъжен бе следният случай. Селянин се връща на село с документи, че е изтърпял наказанието си и е свободен. Местните сталинисти не го искат, арестуват го и го пращат обратно в лагера. В лагера си играят на „законници“. „Не можем да те приемем, няма заповед за тебе!“. „Добре, пуснете ме, ще отида в друг край на страната“. „Не можем и да те пуснем, щом са те довели“.

Държаха го една седмица да стои в една барака „като свободен“ и след това — върховна милост — „приеха“ го отново в лагера, сега дори и без знаменитите „списъци“ (административни „присъди“!).

Чухме за нещастията, сполетели Венелин Ганев. Карали го да жъне и той си срязал дълбоко лявата ръка. Едва не умрял от кръвоизлив. И тук оценките са различни.

— Великолепен юрист и велик демократ!

— Гордост за страната ни!

— Нещастен комунистически слуга! Получи си го!