Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (2)

2

По времето на моето пребиваване в „Богданов дол“, а и по-късно, понятието сталинизъм все още не съществуваше. Европейската преса говореше за тоталитаризъм, обединявайки в едно националсоциализма и болшевизма. Основно разграничение между Хитлер, Мусолини и Сталин не се правеше. И никакво разграничение не се правеше вътре в руската комунистическа партия, въпреки писанията на Троцки.

Обстоятелството, че понятието „сталинизъм“ отсъстваше, е много важно. Оттук произтичаше постоянната обърканост сред преследваните и жертвите, на които им бе трудно да определят какви са.

За първи път термина „сталинизъм“ срещнах в една от брошурите на Троцки, „Предадената революция“ или „Обезобразената революция“ — не помня точно. Тези брошури бяха проникнали у нас по време на „чистките“ през 1937 г.

През 1939 г. вече бях научил френски език с една учителка, във всеки случай достатъчно, за да изчета тези брошури. Тогава имах причина да се питам какво става около мен. Бях възпитан като пламенен биолог, с микроскоп, голям хербарий и ценна сбирка от минерали и скални породи. В четенето на преводни руски книги по биология се срещнах с теорията на Опарин за зараждането на живота. Тази теория ме отврати с елементарността си. Разбира се, не знаех, че това е настъплението на сталинизма в биологическите науки, което доведе до мошениците Лепешинская и Лисенко.

Моята отврата настъпи с първото скарване с партийните среди. За да не задълбочавам конфликта, аз изоставих любимите естествени науки. Но в мен остана един въпрос. Така почнах да чета различни политически автори и попаднах на Троцки. Трябва да кажа, че неговият анализ не водеше до разкриване на явлението. Самият той бе много ангажиран с практиката на насилията и масовите убийства, което му пречеше да се разграничи от сталинизма.

Втори път срещнах термина „сталинизъм“ в италиански вестник. Беше по повод на Сталиновия кич. В Москва се проектираше Дом на съветите, който трябваше да се помести целият в една фигура на Ленин, висока четиристотин метра. Във възторг от този проект бяха десните вестници, особено „Зора“. Левичарските среди в провинцията бяха като полудели. Аз рисувах и имах вече усет за красивото, този кич ме вледени. И това бе второто ми спречкване с партийните среди. Опитвайки се да си изясня нещата, аз се отдавах на интензивни занимания. И понеже по-голямата част от интересуващата ме литература беше на западни езици, научих за кратко време италиански, испански и немски. Четох в превод на немски Кикърбокър, един от първите съветолози. Четох Шалон Аш, изобличител на болшевизма. И много руска емигрантска литература.

В нея се разказваха разнообразни ужаси. Но никъде, у никой автор не намерих обяснение на процесите, какви са били условията, какво е довело до взрива, как са реагирали различните социални слоеве. Това не можеше да се научи нито от романите, нито от историографите. Картината на политическите борби оставаше примитивна — кой с кого се е сговорил и какво са направили. Върху всичко това тежеше руският навик да се белетризира. Така че моите четения на емигрантски писания не доведоха до никакъв съществен резултат.

Понякога аз все пак попадах на книги, които поразяваха с документалната си страна. Прочетох на немски език спомените на един бивш „безпризорен“, избягал в Германия. Попаднах на брошурите на един емигрант — М. Есив, най-силна от които бе „В подземията на одеските чрезвичайки“. Много по-късно изнесените в тази брошура факти потвърди Валентин Катаев в романа си „Вертер е вече написан“ и картината на геноцида се уплътняваше пред мен, но все още липсваше основната яснота. Изглежда, че вътре в руската революция съществува нещо отделно, нещо ужасно. Какво е то? Точно то оставаше непонятно на западната социология, която все още кръжеше около Вебер и Парето.

Пръв опит за някаква система открих в огромен, луксозно издаден том на немски — „Дух и лице на болшевизма“, книга, безкрайно богата с фактически материал (и илюстративен). Тук за първи път долових структурите на сталинизма: изкуствено създадените „нови съсловия“ (видвиженците!), партийната бюрокрация, новото червено помешчичество, състоящо се от партийни секретари и председатели на колхози. Четох с интерес главата, посветена на студентството и университетите. Но всичко това все пак не бе достатъчно.

Когато немците устроиха „Антиболшевишка изложба“, многократно я обиколих. Изложените книги и вестници можех да чета, различните други „трофеи“, задигнати от окупираните територии, даваха добра представа за бита. Там имаше макети в естествена величина на съветски арести. През едно прозорче човек можеше да види фигурите (восъчни) на арестуваните. В текста се твърдеше, че това най-често не са противници на режима, че тях ги арестуват и после забравят в затворите. Комунистите бяха много скептични спрямо тази изложба, но аз за себе си съпоставях. Внимателно и критично гледах немските документални прегледи от Източния фронт.

До края на Втората световна война антикомунистическа литература почти нямаше. Нито дори във фашистка Италия и Германия. По онова време много шум вдигна „Моето завръщане от СССР“ на Андре Жид, който бе доловил първите черти на жестокото лицемерие и всекидневната лъжа. Срещу му се надигна такъв вой, че той излезе с „Поправка към моето завръщане“. И двете книги са още в библиотеката ми. Когато днес ги прелиствам, виждам какво плахо начало са те.

Четох един италиански роман на Корадо Алваро, който ми остана в главата: „Човекът е силен“. Подмамен от пропагандата, един млад емигрант се връща в Русия. Оттук нататък животът му е само опити за бягства.

След войната първата книга, която хвърли някаква светлина, бе сборникът мемоари „Мъртвият бог“, чиито автори са били в комунистическото движение и са го напуснали. Оттук насетне почнах да чета Иняцио Силоне, който е бил с Толиати в Москва, но излиза от Коминтерна.

Тогава някъде ми попаднаха книгите на Артур Кьостлер: „Ослепителен мрак“ и „Кръстоносци без кръстове“. С това понятието за „сталинизъм“ се определи за мен и у мен. После по целия свят прогърмя книгата на Оруел „Животинската ферма“ — една гениална книга, с която европейското културно съзнание започва своя нов етап. Книгата му „1984 г.“ прочетох след излизането си от лагера. Тя е все още на лавицата над главата ми. Пак по същото време прочетох книгата на В. Георгиу „Двадесет и петият час“. Естествено аз не бях Джилас, за да стигна до концепцията за „новата класа“. Нито годините ми, нито подготовката ми позволяваха да се издигна до подобен тип обобщение. Все пак успях вярно да определя за себе си събитията: при отсъствието на пролетарии градският и селски лумпен получава възможност да се организира политически. Това вече веднъж бе ставало в българския политически живот. Някога иначе безупречният Стефан Стамболов организира лумпените срещу интелектуалния елит на нацията. Това ни остави мита за Бай Ганьо. Първоначално за мен бе трудно да приема, че този елементарен политически трик може да се използва от „социалната“, но фактите ме убедиха. Под маската на „социалната“ се криеше разкривеното от злоба лице на селския „интелигент“, пунгаш и гащник. Това не обещаваше нищо добро.

Събитията през есента на 1944 г. ме завариха едва осемнадесетгодишен. Те съвпадаха с ранното ми съзряване и с възторжените надежди, че след Втората световна война ще възникне най-сетне едно правово общество в Европа. Съвпадаха с надеждите на малките народи, че техните права ще бъдат зачетени от едрите политически хищници.

Съзряването ми съвпадна с непознати дотогава обществени бури. Налагаше се да отговоря на много свои въпроси. Отново се обърнах към книгите.

В София тогава имаше няколко богати библиотеки: „Алианс франсез“, „Италиански културен институт“, „Бритиш каунсъл“, най-сетне английската библиотека за политическа литература, която се намираше на улица „Левски“ до „Граф Игнатиев“. Посещавах тези библиотеки и преди това. Но някъде от 1945 г. започна едно трескаво четене на политическа литература, което вече не се повтори в живота ми. Излизах от тези библиотеки с чанта, пълна с книги. Четях модерните политически класици Трайчке, Ласки, Франческо Нити. Следях бурния политически живот в Англия, Щатите, Франция, Италия, Испания. Следях няколко десетки седмични и месечни издания, които се получаваха в тези библиотеки. Много важни за разбирането на природата на сталинизма бяха редица статии и есета, които срещах в „Ревю дьо Пари“, „Ревю дьо Монд“ и особено в „Ле нувел литерер“. Този литературен вестник последен издигаше високо знамето на общочовешката свобода.

И тук нямаха достатъчно понятия и познания за сталинизма, но от натрупването на прочетеното поне емоционално нещата се избистряха в мен и предчувствията ми се уточняваха. Разбира се, срещу ми оставаше неопределеността.

В старанията си да разбера времето и да прозра обстановката станах подозрителен. Вечер махленките неодобрително гледаха пълната ми с книги чанта. Забелязах, че пред вратите на чуждите библиотеки почнаха да се въртят някакви неандерталски физиономии, които проявяваха интерес и към мен, но не обърнах внимание. Бяхме все още прекалено наивни. Никой не би повярвал, че за четене на западни автори някой може да отиде в затвора. Това и на мен ми се струваше абсурд.

Кучетата се повлякоха подире ми, явно ме следяха. Но си казах: толкова по-добре. Ако имат някакви съмнения, то те ще се разпръснат. Явно аз още нищо не знаех за селския лумпен. Впоследствие щях да разбера, че за тия скотове няма по-голямо престъпление от полиглотизма. Бяха ме приели за полиглот и съответно осъдили. За селските души полиглотизмът бе повече от черна магия.

Но освен с библиотеките, аз им дадох и друг повод. В София бе организирана художествена изложба на модерна френска живопис. Тук за първи път видях оригинали от Бонар и от Ролан Удо. Особено харесах Удо. Не знаех, че изложбата е наблюдавана. Както стоях пред една картина на Марке, до мен се приближиха двама юнкери от Военното училище, две селянчета в юнкерски униформи. Те ме запитаха гръмогласно колко долара ми дават американците, за да стоя и гледам картините. Стана скандал. Струпаха се няколко художници, между които небезизвестният Господинчо, който почна да крещи, че големият художник на Франция е Миле. Около мен тумбата нарасна. Тълпата ме подложи на разпит: какво ми харесва и защо.

Схванах, че положението става сериозно, но не съм от тия, които отстъпват пред заплахи. Разведох тълпичката край картините и й направих един сериозен, но достъпен анализ. Някои от посетителите възприеха моето виждане. Това бе най-странната екскурзоводска беседа, която съм имал. Бяха ме хванали всички бесове. И да ме разкъсаха, нямаше да отстъпя. Това впрочем бе моят дебют в художествената критика.

Както ми разказа по-късно Вл. Гоев, те били готови още тогава да ме арестуват. Въздържали се, защото съм имал вид на безкрайно беден човек. Бедността ми е била за тях неудобство.

Възраженията срещу френските художници бяха „дълбоко философски“, „социалната“ се канеше да си създаде „своя култура“, но котка й мина път и това не стана. Пролетарското изкуство остана един сталинистки проект. Очевидно тези господа не трябва да бъдат приемани като нещо сериозно. Свърши се с това, че художествената галерия за чуждо изкуство закупи повечето от оплюваните от Обретенов и сие автори, а от Удо, за който изпатих толкова, в тази галерия сега има истинска сбирка от двадесет и пет картини. У хората на „социалната“ не се намери достойнство, дори колкото едно просено зърно.

Тук аз направих един рецидив. Участвах в споровете на изложбата на седемте от Румъния — една блестяща изложба. Около нея разните „критици“ се упражняваха в оплюване на формализма (щом има художествени качества, живописна култура, творбата е „формалистична“). Това ми участие също се лепна на гърба.

В хода на следствието стана ясно, че много съм раздразнил селяните с подготовката си по история на европейската живопис. Такива познания са позволени само на „буржоа“, ходили на запад и капитулирали пред „социалната“, възприели академизма и неговата глупост. („Напускат своята класа и идват при нас“). Аз пък, престъпно, хем имам познания по история на изкуството, хем взимам страната на „модернизма“ (селско определение на новите форми на развитие!). Това селската душа не можеше да понесе.