Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (10)

10

На сутринта ме изведе русият дангалак (по-късно той стана прокурор) и ме вкара в една стая на първия етаж, която не беше вече луксозен кабинет. Трима демони — на сифилиса, на едрата шарка и на холерата се хвърлиха върху ми. Разбиха с юмруци устата ми и окървавиха лицето ми. През цялото време гадовете крещяха: „шпионин, шпионин, шпионин“! Най-накрая ми стегнаха ръцете с белезници отзад и така ме върнаха в ареста. Наредиха да не ми се дава храна и вода. На пода начертаха един тебеширен кръг, извън който нямах право да излизам. Изляза ли — бой!

След два часа разбрах за какво става дума. Бях стигнал до понятието.

Инквизицията беше от типа на „китайския капчук“. Инквизираният се поставя под един капчук: капката пада през няколко секунди върху едно и също място на бръснатия му череп. След няколко часа ударът на всяка капка е като удар с чук.

Никакво късане на мускули и чупене на кости! Но болката е равностойна. Така пестят усилията си и постигат същия резултат.

Лекото впиване на зъбчетата на белезниците в кокалчетата на китката става страшно като зъбобол. Опънатите назад ръце почват да болят истерически в раменете. Почва да боли и цялото тяло — имаш чувството, че те пекат жив върху жарава.

Избягах от кръга и притиснах дясното си рамо до стената, този натиск успокои малко болката. Значи това беше засега средството. Но не трябваше да ме свари джандарът, който крачеше в коридорчето.

Минах на другата страна и натиснах лявото си рамо. Но той влезе и с ритници ме свали на земята. С вързани ръце да се изправя беше трудно и през цялото време върху ми се стоварваха неговите джандарски юмруци. Изправих се пребит. Но ударите бяха разнообразили и с това облекчили болката. Лицето и зъбите ми бяха отново в кръв.

Сега си поставях въпроса докога и доколко мога да понеса болката в рамото и в ръката. Вероятно болката има някакъв връх и след това намалява.

Веднъж издържах три денонощия на изключителен зъбобол. Някакво възпаление на ципата, обвиваща зъба. Три нощи не мигнах. Ще рече, и сега бях сигурен, че поне три денонощия ще мога да издържа. После? Дано имам щастието да изпадна най-сетне в безсъзнание.

Какво да правя? Да пазя разума си здрав! Да не викам! Да не крещя. Трябваше да се върна здрав и читав при болната си майка и сестра. Бях им нужен здрав, за да ги гледам. Ако мама, ако сестра ми, ако малкото ми приятели знаеха моето положение, щяха да разчитат на мен — на психиката ми, на физическите сили, на волята ми.

Слава богу, бях чел Шопенхауер. Животът е един акт на волята. Животът е реализирана воля. И в този аспект, то е нещо напълно субективно — чистото съществуване на Аз-а.

Според Шопенхауер не е точно така. Няма значение. Моите изводи от Шопенхауеровата философия са по-важни за мен. Те са моята активност.

Боли ме шеметно. Не се търпи. Колко малко е писано върху болката! Познавах труда „Феноменология на болката“ на д-р Младенов, големият музикант и музиколог. Ходех му на гости. Той пишеше „Музика перенис“, която негови приятели издадоха на френски в Канада (имам я нейде сред книгите си). Младенов ми каза: „Болката е живот. Да живееш — боли!“

Спомням си един овчар. Заварих го да се радва на слънцето сред овцете.

— Прекарах лоша седмица — каза ми. — Една седмица ме боля зъб. Оно боле, я търпех. На края маана да боли.

Трябва да насоча мислите другаде. Да мисля върху естетическата революция на Сезан. Да си припомня стенописите на Джото. Или да мисля за „Божествена комедия“. Или може би е по-добре да мисля за Макиавели.

Може би съм малко трескав поради болката. Това не пречи да се занимавам с Ролан Удо, заради когото също съм тук. Този художник философ на селска Франция. Френското село е създател на една истинска селска цивилизация, каквато градът и университетите не са могли да породят. Удо тъне в тази духовност.

Селската цивилизация на Франция има своите корени дълбоко в историята. Те са в епохата на Меровингите, това е второто раждане на християнския дух и на Евангелието. Французите са съавтори в творенето на християнството, заедно с арамеите и гърците.

Господи, защо изтезават литераторите? Защо убиват преводачите на поезия и художествените критици? Какъв е смисълът на всичко това?

Но аз бях още далече от Христа и от вярата. Много други неща трябваше да станат, за да се приближа до разпятието. Тогава — там, в приземната стая за слугите на господарския дом, аз се опитвах да овладея болката, разума си, времето — поне дотолкова, колкото да не бъда влуден.

Напразни грижи. Болката не затъмнява съзнанието, а го просветлява до безумие!