Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (29)

29

Зимата приближаваше. Знаехме, че тук, в лагера тя е такава, че не всеки ще може да я преживее. Но в мен растеше надеждата.

Сега се сприятелих с трима францисканци, които бяха задържани за „контрапропаганда“. Монаси — католици със сотаните си, разариума, с кръста на шията.

Бе ми приятно чрез тях да си спомня отново латинското Евангелие, Вулгатата и да водим дълги разговори за „Цветчетата“ на Св. Франциск Асизки.

Това ме връщаше към чудесните години в италианската гимназия. Спомних си проф. Секоли, който бе много взискателен към мен, проф. Ломпей, който ме въведе в историографията на Италианския ренесанс. Отците пък се радваха на моето джобно издание на „Божествена комедия“. Седнали на пейката под злия есенен вятър, ние дълго говорехме на италиански.

Тази среща събуди много рани и отново питането „защо съм тук“. Не исках да се занимавам с политика, исках да потъна в четенето на романските литератури, към които изпитвах огромна любов, особено към романското средновековие.

Когато се намесиха в биологичните ми занимания, те бяха поне малко осведомени. Когато ми пречеха в тези нови литературни занимания, те не знаеха въобще за какво става дума.

От София се изтърсиха инспектори на „проверка“. Извикаха ме:

— Още ли се бунтуваш?

— И сега, и завинаги.

— Какво ще правиш като те пуснем?

— Ще се върна тук минен техник. Мината ме иска.

— Значи, сдоби се с професия? Е, поне занаят ти дадохме!

Тогава дойде неочаквано освобождаването ми. Стана така: сънувах се на решетъчния прозорец на бараката. Напълно раздвоен съм. Единият „аз“ стои на нара и гледа навън. Другият „аз“ стои на прозореца и гледа вътре. И този, който е отвън, вдига ръка и казва: „В петък си отивате“.

От радост се събудих. Раздърпах спящите край мен. Да събудиш нощем затворник крие смъртна опасност — от яд, че си го събудил, ще те пребие. Но аз им казах съня си. Те се развеселиха:

— Дай Боже, дай Боже…

В петък почнаха да викат имената ни по инкята. Не чух своето. Но Ицето ме намери:

— Чух името ти, бързо в караулното, додето не са те обявили за беглец. — Простихме се. Ще се видим!

Оттук нататък обаче почна една дълга история.

Най-напред чакахме два часа Гершанов. Дойде и ни даде напътствия за живота. Каквото сме имали да платим, платили сме. Сега сме редовни граждани. Да работим и да не се оглеждаме. Ако ни заплашват с лагери да не обръщаме внимание, да се пазим от провокации.

Явно бе, че не ни искат обратно в лагера. Навън, във фабриките, имаше нужда от евтина работна ръка. Тя се създаваше в лагерите — репресираните и уплашени хора считаха после за дар Божий да могат да работят като огняри в някой завод.

Тогава ни дадоха да облечем дрехите си. Как изглеждат горни дрехи, престояли две години в пакет? Няма значение, облякохме ги. Аз се приготвих да тръгвам. Но пред мен застана един милиционер:

— Ти ли си Владимир?

— Аз!

— Тръгвай с мене.

— Нали съм свободен?

— Тръгвай с мене.

След цяла разправия се узна следното. Докато съм бил на лагер, изпратили ми повиквателно за войската. Бяха царе на тия „номера“. И понеже не съм се явил, сега ме съдеха за дезертьорство.

Така потеглих. Чакаше ме затвор. Имах документ, че съм бил в лагер, но нямах документ за следствието. Значи сега щях да отида в затвора и кой знае за колко години.

До Пловдив ме откараха по етапен ред. Първия ден до Перник. Пренощувахме в етапното. Втория ден до София. Пренощувахме в София. Третия ден до Пловдив. Пренощувахме в Пловдив. На сутринта във военния съд.

Това е една тъжна история — скитането по етапните. В етапните не дават храна. И никой, разбира се, няма да ти купи парче хляб.

На четвъртия ден тръгнахме за военните. Попаднах на особено зъл копой. През цялото време ми викаше: „И как не са ти теглили куршума?“

Най-сетне ме откараха в съда. Прие ме един млад военен съдия, той ми връчи обвинителния акт, поиска ми обяснения.

— Знаете ли какво, господин лейтенант, карайте ме, моля, направо в затвора. Четвърти ден не съм ял, в етапните храна не дават и се боя, че ще припадна.

— Определена Ви е сума за неотклонение — каза той. — Телеграфирайте на майка си.

— Майка ми е едвам жива. Да й създавам такава тревога да търси пари. И после откъде? Карайте ме в затвора.

— Къде сте били на 5 март, когато са Ви призовали в армията?

— Под следствие в КДС.

— Имате ли документ за това?

— За следствие в КДС никой не дава документ.

За моя огромна изненада той ме накара да подпиша подписка за неотклонение.

— Няма да излизате от София дори за екскурзия до Витоша. Ако сте на работа, трябва да можете да бъдете намерен за един час. Сега сте свободен.

Аз излязох. Чакаше ме моят копой.

— Е, и?

— Свободен съм.

— Тръгвай с мене.

— Какво тръгвай с мене — опънах се аз. — Нямаш заповед за арест.

— Тръгвай с мене!

— Слушай — извиках, — ако не се махнеш веднага, ще те убия!

Офицерът чу кавгата, излезе и обясни на копоя, че аз съм свободен. Оня се махна мрачен-мрачен. Кучета!

Бях свободен, но безпомощен. От концлагер по домовете ни връщаха с така наречените кредитни билети, които после заплащахме — вписваха ги към преките данъци.

Хора на улицата, които видяха моето положение, ме посъветваха — и аз, нещастник, изпълних съвета им — да се обърна към градското управление на копоите, които да ми дадат кредитен билет или да ме върнат в София по етапен ред.

Прие ме някакъв цъфтящ зализан копой — с маникюр. Обясних положението си.

— За какво си бил в лагер?

— Недоносителство.

— Така ли? Слушай! Какво ще правиш, не знам. До вечерта да те няма в града. Ако те намерят моите хора — Белене.

Тръгнах из града да си търся работа, да пренеса някъде въглища или друго. Бях купил един хляб и хапвах по малко. Дъвчех сладко-сладко.

До обед не намерих никаква работа.

Спираха ме хора по пловдивските булеварди и разплакани ме разпитваха за свои близки в Богданов дол. Някои знаех и дадох сведения, някои не познавах.

Озовах се на гарата. Ако се кача без билет? Хванат ли ме — лагер!

Край гарата седяха много цигани със своите файтони. Обясних на един циганин положението си. Не би ли ми дал петстотин лева назаем. Ще се върна, ще го намеря, ще му ги дам.

Той запита дали нямам нещо за продан. Отворих куфара. Имах едно съвсем старо и негодно одеяло. Един го извади и ми даде веднага две хиляди лева. Одеялото като ново не струваше толкова.

Милите цигани. Те ме спасиха. Явно те биха ми дали пари назаем, но се бояха от полицията — ще кажат: помагаш на врага! А така не могат нищо да кажат — купили са едно одеяло.

— Я, какво хубаво одеяло — глаголстваше човекът, който го купи. — Ще си го сложа на файтона да не седят мющериите на голо.

Купих си билет. И нещо нечувано, купих си един компот. И обядвах хляб и компот на една пейка.

Влак имаше вечерта. Не смеех да се разхождам много-много из града, защото правех впечатление. Свих се на една пейка на гарата и поспах.

Излязох на перона. Влакът от Бургас дойде.

Значи наистина се прибирах вкъщи. Влакът тръгваше в шест, в София щяхме да бъдем към десет.

Намерих празно място, седнах. Около мен такива едни, както ги наричат, „обикновени хора“ — най-опасните. Реших да бъда внимателен. Посипаха се въпроси: „Кой си, откъде си, къде отиваш, какъв такъв си ти? Защо ходиш като циганин?“

Обясних кротко, че съм концлагерист и че след дълги митарства и началото на едно ново дело се връщам в София.

— Е, какво, режимът е лош, така ли?

— Не е лош режимът, аз съм лошият. Но ще се поправя.

— Разкайваш ли се за делата си?

— Разкайвам се.

— Те и затова са го пуснали, че се е разкаял. Щом някой от тях се разкае, пускат го. Властта е милостива.

Намирах се сред едни елементарни глупци. Но единият излезе особено заядлив:

— Сега какво мислиш за режима?

— Мисля, че е добър, справедлив, и ще осигури всички.

— А по-рано не мислеше така.

— Не мислех.

— И като виде дебелия почна да мислиш? Вашата кожа!

Той дълго се заяждаше, но аз отговарях напълно смирено. Най-накрая той омръзна на другите и те го сгълчаха. Така млъкна.

Гара София. Най-сетне у дома. Взех трамвая, слязох на Граф Игнатиев, след десет минути бях пред къщи. Нашите прозорци светеха. Но ме беше страх да се явя така пред мама. Отбих се при леля. Тя се качи да предупреди мама. Но мама не беше горе. Мама и сестра ми бяха в Панчарево.

Качих се, взех един душ, измих се. Спрях се пред полиците с книги. Погалих с ръка томчетата на Гримелхаузен — старият шегобиец. И тръгнах за Панчарево, вече без куфара.

Тръгнах към един часа. Рейсове нямаше, но аз реших да мина шестнадесетте километра пеша. За мен, лагеристът, това усилие беше нищо. Освен това жадувах за простор.

Ноемврийската нощ бе относително топла. Нямаше вятър и в мрака човек долавяше огромното поле.

Към шест часа сутринта бях в някакво ханче край пътя. Пих една чаша червено вино. Разказах на ханджията кой съм и откъде идвам. Той си сипа една чаша, сипа и на мен, да се чукнем за здраве. Никога не бях пил сутрин рано-рано и на гладен стомах червено вино. Ефектът бе удивителен. Почувствувах се жизнен, стана ми топло. Когато излязох от ханчето, слънцето се подаваше.

Завършваха оранта. Оряха с коне и с волове хора непознати и скъпи за мен.

Пътят за нашата вила бе нагоре по един хълм. Чух някой да свирка, скрит от дърветата — листата им не бяха още съвсем опадали. Това бе сестра ми, знаех. Тя се яви на завоя.

Върнахме се заедно. Целунах мама. Тя ме помилва с нежната си старческа ръка. Бях блудният син, бях се завърнал. Повтаряше се чудото на евангелската майчино-синовна връзка.

Кучето седна в краката ми. Беше доволно да ме види. На дивана мъркаше мацата. Светът се възстановяваше.

Тогава аз седнах на бюрото си сред милите си книги и речници, помилвах томчето с Шекспирови сонети, помилвах томчето на Петрарка и почнах да пиша едно стихотворение. То е без претенции. Ето го:

Да се завърнеш е безкрайно просто —

полетата нямат врата!

Големият небесен прозорец

е отворен от сутринта.

 

За да се завърнеш е потребно малко:

една пътека жълта от листа

и някой скъп, когото брястът скрива,

засвирил по пътеката с уста.

 

Да се завърнеш е безкрайно просто —

да има само за какво:

димящите коне сред нивите,

една любов, едно дърво.

 

В завръщането срещу теб се връщат

коне пред плуга — цели в пот.

Волове, вместо ангели, ти връщат

непрежалимия живот.

Не бях победен. Бях останал спокоен и ще рече свободен. Не ме вълнуваха мисли за възмездие. Пред мен през прозореца бе Витоша, бяла от първите снегове. Под нея аз бях израсъл. При нея се връщах: планината, полето и нашата малка къща, загубена сред тревните класове.