Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (26)

26

В лагера почнаха да пристигат трайчокостовистите.

Това бе „отпадъчен материал, който не бе се хванал в мрежата на процеса“. Хора от обкръжението на Секеларов, Петко Кунин, Лулчо Червенков, Иван Калушев. Висши чиновници, но не достатъчно висши все пак. Сред тях най-популярен стана бай Владо, бивш директор на завод.

Някога обущар, по-точно кундурджия. Влязъл в конспирацията, полицията не го разкрила (имал късмет!), стигнал „величина“. Тук е, защото е отказал да стане свидетел на прокуратурата.

С него поговорихме доста за това-онова, но той, разбира се, си пазеше устата. После се отстрани от всички. Причината бе много особена.

Имаше в лагера един млад офицер, сантиментален страдалец. Страдалец колкото всички нас, взети заедно, веднъж ми разказа живота си. От много богато семейство, но баща му умира. Майката, за да бъде сигурна в кариерата на сина си, го дава във Военното училище.

Момчето обича музиката и мрази военщината. Той страда сред другарите си, самотен е, може би дори и презиран. Като офицер мрази живота в гарнизона, обича да се прибере в огромния си дом и да свири Шопен на блестящия си роял.

Тия двамата, бившият кундурджия и офицерът музикант, станаха неразделна двойка. Офицерът разказваше всичките си патила на кундурджията, а онзи слушаше историите му сякаш слушаше „Хиляда и една нощ“.

И това е разбираемо: концерти, партитури, посещения на знаменити изпълнители, пътувания до Виена, за да се чуе един пианист, покупка на скъпи грамофонни плочи, домашни концерти пред приятели на чаша чай. Какво знаеше за всичко това момчето кундурджия, обущарят кърпач, който седнал пред тясното прозорче в обущарницата си можеше да вижда само краката на минувачите.

Това обяснимо. Но какво разказваше кундурджията, което да плени офицера? Смъртта от туберкулоза на едно момиче, един побой в полицията, едно щастливо избавление от полицейската примка. На тази неизкушена душа тия премеждия действаха като криминален роман.

Ето как загубих бай Владо като постоянен събеседник.

Имаше и други. Например един „с ранг на заместник-министър“.

— Какво помислихте като Ви арестуваха сутринта?

— Че фашистите са взели властта.

Те нямаха отделно понятие за себе си. Не се разграничаваха от другите сталинисти и не бяха в състояние да кажат какво става и какво е станало.

Трайчо Костов го познавах, бях назначен на работа от него. Леля ми го посети и убеди да ме назначи. Няколко пъти нас, младите, работещи под негово попечителство ни събираха, за да ни обяснят каква трябва да бъде стопанската политика на страната. Неговите близки подчертаваха, че Трайчо Костов не желае бюрократизирането на стопанския живот, не желае стопанската инициатива да се отнеме от ръцете на народа, „защото тогава ни чака голямо нещастие“.

Костов имаше предвид създаването на народни акционерни дружества и като пръв образец бе създаден „Индустриалимпорт“. По същия начин се организира транспортът, „Балканкоотранспорт“, но бързо го одържавиха, защото беше много печелившо предприятие (отсетне „Деспред“).

Това бе борба. И Трайчо Костов каза, че е борба.

Събраха ни веднъж младите, дойде и той. Каза, че трябва да се използва опитът в Югославия, която е по-близо в социално отношение до нас (не бяхме се скарали още). Беше немногословен, съзерцателен, вглъбен в себе си.

Вече имах опит в понятието сталинизъм и ми бе ясно в какво се е провинил Трайчо Костов. Той бе оспорил свещените права на безумната съветска бюрокрация. Това стигаше.

Руската бюрокрация не се предизвиква току-така.

Филов и другите бяха унищожени за същото. През войната се бяха държали „предизвикателно“ спрямо руската дипломация (бюрокрация!). За руснаците това е непростимо, това значи управляващите да бъдат „изложени“ пред собствения си народ. Ако Филов и Божилов бяха изпратили макар една съболезнователна телеграма в Москва по повод войната, една поздравителна по повод Сталинград…

Но да оспорваш на хора като Молотов и Жданов, това е нетърпимо! И ето, комунистът Трайчо Костов също оспорваше руската бюрокрация. Да търсиш нови пътища за стопанско развитие и да презреш руското бюрократично творчество, това не може да не бъде наказано.

Костовистките среди (комунисти либерали) аз познавах и от другаде. Бургуджиеви дружаха много със семейството на фабриканта Славов. Славов живееше в един просторен апартамент в София, където имаше салон с картинна сбирка (картинна галерия) и невероятно хубава библиотека на френски език. Много подбрани редки и скъпи издания, всички подвързани с марокен и със златни надписи.

Славов имаше реноме. На него бе посветен „Пътят на махалото“, публицистиката на Людмил Стоянов. Сега, когато цялата литературна продукция на левицата умира, когато не могат да спасят дори творбите на Борис Шивачев, тая публицистика грее още по-тревожно, урок и за десни, и за леви. Тая публицистика имаше огромно въздействие върху нас. Тя бе посветена на Славов.

В тогавашната наивистична България Славов бе приет лесно. Обяснението е наистина просто: работил по постройката на паметника на Шипка и там спечелил достатъчно пари, за да почне. И създал фабрика за фурнир.

С течение на времето тази история се дешифрира другояче.

Комунистическата партия създава някои „капиталистически предприятия“, чрез които да се финансира нелегалният живот. Такава е и фабриката на Славов. Според концепцията на него се препоръчва да води „живот на висока нога“. Той е меценат — купува картини, подпомага художници и писатели.

Славов се справя добре с възложената задача, той е интелигентен, бързо и високо се образова.

След 1944 г. известно време у него живя Иля Еренбург. На една от срещите с български интелигенти (Илия Бешков, Бенчо Обрешков и др.) бях допуснат и аз. Те питаха уплашени (вече бяха понаучили едно и друго) къде са някои известни поети и художници, които „бяха изчезнали от сцената“.

Тяхното творчество било неподходящо сега, в годините на войната, и не ги публикували. Но като се успокои времето… Ами от какво живеят? Как от какво? Ние, които печатаме, ги издържаме. Как така? Ами например аз. Преди да тръгна за България, дадох на… (той назовава някакво име) 20 000 рубли.

Не зная дали се успокоиха моите интелигенти. Те безпринципно бяха залагали на една кауза, която не познаваха, и бяха работили против друга, за която също така — оказа се — не са знаели нищо.

В съвременността никой не може да си представи какво представляваше в стара България Бенчо Обрешков, как бе обичан, слушан, тачен. Носеше скрижалите на новото време. Но по пътя ги изпусна, те паднаха и му счупиха краката.

По друг повод познавах Калушев, по трети — Секеларов.

Те имаха наистина демократически разбирания. Но се правеха на „дръж ми шапката“ — че не забелязват, че са последните мохикани, че край тях се множи сталинисткото племе. Те ни заблуждаваха — и това е тяхната огромна политическа вина, — че е възможен един демократически комунизъм. С това е свършено много отдавна — това е изгоряло още през 1917 г. От двете тенденции е останала едната — Тенденцията.

От тоя, от оня събирах данни за реконструиране на процеса. После те се допълниха, след излизането ми от лагера, от нови сведения. Картината, както тогава тя стигна до мен, я предавам в нейната цялост.

В основата е следователят Зеев.

Този човек е от едро буржоазно семейство. Бащата е главен акционер на Търговската банка.

През 1946 г. Зеев (вече дипломиран юрист) отива в Париж, където специализира криминалистика. Намерението му е да се върне в София и да стане адвокат пеналист (наказателни дела).

Този Соломон Леви (или как беше) постъпил на работа в криминалната, където бил нужен. Но времената напредвали, той се почувствал нещо несигурен и влязъл в партията — гарант му станал Бети Коен. Тогава той се кръстил Зеев, от „зее“, което на иврит значи вълк.

Като се провалили няколко следователи (двама се самоубили), обърнали се към него. Зеев живеел с идеята за мъст — заради пострадалите през войната евреи. Какво общо има Костов с това, ще остане завинаги в тайна. Факт е, че Червенков и другите около него потърсили един евреин. Те имали „опит“ в това отношение от Русия.

Зеев обаче претърпява провал. Трайчо Костов отрича вината си. В цялата практика на руските „процеси“ това не е бивало — обвиняемите послушно са рецитирали обвиненията, че са мръсници и предатели. Това се посреща като гръмотевица в Москва. В целия свят свободните хора тържествуват: сталинистките процеси се провалиха. И наистина, с процеса Трайчо Костов се сложи край на монтираните процеси. Или по-точно, те престанаха да се устройват публично и със сталинска аларма.

Зеев е взет под око. Той не бил достатъчно енергичен, не „въздействал“ на обвиняемия, не е съкрушил неговата вътрешна съпротива.

Даден е под съд: за нарушение на социалистическата законност! Една много мъглива формула. Във всеки случай е осъден на десет години и хвърлен в затвора.

Зеев е инквизирал един известен общественик — Петър Коев, около чисто име бяха станали много „дискусии“ (сталинистите искаха да го оплюят). Отивайки в затвора, Коев дава тържествена Клетва пред приятели, че когато и да е, ще излезе и ще убие Зеев. Шефовете знаят тази клетва и затова пращат затворника Зеев в килията на Коев.

Зеев влиза. В момента Петър Коев чупи хляба. Вижда Зеев, изправя се. Зеев пада на колене, молитвено вдига ръце. Коев замахва да го удари с парчето хляб, първият удар! Ръката му спира насред път. Той подава хляба на Зеев, казва: „На, яж!“. Зеев припада. Тогава го изнасят от тази килия. Щом Петър Коев се е отказал да го убие…

С Костов историята е такава.

Червенков праща при него един от най-близките му приятели. „Кажи му да ни даде самопризнанието си. Кажи му, че това е нужно на партията. Кажи му, че не сме луди да го убием.“ Костов пита пратеника приятел: „Сигурен ли си в това?“. „Сигурен съм.“ Писмото е написано и подписано.

Посредникът е арестуван на излизане и е въдворен за три месеца в Боровец, в една вила.

Тогава при Костов идва малкото чанковче. То не е служебно лице, но показва старание. Смъква му очилата, стъпква ги, яхва го, язди го полусляп по коридорите, така го откарва до бесилката, качва го на въжето и се люлее на трупа.

Поради това си „активно участие“ след априлския пленум бяга във Франция (кореспондент на БТА) и не иска да се върне до ресталинизацията. Все пак в един момент подлагат на гавра и него. За годишнината на Трайчо Костов му възлагат да напише статия за него във вестник „Кооперативно село“, където е главен редактор. Пишейки тая статия, умира от инфаркт.

Тогава ръководството на СБЖ излиза с гръмък некролог: „Ние падаме на колене…“ Добре де, падайте!

Такъв е политическият апокриф, ще рече истината. С течение на времето обаче събитията приемат друга трактовка. Посредникът изчезва, явява се невероятният Ицо Мухата, който така умело фалшифицира писмото, че никаква графологическа експертиза не е възможна (глупости на търкалета!). Костов е съпроводен съвсем по устава до бесилката. По време на последната му разходка са водени остроумни разговори. Чиновническата лъжа покрива с бръшлян голотата на събитието.

Тези приказки аз събрах в лагера и след него от хора, които по един или друг повод се бяха приближавали до него.

Бай Владо казва:

— Но никога, повярвайте ми, никога не е ставало дума да се опълчваме, още по-малко против Русия.

— Трайчо Костов трябваше да знае, че когато той подписа смъртната присъда на Никола Петков, подписа и своята.

Мълчание.

— Това е един процес срещу всички хора на инициативата и на самостоятелната мисъл. От днес в България не остават повече глави.

Асен Историята е много развълнуван от случая.

— Руснаците сбъркаха, на тях им се стори, че Балканите са Кавказ. Кавказ е между Европа и Азия, повече в Азия. Балканите са в Европа.

Нашите народи са свикнали да осъществяват неосъществимото. Влашко фактически никога не пада под робство, избягалите в Италия и Австрия гърци винаги пазят спомена за независимостта на страната си, албанците се бият до късно, а сърбите рано попадат под австрийско владичество, където се развиват свободно и европеизират.

На Балканите първи ще се справят с руското присъствие. Гърците биха партизаните. Тито скъсва с Москва.

Асен се оказа прав, по-късно се отдели и Албания.

Процесът Костов бе ли част от тази борба за самостоятелност? На това няма да се отговори никога. Тук се извършват безумни фалшификации.

Докато траеше процесът, в София дойде някакъв „наблюдател“ от Москва. Той бе дал доклад за невинността на Костов. Москва си осигуряваше гърба.

Разговорите с костовистите не носеха нищо особено ново. Тяхното самосъзнание бе сталинистко, те нямаха особени наблюдения и анализи. Само тук-таме донасяха по нещо епизодично значимо, фрагменти, от които ние градяхме мозайки.

Две години след като излязох от лагера, срещнах бай Владо. Бях влязъл в една кундурджийница да ми сложат налчета. Той седеше на ниското столче и кърпеше стари обувки.

— Тук ли си?

— Къде другаде? Две неща съм правил цял живот: кундурджилък и политика.