Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (18)

18

И сега отново, когато преработвам и редактирам своите записки, бележници, ръкописи, пред мен се изправя въпросът: каква е целта на тази книга?

Както казах, тя е психологическо изследване на концентрационния свят, на неговите типове. Тя е изучаване на сталинизма и има за цел да конституира едно понятие.

Такава програма е интересна за едни и безинтересна за други.

Разбира се, аз нямам претенциите, че съм изнесъл цялата истина за лагерите и нито дори за лагера „Богданов дол“. Само при руснаците един може да се справи със задачата на десет поколения. Те са си по принцип титанични.

Цялата истина може да се изнесе само от много писатели мемоаристи, социолози и историци. Само за „Богданов дол“ може да се напише една библиотека.

Разбира се, за това, което видях и изпитах, свидетелствам без компромис. И ни най-малко не ми е повлияло това, че сталинистите се „демократизират“.

Но въпросът е там, че моето свидетелство е по необходимост ограничено. Поради това, че бях копач и се преуморявах, аз не можех да имам много контакти.

Другата причина е в това, че не принадлежах към масовите партии.

Дотогава имах само една среда. Чрез Иван Хаджийски бях станал приятел с д-р Петър Йорданов, Ефрем Карамфилов, Цвети Иванов, Петко Войников. Това бе една изключителна среда на умни и радикално настроени хора. В бомбардировките убиха Петко Войников и Петър Йорданов. Хаджийски умря в първите дни на войната. Цвети Иванов изчезна в Белене. През иглените уши мина само Ефрем — предполагам, защото е македонец (там се пазеха да удрят!).

Докато групата се пръсна, не бях отпечатал още нищо. Но те ме приеха като свой, като най-младия член на „движението“ — като юноша — неофит.

Тази група имаше велики предначертания. За тези хора ще си спомнят. И особено за най-премълчавания — Цвети Иванов.

Когато ги избиха, аз останах сам, без никаква обществена среда. И трябваше да започна отново и отначало. Реших да се занимавам с преводи на поезия.

От казаното дотук, пък и от факта, че аз все пак минавах за комунист („троцкист“ в лагерните понятия) е ясно, че мнозина не искаха да ми се доверят, а други пък, поради моята неангажираност, искаха да ме въведат в курса на техните работи.

Така бях и си оставам незаинтересован свидетел. За левицата и за десницата ще говоря еднакво обективно, без предпочитания.

Вече навлизах в лагерния живот. Работех добре, още повече че миньорската работа не е работа на едрия мускул. Всички миньори са тънички. След два месеца и аз от седемдесет килограма стигнах до петдесет и пет (най-накрая — до четиридесет и осем, което бе вече опасно!).

Станах шеф на бригада „Маришки басейн“. Бригадата се подреди сред първите десет миньорски бригади в страната. Затова получих два пъти премия от Миньорския съюз, който не правеше разлика между затворници и цивилни. Благодарение на тия пари не умрях от глад (и два пъти ми разрешиха да купя четвърт килограм свинска мас и кило захар!).

Моята награда беше една от най-малките. Други получиха по пет хиляди лева. Но какво да кажа? Това бяха хора на физическия труд и в свободния живот. Това че аз, интелигентът, се справих с положението, беше направо удивително.

Ще рече, аз се бях успокоил в известно отношение. Тогава дойде най-страшното изживяване в живота ми.

Никога няма да го забравя. Дойдоха и ни извикаха:

— Елате на Шести прав. Хората загиват.

С моя другар оставихме нашия забой и тръгнахме. Ето какво се бе случило.

Когато галерията напредва, трябва да се продължава и шината, по която се движат вагонетките. Така наречените прави галерии следват посоката на въглищните пластове и слизат по лек наклон по-дълбоко под земята. Следователно правите са наклонени. Където този наклон е по-голям, вагонетките се спускат и се изтеглят с хаспел (машина).

На Шести прав ситуацията бе тая: трябваше да се донади още два метра шина, за да може да се товари. Освен това за нещастие таванът бе нисък и не можеха да се товарят добре вагонетките. Единственият изход бе да се свали вагонетката върху гредички и от тях да се качи пълна на шината. Това се опитваха да направят копачите и маневристите, но не можеха. Ние прибавихме нашите усилия и качихме вагонетката.

Тогава аз огледах групата. Видях нещо изумително: хората от Шести прав се потяха с кръв. Кървавата пот не спира, когато човек седне да си отдъхне, както обикновената. Тя продължава да тече, понеже е ефект на нервно напрежение. Тя е обилна и свършва с това, че се съсирва върху кожата. Съсирената кръв стои върху тялото като някаква проказа — ужасно е да се гледа.

Ще рече, кървавата пот не бе метафора. Хората на Шести прав се потяха кърваво.

Майстор копач бе един студент по физика, ужасно късоглед. Страдаше непрекъснато от това, че при копаенето глинените частици се полепваха твърдо върху очилата му. Той ги миеше в канчето и почваше да копае пак.

Късоглед човек не става за копач. Там трябва да можеш да уцелиш с върха на шилката пространство от половин квадратен сантиметър. От това зависи бързината на подкопа.

Този нещастен студент физик с девет диоптъра се измъчваше ежедневно от зрението си. Сега се случи и това.

Видях, че дори и ние да останем или да изоставим въобще забоя си, пак не бихме им помогнали. Тръгнах да търся шинаря, който бе заявил, че нямал такова парче шина.

Намерих го и му казах да сложи шина. Той заяви, че няма. Тогава му казах да свали шина от някой забой, където не се работи. Мързеше го и той отказа. Тогава му казах:

— След пет минути заедно с шината — в Шести прав! Иначе след десет минути ще те убия!

Казах го спокойно. Тогава лумпенът се разшава. Намери бързо шина и потегли за Шести прав.

Разбира се, ако не беше направил това, аз щях да го убия. Да изоставим студента физик беше немислимо. Тогава пък проваляхме себе си, което също означаваше смърт. Така и така ще се мре. Я, мръсен лумпен, тръгвай с нас!

След този случай бях нащрек. Нашето затворническо ежедневие привидно изглеждаше мирно. Навсякъде най-неочаквано можеха да се явят дребни пречки, които, при един редовен живот в мината, не означаваха нищо, ала за нас, концлагеристите, са въпрос на живот и смърт.

Кървавата пот ме разтърси. А с гледката на кърви бях свикнал.

Докато бях под следствие в Шести участък, докараха един анархист, бай Сандо, единствен останал жив от четата на царския завой. Сталинистите искаха от него да признае, че това е било провокация, за да бъдат преследвани комунистите.

Бай Сандо бе отговорил:

— Аз не съм комунист, за нищо не се разкайвам и на политическата си дейност не плюя.

С това ги беше жегнал най-много. В оня период разни комунисти, провинили се в „либерализъм“ („Няма да либералничим“ бе основният лозунг), жалко се самооплюваха в партийните организации. Тия „самокритики“ действаха потискащо на цялото общество.

Подложиха го на редица мъчения. Най-сетне го заставиха да стои под наклон, подпрян с глава на стената. В такова положение човек издържа най-много половин час, после рухва на пода, напуснат от високи жизнени сили.

Бай Сандо се сгромоляса в една локва кръв. Беше получил кръвоизлив от носа и устата.

Идваха от техните така наречени лекари, чиято основна функция бе да прикриват престъпленията. Много трудно спряха кръвта.

Имаше и друг случай. С един нещастник, възрастничък, сухичък, бледичък, се бяха заяли, че организирал конспирация. Него го изтезаваха особено мъчително. Една вечер, като ни караха „на спявка“ горе двамата, той не издържа. На стълбите захапа дясната си китка и скъса артериалните съдове. Тогава видях какво е това „кръвно налягане“. Кръвта удари в тавана, на три метра височина. Хвърлиха се да стягат с носни кърпи ръката му. Беше една кървава баня, всички потънахме в кръв. Човекът по чудо оцеля. Лежеше на нара и не говореше. Ако му заговорех, ме молеше да замълча.

В поредицата на кървавите случаи е и този.

Бяха докарали две момчета от Бургас, петнадесетгодишни, направо деца. С къси панталонки, хубави блузки и с по един огромен куфар. Нещастните им близки ги бяха изпратили с тези куфари — може би вътре имаше одеяла. Но куфарите отидоха направо в склада. Да имаш свои одеяла не беше позволено в лагера.

И така, двете момчета бяха изпратени още същия ден на фронта, при крац-машината.

На фронта могат да работят само опитни копачи. Там се развихрят геотектоничните сили. При обрушовката се развива налягане от петдесет хиляди тона, което се поема от дървените скари.

Там човек може да види удивителните качества на бора. Под налягането боровите кюприи се превръщат на конци, но тези конци никога не се късат.

При такова налягане, както си стоиш, върху ти могат да паднат няколко тона въглища. Те се отделят от тавана като дъжд и падат във вид на идеален прах. Независимо от това, два тона са си два тона. Понякога те предизвикват вътрешни кръвоизливи. Във всички случаи това е една тежка травма.

Опитните миньори имат инстинкт, истински животински инстинкт (такъв имат в мината мишките и плъховете). Те отскачат само един миг, преди въглищата да се стоварят върху им.

Бургаските момчета не бяха виждали галерия. Един час след като ги вкараха на фронта, такива два тона се изсипаха върху децата. За нещастие ги затрупват върху краца. Лентата продължава да се движи и тя изтръгва мускулите на лицата от костта, буквално изтегля очите им. Момчетата умряха на място. И ние чистихме кръвта от крац-машината. Още две убийства на Гершанов. Но пълният брой на неговите убийства е все още неизвестен.

Сталинистите много се възмущаваха, че съдът при монархията е издавал присъди за младежки конспирации. Те самите убиваха, при това — без причина (и по мъчителен начин) не младежи, а деца.

Опасностите бяха хиляди. Преди всичко всекидневното изтощение.

— През зимата — разказваше ми Станчовски — всеки ден имаше по два-три трупа на умрели от глад. Покриваха ги с вестници на двора, докато дойдат от гробищата в Перник да ги погребат. За затворниците няма нито аутопсия, нито заупокойна молитва. Погребваха ги общо, без да обозначават имената им.

От глад измираха най-често турците и помаците. Техните роднини са неориентирани хора. Сложат в колета една погача от пет кила (допустимата граница). Турчинът или помакът я сподели със своите и толкова — все едно че нищо не е получил.

В колета трябва да има един килограм кондензирано мляко, един килограм захар, половин килограм мас.

Тази невъзможна комбинация от свинска мас и захар е спасително средство при изгладняване.

Бях напълно изтощен, когато получих първата награда на миньорския съюз — хиляда и петстотин лева. На лавката един килограм захар струваше петстотин лева, и толкова — маста.

Последвах съвета и намазах една филия дебело с мас и я посипах плътно със захар. Тая иначе отвратителна смес организмът ми прие като балсам. Само след час аз бях друг човек — напълно бодър.

Страхувах се от диария — не последва. Диарията е нещо също тъй смъртно опасно. За диария не те взимат в затворническия лазарет. А почивка в лагерното помещение не се дава. Или в лазарета, или на работа. Ако по пътя те почнат спазми и се опиташ да клекнеш в нивите, полицията стреля. Бях (по-късно) свидетел на такъв случай. Отскочилият си сваляше гащите и крещеше:

— Не стреляй бе, диария, не видиш ли!

Полицаят, смеейки се, вдигна автомата. Заливаше се от смях — ние мислехме, че само го плаши с автомата. И така, смеейки се, полицаят стреля. Оня подскочи и се претърколи. Не се спряхме да приберем трупа или да му окажем помощ, ако е жив. Отминахме. Всеки, който забавеше крачката си, можеше да бъде сполетян от същото.

До мен вървеше Доктора, този чудесен човек, който така напомняше на Доктора от „Под игото“.

В лагера бе пълно с опасности. Една от тях бяха селяните анархисти. Между тях и анархистите интелигенти няма нищо общо, макар, разбира се, те да се чувствуват като братя.

Бай Петко, едър селянин анархист, почва много да се интересува защо аз, бидейки ремсист, съм тук. Той ме обвини, че съм агент на полицията. Аз му отговорих спокойно:

— Ако съм агент, трябва да съобщавам за хората около мен. Ако някой от околните пострада, тогава твоето обвинение може да се приеме. Но ако не пострада?

Поемах огромен риск, защото някой наистина можеше да пострада заради друг.

— Всички знаят с кого дружа в лагера. Някой да е пострадал?

В лагера съществуваше саморазправа. Хората имаха право да се пазят. Убиваха някого, хвърляха го в „обрушовката“ и толкова. Обявяваха го за беглец.

В един момент и аз трябваше да мина към вълчата тактика.

Шеф на нашата смяна беше един млад офицер, Томов. Традиционно ограничен, но и традиционно почтен българин. Писмата до родителите си започваше така: „Уважаеми родители“. А те, горките, му отговаряха така: „Почтен наш сине, любимо наше чедо“. Това е речник, възможен само в светая светих на българското семейство. Ще рече, Томов беше възможно най-добрият българин.

Той сбърка само един път.

Един земсист бе дошъл от областното ръководство, черен един такъв, който отначало се държеше високомерно. След около месец влезе под кожата на Томов и той го направи „капо“ на отделението на копачите. Това мръсно и проклето копеле почна да ни изтезава.

Например няма електричество. Това ни освобождаваше от всякакви норми. В такива дни си отдъхвахме. Ако не ставаха такива временни аварии, бяхме загубени. Благодарение на тях се съвземахме.

Сега тоя, черния земсист (брат му, комунист, бе на работа в меверето) стана бич за нас. При авария той искаше да вършим разни безсмислени работи, например „да вземем долнището“. Въпросът бе да се навъртят надници за меверето.

Няколко пъти той доведе мен и приятеля ми Мирон Георгиев до пълно изтощение.

Веднъж работехме на едно „стълбче“, това е нещо като малък фронт, само дето няма крац-машина. Налягането е такова, че въглищата „сами текат“ и ние не копаем, само товарим вагонетки. Тук норма няма, но работата увлича. Веднъж с Мирон натоварихме 80 вагончета.

При „стълбчето“ също трябва да бъдеш предпазлив. Там е възможно светкавично рухване на целия таван и закубяване (образуване на висока дупка като черковно кубе над главите ни).

На „стълбчето“ черният земсист дойде намусен. Крещя в лицето ми нещо обидно (в лагера това е позволено), искаше не знам какво си.

Тогава оставих лопатата и взех шилката.

— Тук ти е гробът — казах и пристъпих към него. — Ще те убия тук, ще проваля стълбчето и оставаш завинаги погребан в обрушовката.

И най-решително пристъпих към него. Така се поставят нещата: за да не те убият, ще убиеш.

Спря ме Мирон, застъпи се за него, оня се разрева, разтрепери се, даде обещания, които спази.

Мирон ми каза после, че ме е спрял, защото не можел да гледа кръв, а и всичко щяло да остане за цял живот като кошмарен спомен. Така един гад се отърва от заслуженото наказание.

Другите земеделци се отказаха от този гад.

Но се стигна дотам, че и аз дебнех две седмици в тъмната галерия, за да убия едного.

Ицето ме подмами да работим в пътеходната. После се оказа, че и той не знае нищо за нея. Тя беше адът.

Докато копаеш, върху ти вали, водата е студена. Носиш ботуши до кръста и се обличаш в непромокаемо облекло. Има гризу и си светиш с електрическа лампа, която не върши почти никаква работа. До пояса във вода, с качулка на главата, замахваш срещу стената с въглищата. За цяла смяна едвам се натоварва едно вагонче, а нормата е шест.

Пътеходната може да се разработи, само ако се обезводни и се вкарат подкопни машини. Но бюрократите от мината не даваха пет пари, а полицията ни вкарваше, колкото да имитираме труд, за да измъква от минното управление надници.

Наш „капо“ бе един студент по философия. Той се представи като нелсонианец и ученик на Цеко Торбов. С Торбов и аз бях много близък, но не се обадих. Слушах го как сладко-сладко преразказва неокантианството на Нелсон.

Този човек не призна статуквото. Той си поиска шестте вагонетки. Ако направи рапорт — вътрешен съд и вътрешна присъда, ще рече, поне осем години затвор.

Предупредих го. Но „капото“ се озлоби. Тогава почнах.

Заставах в затънтени галерии, през които се предполагаше, че ще мине, угасях лампата и търпеливо чаках. В мината се чува от много далече — стъпките му кънтят от километър. Но моят „капо“ явно имаше късмет — не мина нито един път.

Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.

Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!

Така че мирно ежедневие лагерът не познаваше. Навсякъде около нас дебнеха опасности, някои смъртни. По-нататък ще разкажа един такъв случай.

Тук искам да подчертая: лагер като тоя на Иван Денисович, фактически трудова колония, не е съществувал никъде, докъдето стигаше сталинизмът.