Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

4.

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

15 март 2010

Напълно сащисан, Лурдс наблюдаваше как хеликоптерът се разпада на парчета. Огнени късове хвърчаха във всички посоки. Някои паднаха по покривите, но доста се посипаха по уличката. Експлозиите и ехото от тях бяха оглушителни.

Лурдс бе още на крака само защото не се беше сетил да се хвърли на земята. Доколкото можеше да прецени, все още беше невредим.

Мъжът с гранатомета тъкмо презареждаше, когато завиха сирени. Лурдс се извърна и видя две полицейски коли в другия край на улицата. Горящите отломки от хеликоптера им препречваха пътя.

Лурдс се обърна, хукна към полицаите, вдигна ръце и закрещя:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

Вратите на полицейската кола се отвориха и две ченгета коленичиха зад тях с извадени оръжия.

Лурдс повтори молбата си на два различни езика и се канеше да го направи на трети, когато Кристин го повали. Сграбчи го за коленете и той се стовари по лице точно когато полицията откри огън. Куршумите минаха на сантиметри от главата му.

Кристин се плъзна отгоре му и го затисна по очи.

— Да те убият ли искаш?! — изкрещя в ухото му. — Сигурно си готов с предсмъртното желание, — и го перна по тила.

Мъжът с гранатомета стреля отново. Този път снарядът беше предназначен, за полицейската кола. Полицаите едва успяха да отскочат встрани, преди колата да се взриви. Тя политна във въздуха, превъртя се и се стовари като претърколена костенурка. Пламъците я погълнаха.

Седанът потегли със скърцане на гуми и спря до Лурдс. Кристин сграбчи професора за ръката, а един от мъжете го улови за другата и попита:

— Това ли е той?

— Да — отвърна Кристин.

Двамата безцеремонно го набутаха отзад в седана. Лурдс сграбчи дръжката на вратата, отвори я и се опита да избяга, но друг мъж заби лакът в главата му и го наблъска обратно в колата. Шапката на Лурдс падна на улицата, мъжът се наведе да я вземе и я метна върху лицето му. После седна до него и затръшна вратата.

Кристин се набута от другата му страна, а останалите двама се сместиха на седалката до шофьора.

— Газ! Газ! — изрева мъжът отпред и удари нетърпеливо по таблото.

Шофьорът стовари крак върху газта и те излетяха от уличката на булеварда. Колата поднесе за миг, заради липса на сцепление с настилката, но шофьорът бързо я овладя.

Лурдс погледна през задния прозорец с надеждата да види полицейска кола. Не знаеше как ще им обясни ситуацията, но в момента не му пукаше.

Почувства остра болка от вътрешната страна на дясното бедро. Погледна надолу и видя, че мъжът до него е забил спринцовка в крака му. Посегна да я сграбчи, но мъжът вече натискаше буталото. Болката се засили, но заедно с нея го обзе приятно усещане.

— Какво е това? — попита Кристин.

— Нещо, което ще го успокои. — Мъжът издърпа спринцовката. — Изглежда, създава само неприятности.

Лурдс искаше да възрази, но топла отмала се разля по тялото му и той откри, че не може да подреди мислите си.

После очакваният мрак го приласка.

 

 

„Зола“, Еф стрийт 800

Вашингтон

Съединени американски щати

15 март 2010

Доусън грабна куфарчето си, слезе от доджа и метна ключовете на младата жена пиколо.

— Добър вечер, сър! — Жената хвана ключовете с една ръка и задържа вратата за Доусън.

— Паркирайте я наблизо. — Подаде й двайсетачка. — Може да тръгна набързо.

— Разбира се, сър.

Международният музей на шпионите и шпионското кафе бяха точно до ресторант „Зола“ в сградата „Льо Дроа“. Вицепрезидентът беше избрал да се срещнат тук на късна вечеря. Обновеният ресторант му беше любим, но не се използваше често от Управлението. На Доусън му се стори забавно, че вицепрезидентът иска да се срещне с личния си шпионин точно тук.

Сградата беше стара, останка от отминалите славни дни в столицата на нацията, но наскоро беше ремонтирана и блестеше като бижу. „Зола“ беше едно от шикарните места за хранене във Вашингтон и предлагаше отделни сепарета.

Метрдотелът посрещна Доусън във фоайето.

— Имате ли резервация, сър?

— Очакват ме — отвърна Доусън.

Един от охранителите на вицепрезидента пристъпи напред. Доусън не си спомняше името му. Всичките изглеждаха еднакви: млади, яки и безчувствени. Слушалката в ухото му придаваше извънземен вид. Повечето хора нямаше да забележат устройството, но Доусън веднага го видя.

— Той е с нас — заяви мъжът.

Метрдотелът се усмихна.

— Разбира се.

— Добър вечер, специален агент Доусън — кимна му мъжът от охраната.

— Добър вечер! — Доусън оправи ръкавелите си. — Тук ли е вече?

— Да, сър. В същото сепаре е. Знаете ли пътя?

Доусън отвърна, че го знае, и тръгна натам. Стомахът го сви от притеснение, докато прекосяваше червено-черната зала. Дебелият мокет приглушаваше стъпките му.

Пред сепарето стояха двама охранители. И те бяха с черни костюми и слушалки.

— Добър вечер, специален агент Доусън! — поздрави го по-възрастният.

— Добър вечер, специален агент Рийвс! — Доусън лесно си спомни името му. Вицепрезидентът не ходеше никъде без този агент. Доусън подаде куфарчето си на по-младия.

Рийвс не се извини за бързото претърсване на съдържанието му. Вицепрезидентът беше непреклонен по отношение на личната си безопасност. В куфарчето беше единствено кодираният ноутбук на Доусън и включеният към него сателитен телефон.

Младият агент му го подаде обратно.

— Заповядайте, сър. Всичко изглежда наред.

Доусън го пое и Рийвс почука на вратата.

— Да — обади се вицепрезидентът.

— Специален агент Доусън, сър.

— Добре — отвърна вицепрезидентът. — Нека влезе.

 

 

Елиът Уебстър, бивш сенатор от Ню Хампшир и партиен цербер, сега вицепрезидент на Съединените американски щати, стоеше в единия край на уединената маса. Беше над метър и осемдесет и имаше може би десетина кила в повече, но му отиваха. Гонеше петдесетте, но лесно можеше да мине за по-млад заради здравата челюст и тъмнорусата коса, която отказваше да посивее. Лазурносините му очи подканяха приятелски и внушаваха доверие.

Независимо в колко внушителна обстановка го виждаше Доусън, вицепрезидентът сякаш винаги запълваше помещението. От него струеше харизма.

Израснал в малко градче в Ню Хампшир, Уебстър беше основал собствена софтуерна компания още на шестнайсет. До времето, когато бе отишъл да учи бизнес в „Харвард“, вече бе създал две интернет търсачки, които го бяха превърнали в милионер. Горе-долу по същото време бе започнал да се интересува от политика, защото недостигът на петрол през 70-те години се бе отразил на бизнеса му.

В едно интервю с Барбара Уолтърс Уебстър бе признал, че първоначалният му интерес към политиката тръгнал от корпоративните дела.

— Не можем да правим бизнес в наши дни, без да знаем нещо за националния и международния политически климат — беше заявил Уебстър. Много бизнесмени бяха последвали примера му.

Уебстър обаче не бе прехвърлил отговорността на лобисти. Бе влязъл в политиката и се бе заровил сам в законодателството. Когато се научи да се оправя в тези мътни води и преуспя още повече, поддръжниците му го издигнаха за сенатор в Ню Хампшир. Той любезно отклони предложението.

С напредъка на изследванията със стволови клетки и собствените му инвестиции в тази област, върху Уебстър отново бе оказан законодателен натиск. Това бе първото голямо препятствие в кариерата му, но не задълго.

Съпругата на Уебстър, Ванеса Харт Уебстър, бивша Мис Америка, която бе спечелила сърцата на народа с красотата и прекрасния си глас, беше пълна противоположност на съпруга си. Бляскава и образована, тя обичаше децата и животните. Камерата пък обичаше нея. След като приключи с ангажиментите си като Мис Америка, тя започна работа при Уебстър. Скоро се ожениха и бяха неразделни.

Ванеса Уебстър бе ходила три пъти в Близкия изток, за да повдига духа на войниците. Хазартните компании на съпруга й бяха дарили продукти на стойност милиони долари на младите войници. Системата „Уебплей“ и новаторските й игри бяха получили огромно медийно отразяване чрез военните. Ванеса организира благотворителна медицинска помощ за децата и войниците, ранени във войната. Съпругът й допринасяше много за каузи, които подпомагаха войниците и семействата им. В медиите започна да се говори за „Войната на Ванеса“.

На петата година от брака им обаче Ванеса бе покосена от рак на панкреаса. По това време вече беше водеща на собствено шоу в националния ефир, посветено на намирането на благотворителни прояви, които могат да се възползват от парите на съпруга й. Докато се бореше с рака, тя се превърна в защитник на изследванията със стволови клетки за лечение на ракови заболявания. Народът и ужасеният й съпруг я гледаха как вехне и умира повече от година.

После хората тъгуваха заедно с трийсет и една годишния Елиът Уебстър, който погребваше красивата си и щедра съпруга. След като прекара една година извън погледа на публиката, Уебстър се завърна и заяви, че ще се кандидатира за сенатор в Ню Хампшир.

— Още от момче — каза той с твърда решимост — се занимавам с технологии и наука. Захванах се с бизнес само защото се нуждаех от средства, за да продължа изследването на новите технологии. Времето, прекарано със скъпата ми Ванеса, ме научи на много. Загубата й, задето загърбихме науката, която можеше да спаси и нея, и милиони други хора, е прекомерна за мен. Когато стана сенатор, ще работя за отстраняването на пречките, които зле информираният Конгрес поставя пред науката. Ще върна бъдещето на всички хора.

Тази декларация, ВРЪЩАНЕТО НА БЪДЕЩЕТО, се превърна в призив първо в Ню Хампшир, а после и към цялата нация. Дванайсет години по-късно президент Майкъл Уегънър избра Уебстър за свой подгласник. Спечелиха изборите със съкрушителна победа.

С всички контакти, които бе направил, докато подкрепяше усилията на жена си в Близкия изток, Уебстър бе пръв избраник за мирните преговори там.

Както и за много други неща.

 

 

— Добър вечер, Джими! — каза вицепрезидентът. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да ви видя, сър. — Доусън пое ръката му и я стисна набързо. Както винаги, през него премина познатото електричество. Самата близост до вицепрезидента сякаш вдъхваше здраве и оптимизъм у хората, дори и у тези, които го познаваха добре. Краткото докосване почти накара Доусън да забрави за фиаското в Истанбул.

— Заповядай, седни. — Уебстър махна със салфетката към плюшения стол от дясната си страна. Помещението беше малко и елегантно, пригодено за празненство в тесен кръг.

Доусън седна. Уебстър винаги го слагаше от дясната си страна. На Доусън му допадаше усещането да бъде дясната ръка на вицепрезидента. Уебстър много го биваше именно в дребните неща, в незначителните подробности.

— Позволих си волността да поръчам вечеря — рече той. — Дано да нямаш нищо против, но знам, че й двамата сме зле с времето.

— Сигурен съм, че каквото й да сте поръчали, ще бъде чудесно, сър.

Уебстър наля две чаши вино и подаде едната на Доусън.

— Какво ще кажеш да се отървем от белия слон в стаята, Джими — предложи Уебстър. — За да можем да се нахраним спокойно.

— Да, сър. — Напрежението му нарасна.

— Не ми е приятно, че изгубихме професор Томас Лурдс в Истанбул.

— Да, сър.

— Знам, че и на теб не ти е приятно.

— Не, сър. Не искам да ми става навик да ви разочаровам.

Уебстър го потупа по рамото и се усмихна.

— Имам списък с хора, на които мога да разчитам за всичко. Ти си най-отгоре.

— Благодаря, сър.

Уебстър си взе хлебче от покритото панерче в средата на масата, после предложи и на Доусън.

— Не, благодаря, сър.

— Глупости. Трябва да ядеш. Да си пазиш силите. Много работа ни чака, ако искаме да успеем с това.

Доусън си взе хлебче и го остави в малката чиния пред себе си.

Вицепрезидентът намаза своето с масло, после бутна чинията към Доусън.

— Заповядай! Ще изгорим калориите, когато идем заедно на корта за рокетбол.

Доусън намаза хлебчето си.

— Преди колко време изгубихме професор Лурдс, Джими? — попита Уебстър.

Доусън погледна към лаптопа, който беше поставил на масата. Цифрата в горния ляв ъгъл на екрана показваше преди колко време бе изчезнал Лурдс.

— Пет часа и четирийсет и две минути, сър.

Уебстър отхапа от хляба и задъвка замислено.

— Доста време.

— Хората ми го търсят, сър. Използваме всички възможни разузнавателни средства. Включително електронно разузнаване и оперативни сътрудници.

Вицепрезидентът кимна.

— Знам, че имаш добри хора там.

— Ние имаме добри хора там, сър.

— Разбира се. Ние имаме — Уебстър отпи глътка вино. — Всъщност аз съм виновен. Не ти предоставих навреме информацията за Лурдс, за да можеш да направиш всички нужни приготовления.

Това беше още една причина, поради която всички толкова много харесваха Елиът Уебстър. Когато направеше грешка, си признаваше и се стараеше да я поправи.

— Предполагам, че убитите на летището са от нашите?

— Да, сър.

— Ами другите, които загинаха при катастрофата и в уличката? Научи ли нещо за тях?

— Да, сър. — Доусън посочи към куфарчето си. — Ако позволите?

Вицепрезидентът кимна и се пресегна за още едно хлебче.

Доусън извади кодирания компютър и го постави на масата. Отвори го, включи го, вкара паролата си и опря десния си показалец и левия безименен пръст на двата скенера за пръстови отпечатъци. Паролата се променяше на всеки час, а комбинацията от пръсти — два пъти дневно. В началото му беше трудно да влезе в ритъма на промените.

Екранът светна и бързо започна да търси безжична връзка. След като връзката беше установена, отгоре проблесна скрийнсейвърът с червено-жълт надпис ЦРУ СТРОГО СЕКРЕТНО. Но това беше обикновен трик, който да стресне обикновените хакери, ако компютърът попадне в ръцете им.

Доусън натисна няколко клавиша, които затвориха главния диск и отвориха по-малък диск, скрит във файловия регистър на операционната система.

— Не можахме да научим нищо за трима от похитителите на Лурдс, които бяха убити — каза Доусън.

— Това е разочароващо.

— Да, сър. Но жената е друга история. — Доусън отвори нейна снимка.

— Красива е.

— Да, сър.

— Тя е причакала Лурдс на летището?

— Да, сър. Лурдс очевидно има слабост към красиви млади жени, съдейки по това, което успяхме да изровим.

— Млади жени.

— Точно така, сър. Явно противниците ни са били наясно.

— Коя е тя?

Пръстите на Доусън бързо набраха команди на клавиатурата. Още снимки на жената изпълниха екрана. Не бяха много, но достатъчно. На някои се виждаше как говори с хора на улицата. На други седеше в бар.

— Казва се Клийна Маккена.

— Ирландка?

Доусън кимна.

— Баща й Райън Маккена е участвал в Последователи на Ирландската републиканска армия. Отговорен е за много нападения срещу британски военни и полицейски служители. Според някои доклади е убил седем души, според други — тринайсет.

Доусън набра още няколко клавиша и се показаха снимки на жертвите на Маккена.

— Опасен човек — отбеляза Уебстър. — Но светът се напълни с такива в наши дни. Замесен ли е в това?

— Не, сър. Райън Маккена е убит преди шест години. — Доусън отвори още статии от вестници. — Явно се е забъркал в оръжейна сделка, която се провалила. Китайска улична банда, наречена „Гладните призраци“, заловили Райън и търговеца му. И двамата били убити.

— Щом като не е въвлечен, защо го споменаваш?

— Защото смятам, че можем да се възползваме от слабостта на професор Лурдс.

— Как така?

Доусън се върна на снимката на Клийна Маккена.

— Райън Маккена оставил две дъщери сирачета. Още преди години жена му била убита в дома им, вероятно от полицаи, които искали да отмъстят за убит от Маккена техен колега. Никой не знае дали Маккена действително е убил този полицай, нито дали полицаите са убили жена му. Но независимо от това той преместил дъщерите си в Бостън.

— Лурдс е оттам.

— Да, сър. Клийна била на дванайсет, когато баща й се преместил в Бостън. По-малката й сестра Бриджит била на шест. Явно след това Клийна е завършила гимназия, записала се е да учи в колеж и се е включила в семейния занаят.

— Търговия с оръжие?

— Точно така. ФБР продължават да разследват дейността им. Райън Маккена си е разбирал от работата, много предпазлив човек. Никой не могъл да извади и най-малкото доказателство срещу него.

— До вечерта с китайската банда.

— Да, сър. Трудно е да заличиш доказателство, когато си мъртъв. Клийна била на деветнайсет, когато баща й бил убит. Според докладите на ФБР, които видях, Клийна Маккена е издирвала гангстерите седем месеца. Убила шестнайсет от тях, преди да напуснат града. Не че можем да го докажем.

— Впечатляващо. Явно баща й я е научил на всички тънкости в занаята.

— Да, сър. След като се разправила с убийците на баща си, Клийна напуснала колежа и станала професионален наемник и търговец на оръжие. Оттогава я наемат за доставки — на активи и хора, — както и за убийства.

— Амбициозна млада жена, а?

Доусън кимна.

— Да, сър. И много добре си върши работата. ФБР и бостънската полиция са по следите й от шест години. Дори Интерпол са я набелязали като заподозряна в някои от случаите, по които работят. Никой обаче не е успял да я обвини в нещо.

— Явно е и много предпазлива млада жена — отвърна Уебстър. — Сигурен съм, че правоохранителните органи не са единствената заплаха за нея.

— Така е.

Уебстър наля още вино и се пресегна за поредното хлебче.

— Какво си мислиш, Джими?

— Групировката, която е отвлякла Лурдс, е наела Клийна Маккена да го проследи от Бостън до Истанбул. Пътувала е с фалшив паспорт, но ние знаем коя е. Можем да я открием.

— И да я наемем на свой ред, така ли?

— Или поне да й платим за информацията, с която вероятно разполага за хората, които са я наели да им помогне при отвличането на професор Лурдс.

— Искам да разбера повече за похитителите — рече Уебстър. — И как така са се заинтересували от професор Лурдс по същото време, по което и ние го търсим.

Доусън не изтъкна, че все още не знае защо вицепрезидентът иска да му доведат Лурдс.

— Да, сър.

Уебстър отпи от виното.

— Не искам да ти развалям настроението, Джими, но Клийна Маккена може да не иска да предаде предишните си работодатели. Хора като нея трябва да пазят репутацията си.

Доусън се поколеба. Много политици не обичаха да си цапат ръцете. Вицепрезидент Елиът Уебстър не беше от тях, но не обичаше да го хващат с ръка в буркана за сладки.

— Ако случайно в ума й се въртят някакви остатъци от морални задръжки — рече Доусън, — можем да й напомним, че знаем коя е и в кой колеж учи по-малката й сестра.

— Мислиш ли, че можеш да се свържеш с Клийна?

— Да, сър. Предполагаме, че ще иска да напусне страната. Самоличността, която използваше за прикритие в Истанбул, е разкрита. Местните служби и част от криминалния контингент там ще я търсят. Рано или късно ще отиде при някого, с когото имаме връзка. Така ще я хванем.

— Планът звучи добре, Джими. Виждам само един недостатък.

— Какъв е той, сър?

— Много вероятно е работодателите й да не я пуснат жива. Явно не са от най-доверчивите.

— Да, сър. — Доусън вече беше обмислил подобен развой.

— След като приключим с нея, Джими, според мен и ние трябва да ограничим вероятността от разкрития.

— Разбира се, сър. — Това най-много му харесваше у вицепрезидента. Когато опреше до разузнаване, мислите им се движеха в една и съща посока. — Лично ще се погрижа за това. — Той натисна клавиши на компютъра и жената изчезна от екрана.