Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

3.

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

15 март 2010

Лурдс се хвърли към волана и заби пулсиращия си лакът в главата на мъжа на предната седалка. Ръцете му се плъзгаха по окървавения волан и той с нарастващ ужас видя, че джипът се носи с бясна скорост към едно кафене на открито.

Клиентите се пръснаха, подплашени от пронизителния звук на клаксона, който мъртвецът продължаваше да натиска с глава.

Предпазен колан прелетя над главата на Лурдс и притисна гърлото му. Натискът беше задушаващ и той си помисли, че някой се опитва да го убие.

— Откажете се, професоре — извика Кристин в ухото му. — Проклетата кола е неуправляема.

Лурдс се предаде пред задушаващия го колан, политна назад и се приземи в скута на младата жена. При други обстоятелства, щеше да се радва да е на това място. За частица от секундата усети женствените й извивки, докато тя се завърташе и препасваше предпазния колан през гърдите му.

Лурдс не можеше да повярва. След това нямаше време за мислене, защото коланът го стегна през гърдите, жената обви ръце около него и зарови лице в гърба му, а джипът заора през празните маси и столове.

Нещо твърдо притискаше слабините му. Видя, че пистолетът на Кристин лежи в скута му, но преди да успее да го сграбчи, джипът се удари в стената на кафенето.

Дясната страна на колата се смачка и окървавеното предно стъкло се пръсна на хиляди проблясващи стъкълца, които рикошираха в купето. Джипът се оттласна от стената и се килна назад към оживената улица. Лурдс усети силата на удара с цялото си тяло.

Но колата продължи да се движи.

Щом се изтърколи обратно на улицата, един товарен камион я удари от лявата страна. Нова болка.

Все още беше жив, щом го болеше.

Смачканата страна на джипа увисна и на Лурдс му се стори, че усеща как предното колело се търкулва встрани. Джипът се обърна пред камиона като покорно куче пред господаря си.

Лурдс опря ръце в тавана, но двамата с Кристин полетяха към другия край на колата.

Лурдс усети как коланът се впива в него, увисна и с ужас видя как дясната страна на лицето на здравеняка бива отнесена от грубата настилка пред счупеното стъкло, докато джипът се плъзгаше по паважа.

Мъжът закрещя от болка, но виковете му бързо затихнаха.

Колата продължаваше да се носи надолу по улицата. Лурдс се мъчеше да стои настрани от огромното туловище на здравеняка. Страхуваше се, че и той ще последва участта му.

Тогава джипът и товарният камион спряха, но ужасното стържене на метал и виковете продължаваха да отекват в главата на Лурдс.

— Ставай! — нареди Кристин.

Лурдс не помръдна.

— Пистолетът ти е върху чатала ми.

Кристин взе пистолета и повтори:

— Ставай!

Лурдс опита, но коланът го стягаше плътно и той не можеше да се освободи.

— Не мога. Коланът.

В ръката на младата жена проблесна боен нож. Острието разряза колана като масло.

Ножът ужаси Лурдс дори повече от пистолета.

Отпускането на колана го завари неподготвен и той се стовари върху окървавеното тяло на здравеняка. Кристин падна върху него, после се претърколи, като в бързината го изрита в главата, и се изправи. Прибра ножа в джоба си, пъхна пистолета в колана си и насочи вниманието си към потрошената врата, която се намираше над главата й.

Лурдс усети позната гадна сладникава миризма и попита:

— Мирише ли ти на бензин?

— Да.

Мокрото петно под трупа на здравеняка се уголемяваше. Лурдс колебливо го докосна и подуши пръста си. Със сигурност беше бензин. Миризмата беше по-силна дори от вонята на кръв и смърт.

— Под нас има бензин — рече той.

— Ударът е пробил резервоара. Помогни ми с вратата.

— Не! Трябва ни само една искра, дори от удар по запецнала врата, и ще изгорим живи.

— Да не мислиш, че е по-добре да седим тук, професоре? Не разбра ли, че има и по-лоши неща от огъня?

Лурдс замълча, но всъщност смяташе, че да изчакат помощ е невероятно разумна идея.

— Стани и ми помогни! — нареди Кристин. — Дори полицията да дойде да ни спаси, не съм сигурна, че искам да отговарям на въпросите им. Турските затвори не са удобни. И то само ако полицията дойде, преди да са пристигнали още от онези мъже на летището.

— Не знаеш дали има още. — Но беше права. Мисълта да изчакат все по-малко му се нравеше.

— Стреляха по нас на обществено място. Покосиха цивилни. Наистина ли мислиш, че са изпратили само един отряд?

— Осланям се на опита ти. — Лурдс се измъкна изпод нея и се сви върху трупа. Да се покатериш върху тяло на мъртвец си беше опасна работа.

Няколко души се приближиха до джипа. Лурдс ги видя през разбитото предно стъкло. Сочеха мъртвеца и окървавеното купе, но останаха на разстояние.

Кристин издърпа пистолета си и го размаха през счупеното стъкло. Малцината зяпачи отстъпиха назад, но това явно не я задоволи и тя стреля два пъти във въздуха. Една от месинговите гилзи падна върху ризата на Лурдс и го изгори, преди да успее да я изтръска. Молеше се бензиновите пари да не избухнат.

Зяпачите се разбягаха и Лурдс попита Кристин:

— Защо го направи? Само се опитваха да помогнат.

— Защото някой от тези добри самаряни може да стои там с пистолет или нож — отвърна тя. — Ти си ценна стока. Не знам защо тези хора на летището те искаха, но знам, че други ми платиха много пари, за да те заведа при тях.

— Примамка ли беше?

— Казаха ми, че си падаш по млади жени. Ако съдя по начина, по който ми се нахвърли, явно е истина.

Лурдс не можеше да повярва.

— Как съм ти се нахвърлил? Не съм ти се нахвърлял, млада госпожице.

— Сега забеляза разликата в годините ни, така ли? Преди като че ли не те притесняваше.

Лурдс се опита да измисли какво да каже, не можеше да повярва, че в момента спорят за такова нещо. Имаха по-належащи грижи.

— Стоиш насред бензина, професоре — засмя се тя.

— Точно така! Можеше да убиеш и двама ни, като стреля!

— Млъкнете! — Мъжът на предната седалка беше дошъл в съзнание и бе насочил голям пистолет към тях. — Или ще ви убия.

Кристин го изгледа студено и за миг Лурдс беше сигурен, че ще го убие.

— Имаш късмет, че шефът ти ми дължи още пари — каза тя.

Мъжът се поколеба, свали пистолета и избърса кръвта от лицето си.

— Трябва да се махнем оттук.

— Съгласна съм.

Кристин отново насочи вниманието си към заялата врата. Миризмата на бензин се засилваше. Въпреки че идеята да изгори жив хич не му се нравеше, Лурдс й помогна. Този път вратата поддаде със спиращо сърцето стържене на метал.

Но отново не избухнаха в пламъци.

Кристин се хвана за рамката на вратата и се издърпа навън, а Лурдс изскочи след нея.

Стояха върху джипа и гледаха към тълпата, която вече бе на безопасно разстояние. Ризата на Лурдс висеше на парцали, цялото тяло го болеше. Реши, че изглежда като статист във филм за зомбита. Шапката още беше на главата му.

Няколко зяпачи бяха насочили фотоапарати, видеокамери и мобилни телефони към тях.

— Хайде! — извика им мъжът, който се беше проврял през счупеното предно стъкло. Кръвта мокреше дрехите му и се стичаше по ръцете и лицето му. Държеше телефон до ухото си.

— Къде? — попита Кристин.

— Там. — Той посочи близката уличка. — Има кола на другата пресечка.

Лурдс разбра, че сега е моментът да се опита да избяга от похитителите си. Понечи да скочи от колата с надеждата да изчезне в тълпата. Но още щом помръдна, Кристин се пресегна, сграбчи го за глезена и той се просна по очи на земята.

Кристин се приземи пред него с грацията на гимнастичка. Пресегна се и отново приложи върху ръката му убийствената хватка.

— Да не си посмял! — изсъска му тя като на куче, което се готви да дъвче мебелите.

Лурдс се изправи с неохота и тръгна след нея и мъжа с пистолета.

Мъчеше се да не изостава от похитителите си, но му беше трудно да тича. Всичко го болеше, особено извитата ръка. Кристин изглеждаше невредима и се движеше с грацията на танцьорка.

Затичаха се по мръсната уличка. Вратите на дюкяните се затваряха с трясък, щом хората вътре ги видеха целите окървавени да размахват оръжия.

Когато стигнаха по средата на улицата, перките на хеликоптер зареваха над главите им. Кристин се хвърли върху Лурдс и той се удари в стената в мига, в който хеликоптерът се показа над тях.

— Скрий се! — изкрещя Кристин на другия мъж, като притискаше Лурдс към стената. Усещането не беше съвсем неприятно. Тялото му откликна мигновено и той се замоли тя да не забележи.

Кристин изруга.

— Какво пиеш? Виагра ли?

— Не, просто обичам жените — отвърна Лурдс. — Но в този случай ми се иска да бях малко по-придирчив. Предпочитам някоя не толкова опасна и по-разумна.

— Ако не те бях отвлякла, вече щеше да си мъртъв.

— А сега ще оцелея ли?

Лицето й се изопна.

— Не е мой проблем. За мен си работа, професоре. Плащат ми, за да те доставя. Това е всичко.

В този миг стрелец на борда на хеликоптера откри огън. Куршуми голям калибър разкъсаха другия похитител и го проснаха на земята.

Кристин изруга и блъсна Лурдс към другия край на уличката.

— Тичай!

Лурдс побягна, покрил ставата си с ръце, сякаш така щеше да се предпази от куршумите. Знаеше, че е напразно, но не можа да ги свали.

Едрокалибрените куршуми се забиваха в уличката и изравяха дупки в каменните стени и плочите. Един седан зави на входа на уличката и се понесе към Лурдс.

„Спасители? — зачуди се той. — Или още убийци“.

 

 

Централно разузнавателно управление

Лангли, Вирджиния

Съединени американски щати

15 март 2010

Доусън се разтрепери от вълнение, докато наблюдаваше видеото от уебкамерата върху носа на хеликоптера. Понеже тя показваше само това, което беше отпред, той не виждаше мишените, по които стреляха мъжете в хеликоптера.

— Няма ли още една камера в хеликоптера? — раздразнено попита той.

— Опитвам се да я кача онлайн, сър — отвърна един от техниците.

Видеозаписът от носа на хеликоптера се тресеше бясно и на Доусън почти му се догади. Кръстоса ръце, застана неподвижно и се насили да диша дълбоко, за да не му се завие свят.

Екранът на стената се раздели на две. Лявата страна продължаваше да показва въртящия се бясно пейзаж от покриви, предаван от камерата на хеликоптера. Дясната страна показваше как местни полицейски части си проправят път по задръстените от зяпачи улици.

— Откъде идва сигналът? — попита Доусън.

— „Дабълю Ен Ен Нюз“, сър — отвърна техникът. — „Уърлд Нюз Нетуърк“ имаха живо предаване от района. Предаваха как Брад и Анджелина…

— Кой е репортерът на мястото?

— Името й е Дейвина Уилсън.

Върху малък отрязък от екрана се появи снимка в близък план на красива двайсетинагодишна американка.

— Намерете всичко, което можете, за нея — нареди Доусън.

На улицата полицаите тичаха с извадени оръжия към обърнатия джип. Изглеждаха добре обучени професионалисти. Няколко зяпачи се развикаха и посочиха към уличката, сякаш полицаите не виждаха хеликоптера, надвиснал над главите им. Няколко ченгета хукнаха към алеята.

Доусън изруга. Ако въодушевените картечари на борда на хеликоптера не бяха убили Лурдс, местната полиция можеше да го направи. Най-малкото щяха да го арестуват.

Това нямаше да зарадва вицепрезидента.

— Свържи ме с пилота — нареди Доусън.

— Да, сър.

Доусън оправи ръкавелите си и дръпна сакото си по навик. Падаше си по шитата по поръчка елегантност — неговата броня сред политиците. А и това впечатляваше обикновените хора. Фактът, че пилотът изобщо нямаше да го види, не беше от значение.

Още едно вмъкнато изображение — на мъж, гонещ четирийсетте — се показа върху екрана на стената. Късо подстриганата руса коса контрастираше с тъмната кожа. Очите на мъжа бяха силно сближени, а на лявата му буза имаше дълъг белег от нож.

— Как се казва? — попита Доусън.

— Метерних, сър. Йохан Метерних. Южноафрикански наемник. Намира се в Истанбул, понеже е зачислен към фармацевтична корпорация, изнасяща контрабандно кървави диаманти от родината му.

— Преди използвали ли сме го?

— Да, сър. Три пъти в други операции. Британците и китайците също го ползват. Той е солиден актив. Не задава въпроси, не създава проблеми и още не се е провалял.

Още е жив. Според Доусън това беше най-показателното в биографията на наемника.

— Добре, свържи ме с него.

Почти незабавно се чу бръмченето на главния ротор на хеликоптера, съпровождано от трещенето на автомат.

— Застрашавате пратката ни. — Доусън се опитваше да звучи спокойно.

— Кой се обажда? — попита южноафриканецът.

— Човекът, който ти пише чековете. Ако пратката ни пострада, не само че няма да ти платя, но ще обявя и награда за главата ти. Разбрахме ли се?

Метерних изруга дрезгаво.

— Пратката няма да пострада. Още е жив и здрав.

Хеликоптерът се наклони и камерата на носа се насочи надолу към уличката. Лурдс и жената тичаха към другия й край, където тъкмо спираше един седан.

Доусън затули микрофона с ръка и погледна към техниците.

— Кой е в колата?

— Проверяваме, сър.

На екрана се отвори нов прозорец с регистрационния номер на колата.

— Регистрирана е в Истанбул, сър.

— Открий на кого е регистрирана тогава! — Доусън изруга и отново насочи вниманието си към суматохата.

— Кой е в колата? — попита Метерних.

— Няма значение — отвърна Доусън. — Пречат ни. Искам пратката.

— Щом не са част от пратката, това улеснява нещата. — Метерних повиши глас. — Разкарайте колата.

На екрана Лурдс спря, когато от задните врати на седана изскочиха мъже.

Хеликоптерът се наклони надясно и отново откри автоматична стрелба. Едрокалибрените куршуми бомбардираха стената до седана. Двама от мъжете до колата отговориха на стрелбата.

— Вече имам достъп до втората камера, сър.

— На екрана. — Доусън се вгледа в новото изображение.

Втората камера, поставена в товарната кабина на хеликоптера, предлагаше поглед напред. Метерних седеше на пилотската седалка, а двама стрелци препречваха товарната врата с тежкокалибрени картечници.

Доусън си пое дълбоко дъх и издиша. Каза си, че операцията ще се развие както трябва. Но нещата не бяха ставали толкова напечени от години. Който и да беше Лурдс, каквото и да представляваше за вицепрезидента, дано да си заслужаваше риска, който всички те поемаха.

Куршумите на мъжете до седана пробиха плексигласовото стъкло на хеликоптера. Метерних изруга яростно и се помъчи да вдигне машината на безопасно разстояние. Хеликоптерът се издигна над един от покривите и улицата изчезна.

— Стъпете на шините — нареди Метерних. — Ще минем право над тях.

Двамата стрелци излязоха от двете страни на товарната кабина и се покатериха на шините. Заеха позиция, докато Метерних правеше завой, за да се приближи отново към седана.

— Искам пратката — изръмжа Доусън. — Невредима.

— Ще ти я доставим — отвърна Метерних. — Млъкни и ни остави да си вършим работата.

Доусън покри микрофона, решен, че Метерних ще получи куршум вместо чек за това. Безочието му, да не говорим за прякото му участие в услугата към вицепрезидента, го правеха излишен.

Когато хеликоптерът зави обратно към уличката, Доусън забеляза две полицейски коли в другия й край. Стомахът му се сви.

Един от наемниците престана да стреля, изрева дрезгаво и посочи задницата на седана. Един от новодошлите беше извадил гранатомет от багажника. Сложи го на рамото си и се прицели, докато Метерних се мъчеше да се издигне от обсега му.

Хеликоптерът се изпълни с пламъци и камерите изключиха.