Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (14)

13.

Международно летище „Вашингтон — Дълес“

Вашингтон

Съединени американски щати

17 март 2010

Мобилният телефон на вицепрезидента Елиът Уебстър иззвъня точно когато личната му лимузина се плъзна по пистата към военния самолет, който трябваше да го отведе в Саудитска Арабия. Преди да вдигне, погледна да види кой го търси:

— Един момент, моля!

Шофьорът паркира лимузината в сянката на самолета. Уебстър вдигна звуконепроницаемото стъкло, което отделяше задната част на луксозното возило от шофьора. После кимна на тримата агенти от секретните служби, които бяха част от личната му охрана.

— Бихте ли ме извинили, господа, трябва да говоря насаме.

Тримата агенти отвориха вратите, слязоха от лимузината и застанаха на пост отвън. Уебстър се отпусна на задната седалка и вдигна телефона:

— Сами сме, полковник, и линията е обезопасена. Можете да говорите свободно.

— Много добре, сър — отвърна полковник Антъни Екарт. Той беше прехвърлил четирийсетте и двайсет и една години беше служил в морската пехота, преди да се оттегли. Пенсионирането му не беше изцяло негова идея. Откритата му политика „Америка на първо място“ не беше приета добре сред морската пехота. Медиите го обичаха заради острите му изявления относно онези, които според него били истинските врагове на Америка. Списъкът му като начало включваше целия Близък изток.

След като напусна морската пехота, Екарт започна работа при Уебстър като част от тайната му защитна организация, за която и президентът, и пресата още бяха в неведение. Служеше му вече три години.

— Предполагам, че сте чули за убийствата в Саудитска Арабия? — попита Екарт.

Погледът на Уебстър се стрелна към плазмения телевизор, който висеше от тавана на лимузината. „Дабълю Ен Ен Нюз“ излъчваха репортаж от рано сутринта. Кадрите от горящата сграда в Икономическия град на крал Абдула бяха заснети от борда на кораб в пристанището. Черен дим се издигаше над града.

В момента в Саудитска Арабия беше вечер. Подготовката на пътуването се беше проточила с часове.

— Чух — отговори Уебстър. — Очаквах обаждането ти.

— Положението тук е напечено — рече Екарт. — След нападението електричеството на целия град беше спряно — всички нормални комуникации бяха прекъснати. Не исках да използвам сателитния телефон, докато в града не се появиха масово хората от медиите. Иначе саудитците можеха да засекат сигнала ни.

— Ясно. Да разбирам ли, че хората ти са оцелели?

— Да, сър. Този път извадихме късмет. И двете мишени бяха сразени едновременно на тържеството по случай рождения ден на кралския внук.

— Чух, че май са обсъждали петролни доставки с индийското правителство.

— Да, пратениците бяха на празненството. Най-трудно беше да отстраним двете основни мишени, без да убием Халид, по-младия принц.

— Успяхте ли?

— Абсолютно.

— И как е нашият млад принц?

— Беше ранен, но няма сериозни поражения.

— Да разбирам ли, че принцът — вече крал — говори за отмъщение.

— Доколкото чух, пяна му излиза от устата.

Уебстър се усмихна.

— Халид винаги е бил луда глава и търси с кого да се сбие.

— Ще превърне страната в гнездо на оси.

— Както бяхме планирали.

— Ако враговете ни се унищожат взаимно, сър, това ще спаси живота на много наши войници.

Уебстър знаеше, че предстоящото съотношение на военните сили ще направи много повече. Разчиташе на това.

— Имаше цивилни жертви — продължи Екарт, — сред прислугата и охраната на краля, няколко от жените и децата също бяха убити, но никой няма да изгуби съня си заради това.

— Това е съвсем приемливо, полковник. Вие и вашите хора сте свършили добра работа.

— Благодаря ви, сър. Ще им предам.

— Има промяна в плановете — каза Уебстър. — Искам ви с отряда в Истанбул колкото се може по-скоро.

Екарт веднага превключи. Винаги така правеше.

— Ще минат няколко часа, преди да можем да тръгнем оттук, без да събудим подозрение.

— Чудесно. Намерил съм кой да следи мишената засега.

— Мога ли да попитам коя е мишената, сър?

— Харвардски професор, казва се Томас Лурдс. Сигурно си го чувал. Участваше в търсенето на изгубената Атлантида.

— Чувал съм го, сър. Даваха го по новините.

— Засега не искам да бъде ликвидиран — продължи Уебстър. — Искам само да говоря с него.

— Да, сър. Ще ви уведомя, щом тръгнем.

— Много добре. Очаквам да ви видя скоро, полковник. Дотогава ви желая късмет! — Уебстър прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. После пусна звука на телевизора, за да чуе новините.

— Правителството на Саудитска Арабия още не е потвърдило кои са загиналите в снощното нападение в Икономическия град на крал Абдула — съобщи говорителят със завидна самоувереност. — Но стана ясно, че от руините на поразената с ракета сграда са изнесени трупове и ранени.

Следваха кадри от нощната сцена на атаката. За секунди се видя триетажната сграда, която гледаше към пристанището; в следващия миг цъфна експлозия. Първоначално сградата се задържа и дим се понесе от прозорците близо до мястото на взрива. Хората на улицата хукнаха да се крият, след което неколцина от тях тръгнаха обратно към засегнатата сграда. След миг тя се разтресе за последен път и се срина по начин, който накара Уебстър да се дръпне назад върху плюшената седалка на лимузината.

— По непотвърдени данни крал Юсеф и престолонаследникът Мохамед са сред пострадалите и евентуално загиналите от атаката.

Кадри с краля и престолонаследникът се появиха на екрана.

— Ако са загинали — продължи говорителят, — много политически анализатори се страхуват от промените, които могат да настъпят в Близкия изток. В студиото за специален обзор на положението е Джейн Келър.

Уебстър ревностно изслуша специалния обзор, потвърждаващ напълно предвижданията му за това, което щеше да се случи.

Професорът от университета в Джорджтаун, Кларънс Дулан, изглеждаше сериозен и мрачен в телевизионното студио. Към седемдесетте, потъмнял от слънцето и съсухрен, Дулан приличаше на съдия, който се кани да прати някого на въжето. Джейн Келър, младата телевизионна репортерка, изглеждаше като излязла от реклама на „Виктория Сикрет“.

— Халид не е като баща си и брат си — рече Дулан на наперената млада репортерка. — Ако се възкачи на трона, целият регион може да е застрашен.

Точно по тази причина Уебстър не беше убил и него.

— Какво ви кара да мислите така, професоре? — попита репортерката.

— Саудитска Арабия заема уникално място в Близкия изток — поясни професорът. — Тя е силна държава и оказва огромно влияние върху производството на петрол. Но Съединените щати разчитат на политиката на ненападение на Саудитска Арабия в региона. Понякога трябва да са много убедителни, за да постигнат това.

— Защо политиката на ненападение е толкова важна? — попита репортерката.

— Трябва да сте наясно с фундаменталните различия в мюсюлманския свят. В исляма съществуват две различни вероизповедания — на сунитите и на шиитите. Те имат различни виждания относно наследниците на пророка Мохамед и заради тях са готови да се избиват. Саудитска Арабия понякога е успявала да охлажда огнищата на конфликти в Близкия изток, но се боя, че принц — а сега вероятно и крал — Халид не е с уравновесен характер.

— Защо?

— Още от начало Халид не тръгва по пътя на великодушието, за разлика от баща си и брат си. Майка му, една от многобройните жени на крал Юсеф, беше убита по време на предполагаемо шиитско нападение, когато той бе само на седем години. Издъхна в ръцете му.

Уебстър си спомни, че е виждал кадри от нападението преди дванайсет години. Беше повече от ужасяващо и бе привлякло за миг вниманието на света.

— Ако нападението над баща му и брат му също се окаже дело на шиитите — продължи Дулан, — младият принц може да реши да отмъсти.

— На хората, които са убили брат му и баща му?

— Не. Принцът няма да се задоволи с една шепа хора, когато може да накаже цял народ. Той ясно е дал да се разбере, че иска шиитите да бъдат изгонени от Саудитска Арабия. Позицията му вече предизвика политически и икономически реакции по отношение на страната и кралското семейство. Освен това той не е голям поддръжник на политиката на Съединените щати в региона.

— Значи страната може да бъде разкъсана от размирици след възкачването на Халид на трона, така ли?

— Не Саудитска Арабия. Тя е населена предимно със сунити. Но не бива да забравяте, че е притисната от Иран, Азербайджан, Бахрейн и Ирак, където живеят най-вече шиити. Ливан и Кувейт са почти поравно разделени между двете вероизповедания. Но много шиити има в Афганистан, Индия и Пакистан.

Докато професорът говореше, на стената зад него се появи карта, на която гореспоменатите страни бързо бяха отбелязани като шиитски и сунитски.

— Това, за което става дума — продължи Дулан, — е голямата вероятност Близкият изток да начертае фронтови линии, каквито досега не сме виждали. Продължителното американско присъствие в Ирак, военно и задкулисно, е постоянен червен флаг за ислямския свят.

— Виждам, че на картата Ирак е отбелязан като шиитски район.

— Да, макар че много хора, включително и аз самият, не са съгласни с това обозначение.

— Не сте съгласен, че Ирак е населен предимно с шиити?

— Смятам, че цифрите са раздути в началото на втория ни конфликт с Ирак.

Още една лимузина спря до Уебстър. Шофьорът помогна на красива жена да слезе от задната седалка. Русата й коса, с елегантна прическа, блестеше на следобедното слънце. Черно кожено палто се спускаше до изваяните й прасци. Бургундскочервените й обувки „Маноло Бланик“ бяха всичко друго, но не и практични. Уебстър не беше и очаквал нещо по-различно.

Той почука на прозореца и агентът, който беше най-близо до вратата, му отвори да слезе.

— Благодаря ти, Брендън — каза Уебстър.

— За мен е удоволствие, сър.

Уебстър се приближи до жената и тя се извърна към него. Усмихна му се и ефектът беше зашеметяващ.

— Господин вицепрезидент — поздрави го дамата.

Уебстър усмихнато й махна с ръка.

— Вики, моля те, хиляди пъти съм ти казвал, че за теб съм Елиът.

 

 

Хотел „Есрин краун“

Квартал Султанахмет

Истанбул, Турция

17 март 2010

Лурдс нагласи душа на гореща, тонизираща струя, сапуниса се два пъти и изми косата си с шампоан. Въпреки красивата жена, която го чакаше в спалнята, тайнствената книга не му излизаше от ума. Що се отнася до връзките в живота му, жените можеха да бъдат само любовници, които го откъсваха от страстта му към работата.

Или, в случая с Олимпия, можеше да сподели работата си с тях. За съжаление двамата принадлежаха към различни полета на знанието и към различни географски райони. Никой не би оставил университетската си среда. Университетите бяха за тях едновременно убежища и центрове за презареждане.

Когато се върна в стаята, Олимпия все още седеше полуразсъблечена върху леглото. Книгата, която Лурдс беше откраднал от мъжете в катакомбите, лежеше в скута й и беше погълнала вниманието й до такава степен, че тя не забеляза присъствието му.

— Нещо интересно ли намери? — попита той.

Олимпия се сепна, отметна косата от очите си и се усмихна.

— Моите извинения, реших да ти подредя нещата. — Тя махна към близкото бюро, върху което беше подредила книгите му, компютъра, пособията за картографиране, фотоапаратите и цифровия диктофон. — И открих това. Върху нещо ново ли работиш?

— Да. Изглежда ли ти познато?

Тя поклати глава.

— Като че ли е на гръцки, но не мога да го разчета.

— Мисля, че много малко хора биха могли да го разчетат.

— Защо?

— Защото според мен това е изкуствен език.

— Отпреди стотици години?

— По-скоро отпреди две хиляди години. Освен ако не бъркам.

— Бих се доверила на инстинкта ти в случая.

— Лурдс седна на леглото до нея.

— Но какво те кара да мислиш, че е толкова стар? — попита тя.

— Изпитваш ли ме? — ухили се Лурдс.

— Доколкото си спомням, винаги си се представял добре на изпитите.

Лурдс прелисти страниците на книгата.

— Хартията е стара, вероятно на стотици години. Ръчна изработка.

— Размерът веднага го издава.

— Много добре. — Лурдс кимна одобрително. — Но това се отнася само до ръчната изработка. Предполагам, че е толкова стара, заради стилизираните букви и съдържанието на памучни влакна, а не на дървесина. През 1844 година Чарлс Фънърти и Ф. Г. Келър изобретили машина за производство на хартия и техника, която използвала надробена дървесина, вместо памучни влакна. — Той потупа с пръст книгата. — Страниците са направени от пресована каша от памучни фибри.

— Впечатляващо.

Лурдс повдигна рамене, но беше доволен от себе си.

— Дори и да се окаже копие на нещо друго, само възрастта прави книгата ценна находка.

— Какво пише в нея?

— Още не знам.

— Нима? — Олимпия се усмихна учудено. — Невероятният професор Томас Лурдс е забуксувал.

— Малка спънка, уверявам те. — Той прокара пръсти по грапавите страници. — Мисля, че вече отбелязах някакъв напредък.

— Докато бягаше от терористите на летището ли?

— Мога да върша няколко неща едновременно, забрави ли? — Лурдс погледна с копнеж разтворения ръкопис, пресегна се и прелисти страниците.

Олимпия затвори книгата.

— Не сега, професоре. Скапан си и знаеш, че не си във върхова форма, когато си преуморен. Само ще гледаш страниците, докато умът ти се върти безпомощно.

— Така ли? — Харесваше му, че го познава толкова добре.

— Да, така. — Тя прокара пръсти през косата му и започна да разтрива главата му. — След като поспиш няколко часа, ще се справиш много по-добре.

— С решаването на загадката на книгата, предполагам.

Тя го щипна игриво по носа и се усмихна.

— И с някои други развлечения.

— Имаш ли представа какви могат да бъдат?

Без да каже нито дума повече, Олимпия премести книгата встрани, постави ръка на гърдите му и го бутна да легне по гръб на леглото. После свали полата си и го възседна само по електриковите си гащички. Дантелената материя не оставяше много на въображението.

Наведе се и го целуна, хълбоците й естествено се притиснаха към неговите. Втвърденият му пенис беше приклещен в прозрачните гащички и горещата възбуда скоро й позволи да започне да се плъзга нагоре-надолу по него. Продължиха да се целуват. Тя вдишваше на пресекулки и неволно потрепна, докато се търкаше в него все по-силно и по-силно.

Лурдс се притисна към нея, преодолявайки желанието си да я претърколи и да разкъса тънката дантела. В следващия миг обаче тя потръпна, разтресе се от удоволствие и се отпусна на гърдите му. Той се наслаждаваше на топлата й плът. Погали я, прокара пръсти от лопатките чак до задника й.

Минутите се нижеха и Лурдс си помисли, че е заспала.

— Това — рече тя отмаляло — беше по-хубаво, отколкото очаквах.

— Тук съм, за да доставям удоволствие.

Олимпия се надигна и притисна с бедра възбудения му член.

— Не ти вярвам съвсем, професоре.

— Добре, да доставя удоволствие на теб и на себе си.

След бърза целувка тя се претърколи по гръб и Лурдс внимателно я последва, благодарен за просторното легло. Наблюдаваше я, докато сваляше гащичките си. После тя извади презерватив от чантата си. Беше се подготвила. Бавно му го сложи и го подкани:

— Хайде! — Разтвори крака, за да го поеме.

Лурдс се надвеси над нея, без да се отпуска, и започна да я дразни, като търкаше влажния си член в набъбналия от желание клитор, без да прониква в нея. Тя се притискаше към него, опитвайки се да открие правилния ъгъл, за да го улови.

— Наистина не играеш… честно — запротестира Олимпия.

— Толкова, колкото и ти по-рано. — Лурдс се наведе и пъхна езика си точно под ухото й. Това съвсем изопна нервите й. Но той не й остави време за протести, а се нагласи и проникна в горещата й плът. Олимпия изпъшка от удоволствие.

Лурдс бе удивен колко познато и колко различно му се струваше всичко. Беше му липсвала през всичките тези години и знаеше, че отново ще му липсва в близко бъдеще. Но в момента й се отдаваше и приемаше това, което тя имаше да предложи.

Свърши много по-бързо, отколкото очакваше. Известно време остана върху нея, галеше я и я прегръщаше, наслаждавайки се на споделеното удоволствие. После тя любезно го побутна да слезе и той легна до нея.

— Леле! — тихо каза Олимпия, докато се сгушваше на рамото му.

— Така е — въздъхна Лурдс.

Тя прокара пръст по устните му.

— Защо не поспиш малко, после ще идем да вечеряме.

— Може да проспя вечерята. — Той усети, че вече се унася.

— Няма да ти позволя. Трябва да ядеш. Ще се нуждаеш от сили.

— Това заплаха ли е? — ухили се Лурдс.

— Обещание.

Той затвори очи и остави сетивата да го напуснат, но с част от съзнанието си, онази част, която никога не спеше, амигдалата, която движеше сърцето и дишането, продължаваше да се труди върху съдържанието на книгата.

 

 

Международно летище „Вашингтон — Дълес“

Вашингтон

Съединени американски щати

17 март 2010

Вики Деанджело беше наследница на стари пари, спечелени по старомодния начин. Прапрадядо й бе злодей, глава на престъпен клан, който забогатял по време на Сухия режим. Франсис Деанджело обаче мечтаел да стане уважаван човек. Докато съвременниците му продължавали да влагат в нелегални производства, Деанджело минал на светло. Не само това, направил го умно и безпощадно. Пробил си с бой и изнудване пътя към редиците на големите капиталисти, които се движели с Рокфелер и останалите крупни индустриалци.

Франсис Деанджело проявил изобретателност в правенето на пари. Той изпрал незаконните си печалби в Холивуд, радиото и телевизията.

Рисковите инвестиции се оправдали и той успял да финансира нови начинания в здравеопазването и електрониката. Днес телевизионната мрежа „Деанджело“ заемаше видно място в новините и забавните програми. Вики беше приятелка на Уебстър още преди смъртта на жена му и именно тя бе продуцирала шоуто на Ванеса Уебстър.

Медийната империя на Деанджело беше играла важна роля в кампаниите на президент Уегънър, публично и зад кулисите.

Вики приглади ревера на вицепрезидента.

— Ако моят прапрадядо можеше да ме види как разговарям свойски с вицепрезидента на Съединените щати, знам, че щеше да се радва — рече тя. — Не всеки може да се движи с вицето.

— Повярвай ми, скъпа моя, не всеки би искал. — Уебстър взе ръцете й и ги стисна.

Тя го целуна леко по бузата.

— Значи са глупаци и не желая да говоря за тях.

Уебстър се изсмя.

— Много се радвам, че можеш да ме придружиш на това пътуване.

Вики го изгледа многозначително.

— Кралят на Саудитска Арабия току-що беше убит, вероятно от религиозни противници, търговията с петрол може да пострада, защото наследникът на трона не е голям привърженик на Съединените щати. Нима мислиш, че ще пропусна шанса за място на първия ред за предстоящия апокалипсис?

Уебстър се изненада от избора й на думи. Присви очи и каза:

— Надявах се, че няма да го направиш.

Тя се усмихна.

— И сто ме тук. — Загърна се в палтото си.

— Хайде! — подкани я Уебстър. — Да се прибираме на топло! — Протегна ръка, тя я пое и тръгна с него към самолета.

Още две луксозни лимузини се отправиха по пистата към самолета, а в небето един хеликоптер се спускаше за приземяване.

Вики засенчи очи с ръка, за да огледа новодошлите.

— Стивън Нейпиър и Тристан Хамилтън?

Уебстър кимна. Стивън Нейпиър беше изпълнителен директор на „Прометеъс Експериментал Енерджи Рисърч“, един от водещите разработчици на алтернативни енергийни източници. Тристан Хамилтън беше син на легендарния петролотърсач Уесли „Дъсти“ Хамилтън, последния колос на една от най-големите петролни фамилии в Тексас.

— Вадиш големите пушки, а? — попита Вики.

— Президентът иска да ги впечатля — отвърна Уебстър — и възнамерявам да го направя.

Хеликоптерът се приземи с лекота, вратата се отвори и се появи млад мъж с прическа тип раста, кожа с цвят на кафе със сметана, малка брадичка и костюм „Армани“. Големи слънчеви очила скриваха очите му. Носеше тънко куфарче и вървеше почти с танцова стъпка. Тюркоазени слушалки на айпод стърчаха от ушите му.

— Кой е господин Готин? — попита Вики.

— Тайното ми оръжие — отвърна Уебстър.

Вики повдигна вежда.

— След толкова години още намираш начин да ме изненадаш. Бях сигурна, че познавам всички твои познати, които си заслужават да бъдат познавани.

— Не всичките ми приятели искат да бъдат известни.

Стивън Нейпиър беше солиден чернокос мъж към петдесетте. Имаше квадратна челюст и физика на тежкоатлет, но и аналитичен ум. Беше завършил колеж на петнайсет и беше защитил два доктората, по физика и химия, преди да навърши седемнайсет. Беше изкарал първите си патенти на стойност три милиона долара, преди да завърши колежа и да се сдобие с докторските си титли.

Тристан Хамилтън носеше джинси, каубойски ботуши, дълго кожено тъмнокафяво палто от лицева кожа и шоколадова каубойска шапка, украсена с тюркоазено — сребриста лента. Гонеше трийсетте и на практика беше израснал между фамилното ранчо и фамилните кладенци в Мексиканския залив.

Нейпиър и Хамилтън изгледаха студено новодошлия. Младият мъж не им обърна внимание и се запъти право към Вики Деанджело. Нежно взе ръката й и я докосна с устни, докато надничаше над слънчевите очила.

— Госпожице Деанджело. За мен е удоволствие да се запознаем.

— Благодаря ви, господин…

Той пусна ръката й и се изправи. Беше висок поне метър осемдесет и пет.

— Наричайте ме Спайдър. — Гласът му беше музикален. В него се долавяше нотка на ямайско реге, макар че мъжът не беше ямаец нито по рождение, нито по възпитание.

— И с какво се занимавате, Спайдър? — попита Вики.

— Напоследък се занимавам, с каквото си пожелая. И като че ли ми харесва.

— На загадъчен ли ще си играете?

— Не си играя на загадъчен. — Той се усмихна добросърдечно. — Ако вицепрезидент Уебстър искаше да знаете кой съм, вече щяхте да знаете. Така че, предполагам, ще узнаете, когато той реши да ви каже. — Повдигна рамене. — Може и да не узнаете.

Нейпиър и Хамилтън се присъединиха към тях. Тексасецът се извисяваше над всички, беше метър деветдесет и пет висок. Ботушите и шапката добавяха двайсетина сантиметра към ръста му.

— Радвам се да ви видя отново, мадам — рече той.

— Кажеш ли ми още веднъж „мадам“, ще те фрасна — заплаши го Вики.

Устните на Хамилтън бавно се разтегнаха в усмивка.

— Честно казано, не мисля, че можеш да стигнеш толкова високо. Ти си едно дребно нищо.

Вики му се усмихна мило.

— Какво ще кажеш да си център на журналистическо разследване, каубой? Може да открием някой и друг тракащ скелет в гардероба ти.

Радушната усмивка остана на мястото си.

— Това е да си Вики.

— Знаех си, че ще ме разбереш. — Тя се обърна към Уебстър. — Чакаме ли някой друг?

— Не — отвърна Уебстър. — Поне не за този полет. Ще има й други, които ще дойдат в Саудитска Арабия. Хора, които имат инвестиции в Близкия изток. Но очаквам вие четиримата да бъдете ключови играчи в начинанието.

Спайдър огледа групата.

— Май ще стане голяма веселба.

„Това — помисли си Уебстър — е меко казано“. Ако всичко минеше според очакванията и плановете му, срещата в Саудитска Арабия щеше да промени света.

Единственото препятствие по пътя му беше книгата в ръцете на професор Томас Лурдс. Но скоро щеше да се погрижи и за това.